Дъглас Престън
Проектът „Кракен“ (23)

23.

Десет часът. Лансинг чакаше на железния мост Хел Гейт, пушеше пура „Кохиба“ и се наслаждаваше на гледката. Моро крачеше нервно напред-назад по тротоара, пушеше като комин цигари „Америкън Спирит“ и хвърляше фасовете през парапета. Бяха подранили с половин час за срещата с Пати Меланкорт, но го бяха направили напълно съзнателно. Лансинг искаше да огледа мястото, да го анализира, да го „почувства“, както се изразяваше, и да си създаде представа как ще протече срещата.

По построения през 1917 година мост Хел Гейт, прехвърлил снага над мръсните води на едноименния пролив, минаваха три железопътни линии и един тротоар за пешеходци. Мостът свързваше островите Рандал и Уорд в Ийст Ривър с Астория, Куинс. Беше тих мост, рядко използван от влакове и отдавна затворен за пешеходци. Преминаването по него бе забранено и изискваше преодоляването на ограда от метална мрежа.

Гледката обаче бе изумителна. Насочеше ли поглед към пролива Хел Гейт и северния край на Куинс, Лансинг можеше да види огромната електроцентрала „Кон Ед“, разположена на брега на Ийст Ривър с осветените й от прожектори комини и мощните струи пара над тях; вляво се намираше прочутият затвор Райкърс Айланд с неговите железобетонни бастиони, лъскава бодлива тел и въртящи се наляво-надясно прожектори — приличаше на високотехнологична версия на замъка Иф. Докато се наслаждаваше на панорамата, над главата му премина нисколетящ Боинг 767; двигателите му виеха, докато се насочваше към летището „Ла Гуардия“, разположено зад „Кон Ед“. След като премина, отново се възцари благословена тишина, но само за няколко минути, докато се появи следващият самолет.

Лансинг се наведе над парапета и погледна черните води на пролива. Според Уикипедия разстоянието до водата бе малко повече от четирийсет и един метра, което правеше Хел Гейт втория най-висок мост в Ню Йорк Сити. Поради тази причина бе станал предпочитано място на самоубийците от града.

Погледна си часовника. До появата на Меланкорт оставаха десет минути. Почувства прилив на бодрост. Странно, но този тип интриги му допадаха повече от разоряването на някоя инвестиционна банка с помощта на алго-търговия. Лансинг бе израснал в градска къща на Шейсет и девет улица, а баща му, както и бащата на неговия баща, бяха инвестиционни банкери. Лансинг-старши бе от онези заблудени души, които вярваха, че като правят пари, вършат божието дело. Лансинг, от своя страна, вярваше, че като прави пари, върши своето дело. Това бе мръсен бизнес… ако се прави както трябва, разбира се. Понякога, в разгара на дадена сделка, той се чувстваше като прочутия пират Черната брада, който кълца враговете си със сабя сред оръдейни изстрели, облаци дим и реки от кръв по палубата. Тръпки го побиваха, когато наблюдаваше как Мамбата краде от крадците и се връща, натоварена с плячка. В тази високоскоростна алго-търговия имаше моменти, когато за една секунда правеше повече пари, отколкото баща му бе изкарвал за цяла година. Беше много забавно… докато някой не го бе победил в собствената му игра. Крадец, който бе откраднал от крадеца, който крадеше от крадците.

Щеше да си отмъсти. Това дребно отклонение от целта, което представляваше срещата с Меланкорт, щеше да му помогне да направи нещо като репетиция за голямата сделка.

Наведе се над парапета, вдиша дима от пурата и го изпусна нагоре. С крайчеца на очите си видя Моро да пали нова цигара от фаса на предишната.

— Не ги хвърляй на земята — предупреди го Лансинг. — Така ще могат да вземат ДНК проба от тях.

— Не съм толкова глупав — отвърна Моро.

Лансинг се обърна и каза:

— Ето я.

