Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (39)

38.

20 март, 11:44

Долината Тсум, Непал

Рун забързано излезе с останалите от храма и прекоси каменното село. Вътрешният му часовник усещаше, че пладне наближава и че светостта в кръвта му отвръща на минаването на луната пред слънцето. С приближаването на мрака силите му намаляваха с всяка секунда, подобно на пясък, изтичащ в пясъчен часовник.

Оттатък отворената врата ярката дневна светлина се бе сменила с приглушен здрач, а лунната сянка пълзеше по планините. Всички забързано излязоха във ветровитата долина, в която злото бе станало още по-осезаемо.

Рун се изправи и погледна към небето. От слънцето беше останал само тънък сърп. Ярката му светлина изгори очите му.

„Времето ни изтече.“

Стигнаха двете дървета и бързо се разделиха. Всеки от тримата беше поведен от един монах. Рун тръгна с най-високия, който забърза в подножието на покритите с лед скали към западния бряг на черното езеро. Сао поведе Ерин, а третият монах — Джордан. Тръгнаха към съответните си места на източния и южния бряг.

София и Кристиан напрягаха мускули под тежестта на сандъка със свещените сребърни вериги и тръгнаха право надолу, като останаха в сянката на дърветата в северния край на долината.

Останалите двама от групата последваха Рун. Единият от тях не го изненада: лъвчето вървеше в снега зад него, като ръмжеше тихо на лъхащото от езерото зло. Личеше си, че долината подлага на изпитание и неговите сетива не по-малко от сетивата на самия Рун.

Другият му спътник обаче го изненада. Елизабет вървеше зад него с големи крачки и изправен гръб, без да откъсва поглед от езерото. За разлика от Рун и лъвчето, на лицето й беше изписан копнеж, сякаш й се искаше да изтича долу и да се пързаля по тъмната му повърхност.

„Защо изобщо не изглежда притеснена от злото тук?“

Тя усети вниманието му, видя въпросителното му изражение, но го изтълкува погрешно.

— Няма да позволя да направиш това, без да има някой до теб. Особено когато си с една ръка.

Той й се усмихна с благодарност.

Тя го изгледа намръщено.

— Внимавай къде стъпваш, Рун, да не изтървеш камъка.

Той се обърна напред и продължи след монаха, който ги водеше по тясна пътека към някакъв стълб, който стърчеше на брега. Беше постамент от сив гранит, покрит с лед и издигащ се до гърдите му.

Монахът с благоговение разчисти снега от върха и видяха изваяна от камък малка чаша, същата като потирите, изобразени на мозайката във Венеция. Подобно на постройките в будисткия храм, основата на чашата се сливаше с постамента и ги правеше едно цяло.

Рун си помисли, че ако разчисти снега в основата на стълба, ще открие, че той също е част от планината.

Монахът пристъпи към него, взе ковчежето от ръката му и го обърна със закопчалката към Рун.

— Небесният камък е за теб — рече той напевно и леко се поклони. — Трябва да поставиш свещения камък на мястото му. Едновременно с останалите.

И кимна към чашата.

Рун разбра.

„Трябва да поставя Aqua в този съд.“

Вдигна ръка, освободи закопчалката с палец и вдигна капака. За миг си помисли, че няма да намери нищо вътре, че това е някакво последно предателство от страна на монасите. Грешеше. Върху копринената подложка лежеше съвършен скъпоценен камък, сияещ като яркосиньото небе, сякаш в него беше уловен най-чудесният ден, за да бъде запазен за вечни времена.

Въздъхна с благоговение.

Лъвчето приближи, опря лапа на коляното на Рун и вдигна нос по-високо, за да види камъка. Елизабет само скръсти ръце на гърдите си.

Рун бутна лъвчето и сви пръсти около камъка. Чувстваше се недостоен.

