Тя прехвърли снимките, като спря за момент на една, на която се виждаше самата тя, излизаща полугола от банята. Беше я снимал тайно в Кастел Гандолфо.

„Така де, какво тяло само.“

Ерин го погледна и го дари с бегла усмивка, но не търсеше тази снимка. Накрая я откри и вдигна телефона.

— На стенописа в къщата на Едуард Кели имаше нарисувани три върха. Тогава ми напомниха за нещо, което Елизабет ни беше показала във Венеция, но после в Прага настана лудница.

Обърна се към Юг.

— Това е прочута мозайка от катедралата във Венеция, а според прочетеното за вас Венеция е била любимият ви град в Италия. Прекарали сте много време там.

— Бих ли могъл да устоя? — призна той. — Невероятен град, буквално слял се с морето. Той разкрива много неща за дихотомията на отношението между човека и природата. Венеция е пример как човекът се бори да заобиколи природата и в същото време да бъде част от нея.

— Елизабет каза — продължи Ерин, — че точно тази мозайка от „Сан Марко“ е била поръчана от пражки алхимици, същите, на които сте дали зеления диамант.

Показа на всички снимката на мозайката. Тя представляваше триптих, на който черният дявол се изправя срещу Христос по три различни начина.

Сега и Джордан си спомни.

— Изкушенията на Христос.

— Вие сте поръчали мозайката, нали? — каза Ерин. — Кели е нарисувал на стената на къщата си трите върха и долината на монасите — нещо, което сте споделили с алхимиците, когато сте им дали диаманта и сте представили също в мозайка в неподвластен на времето град, в базилика, която ще остане за векове. Изобразили сте долината със злато и стъклени плочки.

Джордан още не разбираше какво иска да каже Ерин.

Тя увеличи третото изкушение — числото три беше навсякъде — и показа областта под сандалите на Христос. Той стоеше на планини, в които имаше нещо като снежен глобус, сякаш ходи по вода.

— Права сте — рече Юг. — Такова познание не бива да бъде изгубено. Твърде важно е.

— Какво му е важното? — попита Джордан.

Вместо Юг отговори Ерин.

— В онзи синкав купол под краката на Христос има три чаши. — Тя погледна Юг. — Тези три чаши представляват трите камъка, нали?

— Да — потвърди Юг.

— Там сте ги видели за първи път — продължи Ерин. — Там сте ги намерили. Arbor, Aqua и Sanguis. Камъните на Градината, Водата и Кръвта.

— Точно така. В онази най-света долина, място на божествено просветление.

— Стига гатанки — намеси се Рун. — Къде са тези планини?

Юг не му обърна внимание.

— Доказахте се като достойна Жена на Познанието. Планините се издигат около място, известно като Свещената скрита долина на щастието.

Ерин затвори очи и се плесна по челото.

— Познато ли ти е мястото? — попита София.

— Само по репутация. Иска ми се да кажа, че съм попаднала на нещо от някое изследване, но всъщност прочетох за нея в едно списание. Чисто съвпадение.

— Не — обади се Юг. — Не съществуват никакви съвпадения.

— Какво е тогава? — презрително попита Ерин. — Да не би съдбата ми да е била да попадна на статията?

— Не. Няма такова нещо като съдба. Ние сме господари на собствените си съдби. — Юг обхвана с жест спотаената в сенките публика, при което гарванът, който още беше на рамото му, настръхна раздразнено. — Вашето разбиране и любопитство ви е накарало да видите и прочетете статията, която други биха пропуснали. И вашето внимаване ви помогна да си я спомните. Винаги сте била такава, Ерин Грейнджър. Подозирам, че това ви е накарало да изоставите семейството си и да поемете в посока, различна от сляпото подчинение на вярата на баща си, да откриете свой собствен път към познанието и мъдростта. Съдба, късмет, съвпадение… тези неща нямат значение. Вие сте просто Жена на Познанието. Това е истинската ви природа. Това ви доведе при мен.

По време на това откровение Ерин се беше присламчила до Джордан, смаяна не само от факта, че този мъж познава миналото й, но и от бързината, с която разкри същността й.