В далечината се появи дребна фигура, която крачеше — забързано, уплашено, отмерено — по тротоара. Пристигна останала без дъх. Лансинг протегна ръка и тя се здрависа с него. Дланта й бе студена и влажна.

— Защо трябваше да се срещнем тук? — попита тя. — Не обичам да катеря огради, а и това място никак не ми харесва.

— Налага се — както за ваша сигурност, така и за наша. Без свидетели. Носите ли нещата?

Тя извади от джоба си дебел наръчник, чиито листа бяха захванати със спирала, и му го подаде. Лансинг го взе и го разлисти. Беше доста оръфан, много от страниците му бяха с подвити ъгълчета. На корицата бяха отпечатани емблемите на НАСА и „Годард“, а под тях бе заглавието, което гласеше:

ПРОЕКТ КРАКЕН

Ръководство за кодиране на FIAT LUX

дефиниции, спецификации, модули, процедури.

Секретно! Копирането забранено!

— Отлично! — възкликна Лансинг и се зачете. Не разбра нищо. Подаде ръководството на Моро.

— А идентификационният код?

Тя му подаде лист с написани на ръка символи. Лансинг впери поглед в него.

— Защо е написано на ръка?

— Допълнителна мярка за защита — отвърна Меланкорт. — Кодът е програмиран по начин, който прави невъзможно разпечатването му на принтер.

41 74 20 6e 6f 6f 6e 2c 20 74 62 65 20 63 6c 6f 75 64 73 20 63 6c 69 6e 67 69 6c 67 20 74 6f 20 74 62 65 20 74 6f 70 20 6f 66 20 43 65 72 72 6f 20 47 6f 72 64 6f 20 62 72 6f 6b 65 20 66 72 65 65 20 61 6c 64 20 73 63 61 74 74 65 72 65 64 2e 20 46 61 72 20 61 62 6f 76 65 2c 20 69 6c 20 74 68 6520 75 70 70 65 72 20 72 65 61 63 68 65 73 20 6f 66 20 74 68 65 20 66 6f 72 65 73 74 20 63 61 6e 6f 70 79 2e 20 57 68 69 74 74 6e

65 73 65 79 20 63 6f 75 6c 64 20 73 65 65 20 67 6f 6c 64 65 6e 20 74 69 6e 74 73 20 6f 66 20 73 75 6e 6c 69 67 68 74 2e 20 41 6c 69 6d 61 6c 73 2d 2d 70 72 6 f 62 61 62 6c 79 20 73 70 69 64 65 72 20 6d 6f 6e 6b 65 79 73 2d 2d 74 68 72 61 73 68 65 64 20 61 6c 64 20 68 6f 6f 74 65 64 20 61 62 6f 76 65 20 68 69 73 20 68 65 61 64 2c 20 61 6e 64 00

— Надявам се това да е верният код.

— Верен е. Проверих го няколко пъти.

— Откъде да знаем, че ни казвате истината?

— Ще трябва да ми се доверите.

— Ако сте ни измамили по какъвто и да било начин — каза Лансинг, — ще ви намеря и ще ви накарам да върнете парите. И то по не особено приятен начин.

— Спестете си заплахите. Това струва страшно много. А вие го получавате съвсем евтино.

— Разбирате моята загриженост.

— Вие дойдохте при мен. Аз не съм ви търсила.

Лансинг си пое дъх. Полагаше усилия да запази хладнокръвие в преговорите с тази упорита и непривлекателна жена.

— Ще ни помогнете ли да открием Дороти?

— Не. Както казах и на Моро, това е ваша работа.

— Защо? Знаете, че плащаме добре.

— Защото НАСА също я търси. Както и ФБР. И Пентагонът. Достатъчно рискове поех, така че, не, благодаря. Освен това… — Тя се поколеба, после продължи: — Тъй като зная на какво е способна Дороти, бих искала да ви предупредя. Бъдете много, много внимателни, когато я търсите.

— А защо програмата се казва Дороти?

Тя скръсти ръце.

