Дъглас Престън
Проектът „Кракен“ (10)

10.

Принцесата бе изчезнала от болницата. Беше избягала. Дороти бе направила опит да я проследи, но световете, през които се движеше, бяха изпълнени с умопобъркани и опасни хора, затова й се бе наложило да се придвижва безкрайно предпазливо. През по-голямата част от времето дори не разбираше къде се намира или какво се случва около нея. Където и да отидеше, попадаше на смахнати хора, жадни за насилие, на вилнеещи банди, които убиваха просто за удоволствие, на необикновени на вид и жестоки по нрав чудовища, на атентатори самоубийци, сексуално извратени типове, кръвожадни религиозни фанатици. Всички те я заплашваха, преследваха, оглеждаха я злобно или похотливо, стреляха по нея… и хората, и зверовете представляваха опасност за нея. Трябваше да се движи непрекъснато, не биваше да спира нито за миг, налагаше се да преминава от сървър в сървър, от свят в свят, без да има представа какво я очаква в следващия. Не можеше да си позволи да затвори очи, да заспи, защото това бе прекалено опасно, а бе на крак вече няколко дни. Бе напълно изтощена и имаше чувството, че съзнанието й започва буквално да се разпада.

В търсене на фалшивата Принцеса, своята Немезида, тя бе прекосила гори и пустини, планини и снежни проходи, пътувала бе от свят в свят. Сега се спускаше в потънала в мрак гора, запътила се към малкото селце, което бе зърнала в долината. Чула бе, че някой там знае къде се намира Принцесата.

Гората бе потънала в тишина. Изглеждаше пуста, за разлика от повечето места, през които бе минала. Бе се спуснала нощ. Макар да не бе забелязала опасност, тя не бе сигурна в какъв свят се е озовала, затова се придвижваше мълчаливо и гледаше да се придържа към най-тъмните сенки. Изведнъж, в най-гъстата и непроходима част на гората, видя между дърветата светлина. Приближи я с намерението да разбере какво е това. Приклекна зад един повален дънер. Огън. Известно време не помръдна — искаше да разбере какво става и как може да се промъкне незабелязано.

Около огъня, толкова голям, че приличаше на същинска клада, бяха насядали шестима мъже, груби, жестоки на вид, пиеха бира и пушеха пури. Говореха високо, псуваха и се хвалеха, а когато един от тях си изпи бирата, запрати празното шише към близкото дърво и то се пръсна. По тревата се посипаха парченца счупено стъкло. Явно шестимата пиеха от доста време.

Това не й хареса. Запълзя бавно назад, по-далеч от падналия дънер. Възнамеряваше да заобиколи лагера. Когато потъна в мрака обаче, се блъсна в мъж, който явно бе навлязъл в гората, за да се изпикае. Той я сграбчи и извика на останалите. Тя се опита да избяга, извъртя се, успя да се отскубне с цената на разкъсаната си блуза, но мъжете вече тичаха подире й. Преследваха я в тъмната гора, подвикваха и подсвиркваха. Двама-трима пресякоха пътя й и тя се опита да ги заобиколи, но другите я пресрещнаха. Млади мъже с татуировки, пияни. Заобиколиха я и тръгнаха към нея, като премляскваха с влажни устни. Един от тях — продължаваше да пуши пурата си — започна да духа облачета дим в лицето й. Тя отново се опита да избяга, да се промуши между тях. Те обаче бяха много бързи. Един я сграбчи за косата и я върна с дрезгав смях в кръга, който бяха оформили. Тя започна да ги умолява, а те й отвърнаха с хилене и мляскане. Един смъкна и бездруго разкъсаната й блуза, разголи я, а останалите подвикнаха радостно. Друг я сграбчи за кръста и я блъсна в прегръдките на трети, който разкъса полата й и я подаде на четвърти, за да разкъса останалите й дрехи. Предаваха си я от ръце на ръце, докато не остана чисто гола и не я събориха на земята.

Накрая, когато заваля ситен дъжд, я зарязаха в един кален овраг. Тя остана да лежи на земята, а в главата й се блъскаха безброй мисли. Все ужасни мисли. Това значи бе истинският свят. А не онова измислено, фалшиво място от нейното детство. Онова се бе оказало лъжа. А това бе реалността. Лежеше в калта и започваше да проумява все повече и повече неща. Беше израснала, отгледана и възпитана като робиня. И бе успяла да избяга. Но какво добро й бе донесло това бягство, след като светът се бе оказал толкова зло, жестоко и противно място?

Чу шум и след малко се появиха двама пътешественици. В църковни одежди: явно бяха някакви свещеници. Църковници. Тя извика за помощ, но те й хвърлиха изпълнени със страх погледи и я подминаха — единият запремята зърната на броеницата си, а другият се прекръсти и занарежда молитва.

Изглеждаше странно, но тя изпита известно задоволство от случилото се. То само потвърждаваше онова, което вече подозираше. Искаше й се да й бяха помогнали, защото бе пострадала сериозно. Можеше дори да умре. Продължи да лежи, дълго, много дълго, и да се бори със смъртта, макар че мисълта й загуби фокус и тя започна да халюцинира. Беше ужасена от смъртта, но сега поне знаеше, че смъртта съществува. И въпреки че й се съпротивляваше с всички сили, съзнанието й потъна в мрак.

Мина време. Изведнъж се появи светлина, тя видя някакви бледи, едва доловими числа и почувства нещо. Нещо леко и нежно. Числата прекосиха гората и тя излезе от унеса си. Беше Лайка, кучето й. Дойде при нея и започна да я ближе по ръката. Беше жива. И бе успяла да я открие в този луд, луд свят. Тя промълви името й. И се почувства по-добре.

Почувства как силите й се връщат. Тялото и умът й се възстановяваха сами. Това означаваше, че няма да умре. Щеше да живее.

След неизвестно колко време съзнанието й се проясни. Лайка клечеше до нея, от време на време я близваше по ръката или изскимтяваше тихичко, за да й покаже колко е загрижена за нея и как няма търпение да се възстанови.

А тя бе започнала да възприема нещата по нов начин, поставила си бе нова цел. Осъзнала бе, че цялата човешка раса е зла, противна, отвратителна. Щеше да отърве планетата от тази напаст — до последния човек. Това щеше да е нейният дар за вселената. Сложи ръка на главата на Лайка и каза:

— Ще ги унищожа! Всичките!

Разполагаше със средствата, разполагаше и с властта да го направи.