Джордан я придърпа към себе си. Усети, че се е разтреперила, и започна да разбира как дори чудовища и зверове могат да се преклонят пред този тип.

— Къде е тази долина? — настоятелно попита Рун.

— Долината Тсум в Непал — отвърна Ерин. — Едва наскоро е отворена за туристи поради свещената й история. Смята се, че там се е намирало легендарното будистко царство Шамбала. Или Шангри Ла, както е по-известна в западната култура.

Джордан имаше представа за тази история, но само от филми.

— Изгубено във времето място, където никой не остарява и не умира.

Това го накара да се замисли. Дали монасите стригои не бяха в основата на легендата?

— Има обаче и една друга история за Шамбала, която е по-важна за нашата ситуация — каза Ерин. — Чела съм, че вторият Буда, Падмасамбхава, благословил долината като място, което ще бъде преоткрито, когато светът наближи към края си, когато е станал твърде покварен, за да оцелее.

— Прилича ми точно на нашето време — рече Джордан.

— И тази долина наистина ли съществува? — попита Рун.

— Да — отвърна Ерин. — Отдавна е била свещено място за будистите. Там все още живеят монаси и монахини, а убиването е напълно забранено.

— Като тук — добави Джордан, като се чудеше дали Юг не е създал своето убежище като своя лична долина Тсум.

— Монасите, които ме учиха — обясни Юг. — Те живееха в един манастир в долината, построен между две огромни дървета, вечни като самите тях. Под едното медитираха. Наричаха го Дървото на просветлението. Под другото пиеха виното си. Това дърво се наричаше Дървото на вечния живот.

Ерин се дръпна от Джордан.

— Иначе казано, дървото на познанието и дървото на живота. От библейския разказ за Едемската градина.

Дори Елизабет изглеждаше втрещена.

— Да не твърдиш, че онова място, онази долина Тсум, е истинската Едемска градина?

София се намръщи.

— Как е възможно Едемската градина да е в Хималаите?

— Има една школа, която я поставя там — отвърна Ерин. — Някои учени смятат, че легендите за Шамбала са много сходни с тези за Едем, така че може да става дума за едно и също място. Подобно на Едем, Шамбала се описва като градина, в която няма смърт и където могат да останат само чистите.

— Нацистите изпратили експедиция в Тибет през трийсетте — добави Джордан, който черпеше от познанията си за Втората световна война. — Целта й била да открие прародината на арийската раса, расата на свръхчовеците. Онези безсмъртни будисти стригои определено отговарят на описанието.

Всички се обърнаха към Юг за потвърждение.

Той сви рамене.

— Просто казвам, че в долината има две дървета. Не мога да твърдя, че знам къде е бил Едем или дали изобщо е съществувал.

— И все пак — каза Джордан, връщайки ги към по-належащия въпрос, — според стенописа на Едуард Кели долината е и мястото, на което ще се отприщи адът.

Представи си езерото и тъмните сенки, изригващи от него.

Юг леко кимна.

— Монасите ми казаха, че тази градина е пресечната точка между доброто и злото. Че те са пазители на тази порта.

— Ами трите камъка? — попита Ерин.

— Според моите учители трите скъпоценни камъка имат силата да отварят и затварят портала между световете. Но тъй като съвременният човек започваше да навлиза все по-навътре в тяхната територия, заплашвайки да ги открие, монасите се бояха, че може да не са достатъчно силни, за да опазят камъните. Затова ми дадоха два от тях, за да ги разделя по широкия свят.

— Иначе казано, не дръж всичките си яйца в една кошница — обади се Джордан.

— Вечна мъдрост — съгласи се Юг.

— Но защо сте дали такъв могъщ артефакт на Джон Дий? — попита Елизабет.

— Глупаво хрумване всъщност — въздъхна Юг. — Когато от пепелищата на Тъмните векове се появи светът на научните изследвания, когато алхимията се превърна в химия и физика, си помислих, че мога да науча повече неща за камъните.

Джордан знаеше, че кардинал Бернар съвсем наскоро беше попаднал в същия капан и се беше забъркал с онези капки кръв на Луцифер. Нищо чудно, че тези двамата навремето са били първи приятели. Природата им беше една и съща.