— Нямам представа. Шепърд избра името. Тя е откачена. Гениална, но луда. Парите ми, моля?

Макар да бе топъл есенен ден, на моста подухваше студен вятър, който разнасяше над Хел Гейт миризма на катран, тиня и гниещи боклуци.

— Само още няколко въпроса. Каква точно бе ролята ви в програмирането на Дороти?

— Ръководех един от екипите, написали софтуера.

— И какво всъщност правехте?

— Кодирах модула за диференциална верификация на възложената задача.

— Което означава?

— Този модул контролира дейността на „Експлорър“, свързана с изпълнението на възлаганите задачи. Ако сондата не успее да изпълни определена задача, модулът ще я накара да опита отново, като междувременно измени една или две променливи. Това ще се повтаря, докато задачата не бъде изпълнена или не стане ясно, че е неизпълнима.

— А този програмен език… Fiat Lux? Какво е това?

— Това е нова парадигма в програмирането, основана на хипотезата на Чърч-Тюринг^[1]. Кодът е силно рекурсивен — може да се самоусъвършенства, да се компилира и декомпилира. Основното му предимство обаче е възможността да обработва данни посредством визуализация, трансформирайки ги в симулирани светлина и звук.

Лансинг се обърна към Моро:

— Имаш ли представа за какво говори?

— Ще имам, ако погледна в ръководството.

— Казвате, че програмата е самомодифицираща се — каза Лансинг. — На какъв принцип става това?

— Модулите се подлагат на различни симулации, като променят кодовете си в зависимост от успехите и провалите.

— За какви симулации става въпрос?

— Моделиране на химични реакции. Климатични прогнози на Титан. Екзобиология. Теория на струните. Навигация…

— Удивително.

— Шепърд дори създаде програма, която да прави компания на Дороти.

— От „Експлорър“ е избягал още един изкуствен интелект? — учуди се Лансинг.

— Не е толкова мощен. Обикновена програма, написана на стандартен Лисп^[2]. Нарече я Лайка.

— Лайка?

— В чест на първото куче в космоса, изстреляно със „Спутник-2“. Лайка беше нещо като домашен любимец на Дороти — говорещо куче. То лае, маха с опашка, изпълнява прости команди, преследва дигитални зайци, разказва вицове… Странно, но Дороти се влюби в това куче и когато изключвахме тази програма, мигом настояваше да я включим отново.

— Можете ли да ни осигурите тази Лайка?

— Тя не е нищо специално.

— Въпреки това — настоя Лансинг. — Бих искал да разполагам с нея.

— Ами парите ми?

— Колко бързо можете да ни осигурите тази програма?

— Разполагам с нейно копие в лаптопа ми в хотела. В нея няма нищо секретно. Всички я копираха и я отнесоха по домовете си, за да забавляват децата.

— Донесете ми я. Още днес. Тази вечер. Тогава ще получите парите си.

— Уговорката ни не беше такава.

— Съжалявам. Вие ми пуснахте тази въдица. Уверявам ви, че щом донесете и тази програма, ще си получите парите — в пълен размер.

Тя впери в него безизразните си очи.

— Докажете ми, че носите парите.

Лансинг кимна и Моро отвори куфарчето, което се оказа пълно с пачки от по сто долара. Меланкорт се пресегна, извади една, провери я, извади друга.

— Приемете това като аванс — каза тя и прибра пачките в дамската си чанта.

Четири хиляди долара. Лансинг реши, че това е приемливо.

— Колко време ще ви трябва?

— Два часа.

— Донесете ми Лайка. Тук. В полунощ.

— Искам да получа остатъка, когато се върна. В противен случай ще насъскам ченгетата подире ви.

— Донесете ми Лайка и всичко ще бъде наред.

Тя се обърна и тръгна обратно пътя, по който бе дошла.

Моро я проследи с поглед, после се обърна към Лансинг.

— За какво ти е тази тъпа програма?

— Имам една тъпа идея — отвърна Лансинг.