Дъглас Престън
Проектът „Кракен“ (14)

14.

Лансинг обичаше да ръководи бизнеса си от „Харис Ню Йорк Бар“ на Сентръл Парк Саут. Заведението се намираше далеч от Уолстрийт, беше пълно с безгрижни туристи и бе достатъчно шумно, за да не може някой да подслуша разговорите му. Освен това барманите правеха страхотен коктейл гимлет.

От ужилването бяха изминали трийсет и шест часа. Лансинг се бе оттеглил в мансардата си в Тръмп Тауър в очакване Моро да приключи разследването. Това бяха най-дългите трийсет и шест часа в живота му. Не бе в състояние да прави нищо — да се храни, да спи, да следи пазарите, дори да чете „Уолстрийт Джърнъл“, — докато се чудеше дали Моро ще успее да проследи копелетата, които бяха откраднали парите му. Беше толкова напрегнат, че дори не успя да прави секс с приятелката си тази сутрин. Хората, които му бяха причинили това, щяха да си платят и колкото повече разсъждаваше върху проблема, толкова по-силно ставаше убеждението му, че тази разплата трябва да е от най-примитивен вид. Това го бе накарало да предприеме проучването, довело го до запознанството с двамата братя от Киргизстан, които работеха в един много специфичен бизнес и по всичко изглеждаше, че са доста добри.

Най-накрая Моро му позвъни. Затова сега двамата седяха по прозореца, от който се откриваше най-живописната гледка към Сентръл парк и окъпаното от светлини Пето авеню.

Дойде сервитьорката. Лансинг си поръча гимлет и се обърна към Моро:

— Какво ще пиеш?

— Програмистите не пият — отвърна Моро и отметна кичур коса от лицето си с дългите си мръсни пръсти с толкова изгризани нокти, че чак кървяха. — Алкохолът убива мозъчните клетки.

— Днес обаче ще направиш изключение.

Моро си поръча двойно мартини с личи, но без лед.

— Е, какво откри? — попита Лансинг.

— Първо да се насладим на питиетата.

Моро се облегна в креслото си, докато чакаше коктейла си, а след това поднесе ръба на чашата към устните си, присви ги и сръбна шумно. Лансинг го наблюдаваше и се мъчеше да овладее нетърпението си.

Моро остави чашата, затъкна мазен кичур коса зад ухото си, после си потърка носа с пръст и подсмръкна. Лансинг отдавна бе развил търпимост към просташките му маниери — ставаше ли въпрос за Моро, бе принуден да понася доста, но въпреки това го харесваше.

— Имам добри новини и лоши новини — каза Моро. — С кои да започна?

— Винаги с лошите.

— Не успях да открия онези копелета. Разбрах обаче как са го направили. Преди десет дни са хакнали нашите компютри и са копирали Черната мамба. Анализирали са я подробно, вероятно им се е наложило да я разглобят на съставните й части, за да напишат програма, която да я атакува толкова умело.

— Как са се промъкнали през защитите?

— Тези типове са умни. Много умни. Открили са в една процедура пропуск, който никой не е бил забелязал. Оправих го, но това е като след дъжд качулка.

— И нямаш представа кой стои зад това?

— Прикрили са следите си прекалено добре с помощта на прокси сървъри и проследяването им може да отнеме години.

— Какви тогава са добрите новини?

— Помниш експлозията в центъра за космически полети „Годард“, нали?

Лансинг кимна.

— Едно приятелче от Джондоу излиза с програмистка от „Годард“, която работи върху проекта, и от нея научил мнооого интересна информация.

Моро пак сръбна от мартинито по същия просташки начин и продължи:

— Та значи това приятелче изчукало някаква мацка, Пати Меланкорт, която работила в екипа, разработил софтуера за проекта. Шефка на екипа била някоя си Мелиса Шепърд. Шепърд е истинска легенда сред програмистите. Оказва се, че е направила страхотен пробив, докато е работила върху софтуера за този проект. Това е откритието на века! Светият Граал на програмирането! Написала е нов език. Мощен изкуствен интелект. Падне ли ни в ръчичките, ще подчиним всички на Уолстрийт.

— Доста смело изказване.

— Държа на думите си.