— Джон Дий беше мъдър и добър човек — продължи Юг. — Мислех си, че използва камъка, за да задържи злото, като го затваря капка по капка. Не можех да си представя как може да завърши всичко. След смъртта му се опитах да си върна камъка, но алчността на Едуард Кели го беше принудила да го продаде. Така изгубих следите му.

— Значи целта ни е да вземем вашия камък и онзи в джоба на Джордан и да ги отнесем в долината — каза Ерин. — Където монасите пазят третия. Но защо?

— Знам само това, което вече ви казах — отвърна Юг. — Може би монасите ще знаят повече.

— И да не забравяме — напомни им Джордан, като погледна към прозорците и с облекчение видя, че навън още е светло, — че не сме единствените, които търсят камъните.

Легион още беше някъде там.

— Но защо и демонът се интересува от камъните? — попита София. — Каква е неговата роля?

Рун направи кисела физиономия.

— С камъните той би могъл да отвори портала в долината и да пусне силите на Ада на този свят, както и да освободи Луцифер.

Ерин кимна.

— И явно от нас зависи да използваме камъните, за да открием начин да задържим демонската орда на мястото й, да затворим Ада.

— Лесна работа — с престорено самочувствие каза Джордан. — Разбира се, първо ще ни трябва камъкът, който криете тук, Юг.

Домакинът им разпери ръце.

— Можете да го потърсите в църквата ми.

— Щом Ерин мина изпитанието, защо просто не й го дадете? — попита Елизабет и очите й припламнаха гневно.

— Тя трябва сама да го намери.

Джордан погледна Ерин.

— Съжалявам, маце, но май е време за втората част от теста. Така че вади молив Номер две и започвай.

И пак погледна към слънцето. До залез оставаше около час.

„И по-добре побързай.“

18:04

Ерин изгледа намръщено Юг дьо Пайен.

„Нищо чудно, че двамата с Бернар са били такива добри приятели.“

И двамата бяха майстори на тайните и манипулациите.

Тя се обърна към него.

— Нека позная. Aqua, камъкът на водата, още е в онова планинско езеро. Което означава, че у вас е Sanguis, камъкът на кръвта. Напълно логично е монасите да ви дадат точно него, защото сте сангвинист.

— Камъкът никога не е бил предназначен за мен — отвърна Юг. — Трябва да разрешите загадката, за да получите камъка, който принадлежи на вас.

„На мен? Какво означава пък това?“

Пропъди тази мисъл и огледа църквата. Щом Юг беше скрил камъка някъде тук, трябваше да е на някакво важно място.

— Sanguis… кръв… — измърмори под нос.

Рун я гледаше и тревожно посегна да докосне кръста на гърдите си. Разпятието лежеше над смълчаното му сърце, среброто изгаряше кожата му, болката трябваше завинаги да му напомня за клетвата към Христа и Църквата. Ерин спря за момент поглед върху бинтования чукан.

Нима тази болка не беше достатъчна за един бог?

Отново насочи вниманието си към църквата и си даде сметка, че тя има формата на кръст.

„Като този на Рун.“

В главата й се оформи идея. Обмисли я, докато крачеше напред-назад по сламата. Отиде в центъра на кръстовидната църква, където трансептът се пресичаше с нефа.

Погледна пак Рун и видя изгорения отпечатък над сърцето му.

Тя стоеше в сърцето на църквата на Юг.

А нали ролята на сърцето беше да изпомпва кръв?

Камъкът Sanguis трябваше да е тук.

Погледна нагоре към тавана. Дали Юг не го беше скрил някъде там?

„Не — реши тя. — Тази загадка вече е разрешена.“

Отново си спомни принципа.

Каквото горе, това и долу.

Погледна надолу към краката си, после клекна и разчисти сламата от пода. Започна да лази на четири крака, докато не откри камък с ясно различима вдлъбнатина.

Като чаша.

— Тук долу е — колебливо каза тя, после добави по-високо и уверено: — Превърнали сте Sanguis в сърцето на вашата Църква, мосю дьо Пайен! Скрили сте го тук.

