Алекс Болдин
Златния Хипократ

На входа на Враца, там, дето казват, че свършвал законът, се намира една четириетажна бяла сграда. Това е сградата на градската поликлиника или както „учените“ хора са я кръстили — ДКЦ-1.

Когато за пръв път прочетох това съкращение, много се чудих, докато не ми обясниха значението му. Сега пак продължавам да се чудя на единицата, защото ДКЦ-2 отдавна я няма, поради финансови съображения, но номерът си остана. Вероятно общинарите се гордеят с цифрата, затова и не са я махнали от регистрите си с надеждата, че все пак ще се появят в бъдеще още ДКЦ-та.

Та в тая красива социалистическа сграда се помещават кабинетите на една част от врачанските медицински светила. Като се загледа човек в нея, веднага ще му направи впечатление, че всички прозорци са затворени, с изключение на един. Това е прозорецът, зад който се помещава кабинетът на моя стар познат и понастоящем личен лекар д-р Мони Шонев. За разлика от колегите си, той не обича тежките болнични миризми и предприема всякакви възможни мерки, за да ги премахне.

В тая ранна понеделнишка сутрин ми се случи да ида до него. Пациентите си, пък и гостите, той посреща задължително със здрависване, нещото, което колегите му отдавна са изхвърлили от употреба. Посреща ги с някаква кратка приветствена реч, задължително на руски език, и човек тутакси се чувства като на екскурзия в бившия Съветски съюз.

Ето ме, седнал край отсрещното бяло бюро, предназначено за медицинската сестра, изчаквайки продължението на руския поздрав, вече на български: „Как я караш?“

— Ти не си нае и досега медицинска сестра? — отговорих на въпроса с въпрос.

— Сам съм, други няма! Помниш ли кой бе казал тия думи?

— ?

— Васил Петлешков го е казал, когато го арестували турците и започнали да го разпитват за членовете на въстаническия комитет.

Усмихнах се, защото тая подробност от историята на Априлското въстание ми бе убягнала. Мони обаче бе чел много и я помнеше. Беше си я избрал за девиз.

— Виж бе, брат ми, виж какво става!? — оплака се той и ми посочи някакви листа. — Здравната каса пак ме глоби. Това са актове. Пита ли ме някой колко изкарвам на ден и колко плащам за наем на тая стая? Не знаят ли тия тъпунгери, че моя милост е работил в Африка? Кой от тия, дето седят по цял ден край бюрата, е прекрачвал държавната граница? Ни-кой! А мен са ме гонили туареги с хей такива дълги ножове…

— Туареги?

— Да бе, не вярваш ли? Това е дълга история, но кариерата ми в Либия завърши именно така. Аз затова се прибрах в България. Западняците там се скатават по големите градища, а алчните за пари българчета от моя сорт са готови да лекуват и човекоядци.

Чул един техен вожд, че имало добър бял лекар, и проводи бодигардите си при мен. Жена му я свила жлъчката. Нямаше кой тогава да ми каже, че хванеш ли се с тях — отърваване няма. Ако се покажеш добър специалист, те арестуват и те оставят в харема, а ако не си — ти режат главата, без да им мигне окото. Така или иначе, оставаш до пенсия техен роб. Не го знаех, но мен господ си ме пази. Успях да избягам и да се прибера — завърши той и се прекръсти набожно.

Така неусетно минахме и на моите здравни проблеми. Писа той що писа рецепти, даде ми нужните съвети, а после продължи:

— Чакай да ти разкажа за един образ от моето следване. Бяхме му измислили прякора Златния Хипократ. Знаеш, че това е награда, която дават на завършилите с отличие медици. Рожденото му име на моя състудент беше Игнат. Дойде в София от някаква забутана северозападна провинция. Имаше неугледен селски вид — дребен, с остра рошава коса, малки кръгли оченца зад очила с осем диоптъра. Панталонът му винаги бе намачкан, не беше гладен, откакто бе купен. Ще ме питаш, защо „златен“? Ами, въпреки неугледния си вид, това човече притежаваше феноменалните способности да помни информация. Ако му кажеш едно изречение, той ще ти го повтори в обратен ред, нещо, което нормален човек не може да направи. Всички се скъсвахме да учим, а той само с един прочит взимаше изпит и то с отличен успех. Чудехме се на ума и способностите му. Имаше си и друга слабост. Пишеше стихове, но не от онези за цветята, красотата или духа, а от другите — за сексуалните си желания и мечти. Четеше ги на всички и ние мислехме, че Игнат е голям любовчия. Всъщност той нямаше никакъв опит с жените и това се вижда от историята, която ще ти разкажа. Веднъж бяхме седнали на по бутилка бира в кръчмето зад факултета, когато Златния Хипократ влетя като хала и на всеослушание заяви: „Колеги, аз ще се женя!“

„Ами?! Ти се шегуваш бе, Златния…“

„Няма майтап, ще се женя!“

„А от къде е момичето?“

„От тук е, от квартал Коньовица. Има си и брат — боксьор, но родителите са разведени.“