— И какъв е този пробив? Мислех, че Черната мамба е такъв изкуствен интелект, за какъвто говориш.

— Определено не е толкова мощен. Според приятелчето ми от Джондоу програмата на НАСА мисли като човек. Тоест е автономна. Учи се от грешките си. Не е обвързана с конкретен хардуер. Може да проникне навсякъде. Тя е най-близкото до нематериален човешки мозък, което може да съществува в чисто електронен вид.

— И как това ще реши проблемите ни?

Моро поклати глава, дългата му коса се люшна.

— Приятел, пипнем ли тази програма, дори съвсем леко, тя ще може да разбива защити, да прониква в мрежи, да лъже, да мами, да краде… Тази програма може да е също толкова гадна, крадлива, коварна, подла и зла като нас, хората.

— Това ми прилича на мит от света на хакерите.

— Сигурен съм, че програмата е истинска. Ако мога да се докопам до ръководството за кодиране — с малко помощ от тази Меланкорт, — ще мога да напиша подобна програма. И тя ще може да симулира всичко, което е в състояние да направи и човек. Ще я накараме да направи каквото си пожелаем. Това е като Черната мамба на стероиди. Върховният бот!

— Дори това да е истина — каза Лансинг, — не искам да се занимаваш с него. Искам да откриеш кой открадна парите ми. Не ми трябва друга Мамба.

— Там е работата, че подобен изкуствен интелект може да се превърне във върховния ловец. Интересува те кой ти е откраднал парите? Въвеждаш данните в системата и програмата тръгва от сървър на сървър като хрътка и стига до крадеца. Може да направи за един ден онова, което на мен би ми отнело десет години.

Дансинг поклати глава.

— Не го вярвам. Звучи прекалено хубаво, за да е истина.

— Ами онази експлозия в НАСА? Меланкорт знае какво всъщност се е случило. Информацията е засекретена. Софтуерът се е представил отлично, издържал е всички тестове. Инсталирали са го на експериментална сонда, накичена със сензори, камери, микрофони. Програмата е откачила. Изпаднала е в паника. Пощуряла е и е взривила инсталацията.

— Не съм сигурен, че разбирам защо това я прави добра програма.

— Защото разсъждава като човек! Опитала се е да избяга. Помисли само. Това е удивително, по дяволите! Само че изкуственият интелект е бил унищожен при експлозията и се налага да напишем нова програма.

Лансинг въздъхна. Струваше му се, че Моро се е въодушевил повече от необходимото.

— Да предположим, че всичко това е истина. Как обаче възнамеряваш да се сдобиеш с ръководството и да напишеш програмата?

— Меланкорт разполага с екземпляр и ще ми помогне с писането на програмата. Готова е да участва. Трябват й пари, освен това се чувства недооценена от НАСА и най-вече, има зъб на Шепърд, защото е изчукала гаджето й, моя приятел от Джондоу. Заедно ще напишем програмата, която ще открие кой е откраднал парите ни. — Моро се приведе напред и Лансинг усети дъха му с аромат на личи. — Цената й е сто бона.

Лансинг впери поглед в празната му чаша.

— Това са доста пари. Трябват ми гаранции, че планът ще проработи.

— Довери ми се. Сериозно.

— Искам първо да се срещна с нея.

— Няма проблем — усмихна се Моро, облегна се назад, надигна чашата с мартини и облиза последните капки от коктейла. Остави чашата и продължи: — Искам обаче да попитам нещо… Когато открием онези типове, какво ще направиш?

— Много мислих върху това. Разбираш, че онова, което направиха, не е незаконно. Така че не можем да се обърнем за помощ към съда.

— Кофти.

— Заложена е репутацията ни. А в този бизнес репутацията е всичко.

— Така е.

— Ще трябва да дадем пример. Не можем да стоим със скръстени ръце и да не правим нищо. Всички трябва да разберат, че който краде от нас, ще бъде наказан.

Моро кимна.

— Възможностите ни са ограничени. Всъщност имаме само една възможност.

— Която е…?

— Ще наредя да ги убият.

Настъпи тишина. Моро го бе зяпнал с облещени от почуда очи.

— Сериозно?

— Да. Съвсем сериозно.