„Как е възможно подобна прелест да е предназначена за мен?“

Въпреки това знаеше, че това е негов дълг, и взе камъка. Усети как светостта стопля пръстите и китката му и продължава нагоре по ръката. Когато стигна до гърдите му, той почти очакваше сърцето му да забие отново. Когато това не стана, Рун се обърна към стълба и чашата върху него.

Видя, че другите вече са заели местата си. Сао шепнеше нещо в ухото на Ерин — вероятно й даваше същите инструкции.

Ерин го погледна. Макар да се намираше на петдесет метра, той различаваше страха на лицето й. Знаеше какъв е източникът му и също се обърна към него. Тримата трябваше да действат в синхрон, но оставаше една последна задача.

Рун впери поглед в Джордан.

„Дали кръвта му ще пречисти и възстанови счупения камък?“

 

 

11:52

Джордан опря студения връх на ножа в кожата на китката си.

„По-добре да се получи.“

Погледна за миг онова, което беше останало от слънцето — ален пламък покрай ръба на тъмния диск на луната. Ярката светлина опари очите му и го замая. Долината вече беше потънала в сянката на луната, която правеше снега червеникав, а леда на езерото още по-черен, наподобяващ капките кръв на Луцифер.

„Езерото прилича на дупка в този свят.“

Кръвта му се смрази от гледката, от усещането колко е неправилно това, което вижда.

Знаеше какво трябва да направи. Натисна острието и го прокара по китката си. Бликна струя кръв. Джордан прибра ножа, извади парчетата на зеления камък и подаде едното на монаха. Взе другото и го подложи под китката си, улавяйки първата капка в издълбаната кухина.

Приготви се за драматична реакция, но когато не стана нищо, продължи да пълни кухината. Щом кръвта започна да прелива, смени тази половина с другата и повтори упражнението.

Пак нямаше никакви ослепителни светлини, не зазвуча гръмка песен.

Джордан погледна монаха за помощ, но той изглеждаше също толкова смаян — и уплашен.

„Остава само едно…“

Пропъди тревогите си и взе двете половини. Кръвта се стичаше по страните. Той вдигна парчетата и ги намести.

„Хайде…“

За момент не се случи нищо — а после камъкът започна да се затопля между дланите му, при това бързо, подобно на трескавата топлина, когато тялото му се изцеряваше. Джордан се замоли това да е добър знак. След миг вътрешната топлина стана изгаряща, сякаш бе взел въглен от огън. Джордан обаче продължи да стиска, намръщен от болката.

Видя как по ръцете му се появяват нови алени линии, виеха се по кожата и по пръстите. Почти очакваше ръцете му да се слеят с камъка, да се превърнат в черупка на горящото семе, което държеше.

И когато вече му се струваше, че няма да издържи повече, огънят намаля и се смени с песен, която минаваше през него, привличаше го, свързваше го по нов начин с камъка в ръцете му. Едва доловимото ехо, което бе чувал преди от камъка, сега се превърна в мощен хор.

Хорът пееше за топли летни дни, за аромата на сено в плевнята, за шепота на вятъра през царевични поля. Беше изпълнен с бръмченето на пчели в късен следобед, с тихите крясъци на гъски, мигриращи със смяната на сезоните, с басовия зов на кит, търсещ партньорка.

Джордан наклони глава, когато чу някаква нова песен да се слива с мелодията на камъка. Топла червена ивица на надежда и живот течеше и танцуваше в песента му, новите ноти пееха за туптящи сърца, смях и тихото цвилене на кон, поздравяващ любимата си.

После и трети глас се включи в хора, син като ярките пера на сойка под светлината на слънцето. Този рефрен звучеше по-дълбоко — изпълнен с грохота на падаща вода, с тихия тропот на дъжд по суха земя и с песента на прибоя, вечен и постоянен като самия свят.

Трите песни се сплетоха във величествен химн на живота, който разкриваше във всяка своя нота прелестта и чудото на този свят, безкрайната хармония и разнообразие, как всички части се наместват, за да образуват едно цяло.