„Дай да я видим бе, Хипократе!“

„Готово, но всички не можете да дойдете. Ще дойде Мони, че е от моя край, а пък ми е и близък приятел.“

„Готово!“, заявих от своя страна и уговорихме деня и часа на срещата. Същия ден се играеше емблематичният мач между „Левски“ и ЦСКА. Разбрахме се да се видим преди мача, а след това всички да идем и да се навикаме и насвиркаме на централния стадион. Срещнахме се в една малка сладкарничка близо до мястото на спортното събитие. Момичето на Хипократа беше дребничко, с малки кръгли кафяви очи, играещи на всички страни. Братът пък беше по-едър, мускулест, с една нагла и мазна усмивка. Запозна ни Хипократа, стиснахме си ръце, а братът ни в клин, ни в ръкав каза: „Хайде сега ще оженим тия двамата, пък след това ще те уредим и тебе с мома. Ванчето има един куп приятелки, все красавици като нея.“ Разпалено ме потупа по рамото и ми намигна. На мен ми стана някак неудобно и неловко. На онези обаче хич не им пукаше за моите чувства. Как така ще ме сгодяват, когато едва-що сме се запознали? Тези за какво се мислят, та ще ме сватосват, сякаш това си е обикновен пазарлък. Това им поведение ми се стори много подозрително. Момето се хилеше и току се завираше в Хипократа. Той пък беше на върха на щастието. Бузите му пламтяха, очите святкаха зад силните лещи. Моят колега беше яко хлътнал. Отидохме на мач. Левски успя да победи с един гол. Навикахме се на воля, а после се разделихме с уговорката за следваща среща. Като се прибрахме в кръчмето, всички дружно завикаха и заразпитваха как е минала срещата. Хипократа се усмихваше свенливо и ме побутваше да разказвам. В мен обаче се бе загнездила една мисъл, която пищеше от съмнение. Пресегнах се, хванах го за ръката и му казах: „Хей Златния, ще ме послушаш ли за акъл?“ Той ме гледа и се чуди какво ли ми е хрумнало. „Защо не почакаш още два-три месеца, пък после прави каквото щеш. Жени се, създавай дечурлига, учи, действай както ти хрумне.“ Той примигна и видях, че наистина не можеше да схване мисълта ми. Послуша ме обаче. Отложиха сватбата. След три месеца Хипократ дойде в квартирата ми невероятно развълнуван и притеснен. Извади носна кърпа, забърса потта от челото си и някак набързо издекламира: „Ванчето влезе в болницата, за да ражда. Ще ставам баща!“ Като чух тия думи, го плеснах по тиквата и му ревнах: „Главо шашава, ти нали си учил гинекология, бе. Не можеш ли да броиш. Колко месеца се износва едно дете? Кога го правихте, брои ли ги месеците?“

„Малее, Мони, ти си прав, бе! Това дете не е от мене! Това е чуждо дете и тая иска да ме прекара, за да има детето баща.“

„Ами че тук вече си много прав. Точно това иска да направи твоето Ванче.“

„Дай да ти целувам ръка, брат ми! Ти си ми като Господ! Ти ми спаси живота! Иначе какво щеше да стане с мен? Оная мутра брат й, ако не се оженя за нея, щеше да ме смели от бой, а сега имам твърд мотив и няма да смее.“

„Те са го измислили двамата заедно. Измислили са го, за да те впримчат в брак, иначе момичето ще срамува пред хората, че отглежда копеле.“

„Прав си, брат ми! Мнооого ти благодаря!“

— Та такава беше случката със Златния Хипократ. Умен, умен, ама шашав, що се отнася до жените.

Мони погледна часовника си. Наближаваше краят на работното му време. Понечи да затвори прозореца, но спря и се загледа в него. Една заблудена пчела се шмугна край ухото му, закръжи над олисялото му теме и като не намери цветче да го опраши, кацна на ръба на лаптопа.

— Трябва да се подсетя да донеса едно бирено шише с вода.

— За какво ти е пък това?

— Край входа на поликлиниката е цъфнало ябълково дръвче. Ще откърша едно цветно клонче и ще го сложа в биреното шише. Така ами, като рече да влезе някоя пчела като тая, няма да се суети и да скучае, а ще има къде да кацне и да смукне цветен прашец. И тя е душичка, нали?

Аз го загледах умно и се зачудих дали не му е захлопала някоя дъска от много четене и работа.

— Какво ме гледаш и се хилиш? Да не ме мислиш, че съм като Златния Хипократ?

— Ни най-малко! Пчеличките ще ти бъдат само благодарни и ще станат най-редовни твои пациенти…

— Хайде ма, трудолюбивата! Хайде излитай, че ще затварям прозореца и ще си ходя!

Пчелата сякаш чу подканата, подхвръкна, засуети се малко из стаята, а после се шмугна през отворения прозорец и се изгуби някъде в свежата пролетна вечер.