Останалите се завтекоха към нея, като подплашиха черните птици под свода.

Юг ги последва.

Рун стигна пръв и клекна до Ерин. Сложи длан върху камъка, който беше открила.

— Тя е права. Усещам светостта, струяща оттук.

София клекна до него и протегна ръце, сякаш за да ги стопли от това лъчение. Единствено Елизабет остана назад, скръстила ръце на гърдите си, без да проявява интерес към камъка.

Дори лъвчето дойде. Досега бе стояло до Юг и предимно поглеждаше птицата на рамото му с естествено котешко любопитство и се облизваше. Сега, когато дойде при вдлъбнатината, постави лапа върху нея, сякаш се къпеше в онова, което чувстваше.

Това привлече вниманието на Ерин. Тя прокара пръст по ръба и си помисли, че и в този случай ключът е кръв.

— Това е сангвинистка врата — заяви Ерин. — Единственият начин да се отвори е с кръвта на сангвинист.

— Вие сте наистина забележителна жена — призна Юг. — С внимание, което е впечатляващо.

Тя впери поглед в него — усещаше, че има и още.

— Нещо ми казва, че отварянето точно на тази врата не е толкова лесно.

— Така е. Подобни врати могат да се заключват по много уникални начини.

Ерин си спомни как Бернар се беше изолирал от тях с командата pro me.

— Дори аз не мога вече да я отворя — каза Юг. — Заключих я с команда, която малцина сангвинисти помнят. Дори скъпият ми приятел Бернар я е забравил.

Ерин кимна. Най-малкото имаше логика. Вратата беше заключена по такъв начин, че никой да не може да принуди Юг да я отвори.

— Вече съм твърде опетнен, за да го направя — каза Юг. — Ще е нужна чистота за отварянето на светия камък.

— Чистота? — повтори Ерин.

— Вратата може да се отвори единствено от сангвинист, който никога не е вкусвал кръв, преди да е пил виното и да е приел предложението на Христа. — Юг ги погледна. — Нужна е кръвта на Избрания.

Ерин се обърна към Рун.

18:18

Рун отстъпи крачка назад.

„Не съм Избрания… или поне вече не.“

Вярно беше, че не бе вкусвал човешка кръв, преди да стане сангвинист. Помнеше как бе нападнат на гроба на сестра си от стригой и бе спасен от трима сангвинисги, които го отведоха при Бернар. Там, паднал на колене, Рун бе положил клетвите си, пи от виното и облече мантията на ордена.

„Но вече съвсем не съм чист.“

— Това си само ти и никой друг — настоя Ерин.

— Не може да бъде. Аз съгреших. Вкусих кръв.

— Но греховете ти бяха опростени в пустинята — тихо каза тя и докосна голото му рамо. — Ти си.

Елизабет го погледна намръщено.

— Ти си най-чистият от всички ни, Рун. Какво пречи да опиташ? Да не се страхуваш, че ще се провалиш? Мислех си, че си по-корав.

Рун се засрами. Елизабет беше права. Беше уплашен, но в същото време осъзнаваше, че не може да бяга от задачата, ако има поне малка вероятност за успех.

С неохота коленичи на студения камък и сведе глава. Стисна сребърния си кръст. Паренето в дланта му напомни за нечистата му природа и как тя го владее. Но въпреки това трябваше да опита. Вдигна ръка над вдлъбнатината и осъзна, че няма друга ръка, която да държи ножа.

„Колко съм паднал само… Рицар с една ръка.“

София му се притече на помощ, взе малкия нож, предложен й от Юг, и прободе дланта на Рун. Тъмната кръв потече от раната. Рун завъртя китката си, стисна юмрук и капна прокълнатата си кръв във вдлъбнатината.

След това се прекръсти и продължи с ритуала, като завърши с mysterium fidei.

Всички гледаха.

Камъкът не помръдваше.

„Провалих се.“

Отчаянието го натисна, смазвайки го с истината си.

„Моите грехове обрекоха всички.“

Към следващата част или към съдържанието

Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел Пъклена кръв (32)

Метаданни

Данни

Пъклена кръв

Информация

История

Сваляне / Връзки

31.

Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (32)