Джордан се чувстваше част от този химн, но в същото време оставаше наблюдател.

И тогава през цялото това великолепие прозвуча команда, която стигна до ушите му.

— Сега! — извика Ерин. — На три.

Джордан откъсна поглед от изумрудените дълбини на камъка и видя, че тя е застанала зад своя стълб, вдигнала високо сияещия червен камък, който прогонваше мрака на затъмнението.

Сърцето му трепна от гледката и песента заглъхна достатъчно, за да чува Ерин и да изпълнява. Тя приличаше на някаква древна племенна богиня, окъпана в алената светлина, която превръщаше златната й коса в огън.

На запад Рун също вдигна високо камъка си.

— Едно — прозвуча ясният глас на Ерин над езерото.

— Две — отвърна Рун, сякаш го бяха репетирали.

Джордан сложи край на ритуала.

— Три.

 

 

11:59

Ерин сложи камъка Sanguis в чашата пред себе си.

Веднага щом страните му докоснаха гранита, рубинът блесна с ослепителна светлина, като ехо на аления огън на затъмненото слънце. Горещина и святост лъхнаха лицето й. Ерин за момент се уплаши, че се е приближила прекалено и жегата ще я изпепели.

Сао не показваше подобни тревоги. Застана до нея и вдигна ръце към пламъците. Докато грееше студената си плът на огъня, монахът припяваше високо на санскрит. Ерин чу, че събратята му правят същото.

Докато луната напълно затъмняваше слънцето и потапяше долината в здрач, камъкът се бореше с мрака. Пламъците му се разгоряха по-ярко, сякаш раздухвани от някакви огромни духала в огнен вихър. На Ерин й се искаше да побегне от този огнен ад, но знаеше, че мястото й е тук.

И тогава, толкова неочаквано, колкото се бяха появили, пламъците потънаха обратно в камъка и той заблестя още по-ярко, сякаш в чашата беше поставено парче от слънцето. После огньовете лумнаха отново — но този път не само по страните на камъка, а навсякъде около нея.

Ерин се заоглежда и осъзна, че пламъците образуват около нея рубинен мехур, по чиято повърхност играеше ален огън. Сякаш камъкът внезапно се беше уголемил, поглъщайки я цялата.

„И аз съм като пукнатина в сърцето му.“

Погледна над тъмната повърхност на езерото и видя Рун, застанал в сфера от син огън, а Джордан — в изумруден.

Направи крачка към тях, но Сао твърдо постави ръка на рамото й, за да я задържи. Ерин гледаше как течният огън се носи по повърхността на сферата и си спомни предупреждението на монаха колко опасно е за човешките същества да пресичат бариерите от светлина и как ще бъдат погълнати от огъня.

Или може би Сао я предупреждаваше да гледа онова, което тепърва предстоеше.

Пламъците внезапно се завихриха и се събраха в горната част на сферата — а после полетяха нагоре, под ъгъл над езерото. Подобни огнени копия, лазурно и изумрудено, блеснаха от другите сфери и се понесоха нагоре, за да се срещнат с рубиненото.

Трите лъча се сблъскаха над средата на езерото с екот, от който Ерин се олюля, но Сао я задържа на крака. Тя зяпна огромната пирамида от огън. На върха трите цвята се вихреха в огромна вихрушка, като събираха пламъците в едно, смесваха се и се сливаха, показвайки всички възможни цветове. После въртенето стана толкова бързо, че човешкото око не можеше да го следи, докато накрая всички цветове не станаха едно цяло, сърце от чиста бяла светлина.

Ерин си спомни обърнатия символ, който беше показала на Джордан и Елизабет.

„И ето го тук, съвсем реален.“

От пожара горе се спусна колона от светлина, която прониза черния лед и по езерото плъзнаха пукнатини. Земята се разтресе.

Светът притихна.

Ерин не чуваше нито воя на вятъра, нито скърцане на клони, нито някакъв звук на живот.

С изключение на туптенето на собственото си сърце, което сякаш се беше качило в гърлото й.

Гледаше как бялата колона от светлина се разширява и образува конус. Вътре в него черният лед се вълнуваше като вода под силен вятър.

Ерин си спомни стенописа от Къщата на Фауст, показващ всевъзможни чудовища, надигащи се в този свят. Събра сили за онова, което предстоеше — но въпреки това знаеше, че няма да е подготвена.

 

 

12:01

Внезапно настръхнал, Джордан посегна към пистолета под анорака си. Знаеше, че оръжието вероятно ще е абсолютно безсилно пред онова, което се надигаше от мрачните дълбини на езерото, но искаше да усети твърдия допир като контрапункт на зейналата пред него дупка в света.

Отляво Ерин изглеждаше уплашена, затворена в огнената си сфера. Тя сигурно усети погледа му, защото се обърна да го погледне. Той й се усмихна окуражаващо — поне така се надяваше — и тя успя да му се усмихне в отговор.

Отдясно Рун стоеше с единия от монасите в сфера от сини пламъци. Зад него Елизабет беше извадила сабята си. Младият лъв обикаляше извън сферата — беше отскочил, когато камъкът пламна, и май бе единственият от всички, който не беше попаднал в капан.

А Джордан знаеше, че е в капан, че не може да премине тази бариера от изумрудена светлина, че ще се превърне в пепел, ако се опита да го направи. Затова не му оставаше нищо, освен да стисне още по-силно дръжката на пистолета.

Вълнуващият се мрак в центъра на езерото започна да се издига нагоре със сенки и дим и бавно да запълва белия конус. Накрая Джордан вече не можеше да вижда през него към северната страна на езерото, където чакаха Кристиан и София със сребърните вериги.

Пред очите му мракът започна да се събира в сърцевината си, сенки и дим придобиха плътност. Оформи се тъмна фигура, която се издигаше на цели два етажа, седнала на трон от обсидиан. Чертите й бяха изсечени, голата кожа бе черна като катран. Зад яките рамене се разгънаха огромни криле, които вместо пера имаха черни пламъци. Там, където огнените върхове докосваха светлината, по вътрешната повърхност на конуса пробягваха черни мълнии — но бариерата издържа.

Крилатото създание се изправи от трона си, като опъна сребърната верига, която придържаше тялото му от кръста надолу.

Джордан разбра пред кого е изправен.

Гледаше владетеля на бездънната яма.

Самият Луцифер.

Тъмният ангел…

 

 

12:03

„… толкова прекрасен.“

Ерин се възхищаваше на съвършенството на фигурата на трона. Всеки мускул на ръцете и гърдите беше безупречно изваян, крилете горяха с черен огън. Но лицето грабна най-силно вниманието й. Високи скули, тесен прав нос. Дълги мигли обрамчваха очи, които сияеха с мрачно великолепие и виждаха всичко и нищо.

Беше невъзможно да откъсне поглед.

Един от групата им не беше толкова запленен от сцената.

— Какво чакате? — извика Елизабет от другата страна на езерото, разваляйки магията.

Ерин видя как Рун се изтръгва от транса и се обръща към северната страна на езерото.

— Кристиан, София! Тръгвайте!

Двамата тръгнаха от каменния бряг, като едва носеха тежкия сандък. Както беше казал Сао, двамата сангвинисти минаха през външната обвивка на огнената пирамида без проблем, макар че щом стъпиха на леда, злото видимо ги отслаби и коленете им се подгънаха. Появилите се пукнатини правеха прехода им по-коварен и ги принуждаваха да заобикалят, което ги забавяше още повече.

Обхваната от страх, Ерин се обърна към Джордан. Искаше й се да е до нея.

Джордан забеляза и сви ръце пред устата си да й извика нещо — но в същия миг нещо сребърно проблесна зад раменете му.

— Джордан! — изкрещя Ерин. — Внимавай…

Студени силни пръсти се сключиха около шията й и задушиха вика й.