Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (26)

25.

19 март, 08:02

Кастел Гандолфо, Италия

Зашеметена от внезапната атака, Ерин се хвана за ръба на бюрото и се надигна, без да обръща внимание на болката. При полета си над бюрото беше съборила единствената свещ и сега стаята бе почти тъмна, ако не се броеше проникващата през завесите светлина.

Първата й мисъл бе, че са издебнати от стригой.

Залитна към прозореца и дръпна завесите. Те бяха вързани, така че да не се отварят напълно, но тя успя да раздели тежката коприна достатъчно, за да може слънчевата светлина да проникне вътре.

Обърна се и пред очите й се разкри невъзможна гледка. Кардинал Бернар беше стиснал Рун за гърлото и го беше притиснал към един библиотечен шкаф. По почти голото му тяло висяха алени парцали, под които по бялата плът се виждаха десетки драскотини, сякаш беше раздрал дрехите си в пристъп на ярост.

На килима зад тях някой лежеше неподвижно, а от главата му течеше кръв…

„Джордан…“

Рун като че ли се възстанови от изненадата си. В дясната му ръка се появи сребърно острие и се заби дълбоко в ръката на кардинала. Пръстите пуснаха гърлото му. Докато падаше, Рун замахна отново — но улучи единствено въздух.

Бернар вече беше в другия край на стаята и грабна меч от стената. От неземната му скорост беше ясно, че кардиналът вече не изпълнява обетите на сангвинистите. Подобно на стригоите, неговата сила идваше от някакъв по-тъмен източник.

„Какво е станало?“

Джордан се размърда. Клепачите му трепнаха и се отвориха. В тъмното очите му блестяха златисто.

Преди Джордан да дойде на себе си, Бернар се хвърли към Рун.

Рун отскочи настрани и тромаво се блъсна в някаква огромна китайска ваза. Присъщата му грациозност беше изчезнала заедно с ръката му.

Ерин извади кинжал от скритата от вътрешната страна на якето й ножница и се приготви да се защитава. Но тя не беше боец. Най-доброто й оръжие беше умът й. Бернар отново се нахвърли върху Рун, но Джордан го спъна и той падна върху един голям глобус на стойка.

Докато кардиналът скачаше с ръмжене на крака и тялото му попадна под лъчите на слънцето, Ерин погледна голата плът в търсене на издайническия черен отпечатък на длан.

Нямаше нищо.

Тя не се изненада.

Как би могъл Легион да обсеби кардинала? Особено докато е затворен тук? Но щом Легион не беше източникът на тази поквара, тогава кой?

„Трябва да помисля…“

Джордан застана до Рун и двамата се изправиха срещу бесния звяр, в който се бе превърнал кардиналът.

Ерин огледа стаята за нещото, което държеше кардинала в хватката си. Погледът й се плъзна по хаоса на бюрото. Не видя нищо необичайно — листове, книги, подвързан в кожа дневник. Погледна зад бюрото. И тогава кракът й подритна някаква черна кесия на пода. Нещо се изтъркаля от нея.

Парче черно стъкло.

То сякаш излъчваше мрак. Беше виждала и преди подобен отровен артефакт — в египетската пустиня. Неотдавна Рун беше заминал с екип да освободи пясъците от това зло. Ерин клекна. Знаеше какво лежи на килима.

Капка от кръвта на Луцифер.

Взе камъка с помощта на един лист, като с другата ръка хвана връзките на кесията. Изправи се, остави черната сълза на осветеното от слънцето писалище и изсипа съдържанието на кесията до нея. Тъмните капки сякаш поглъщаха светлината, създаваха малки пустоти в тъканта на вселената. Нямаше нужда да ги докосва, за да долови тяхното зло, тяхната погрешност.

Но как можеше да унищожи това зло?

Явно слънчевата светлина не им действаше.

„И защо да им действа?“

Преди хилядолетия тези капки кръв на Луцифер бяха паднали в египетския пясък и се бяха превърнали в черно стъкло, което запечатваше в себе си злото, защитаваше мрака му от светлината на слънцето. Щом двете хиляди години в пустинята не им бяха направили нищо, обикновеното италианско слънце изобщо нямаше да има ефект върху тях.

„Ами ако…“

Погледът й спря върху преобърнатото каменно преспапие в края на бюрото на Бернар. Имаше формата на ангел — и което бе по-важно, беше тежко.

Тя го сграбчи, вдигна го високо, стовари го върху една черна капка — и я превърна в прах.

В другия край на стаята Бернар зави и засъска.

„Значи го чувстваш, а?“

Вдигаше преспапието отново и отново и разбиваше капка след капка. При всеки удар от кристалния прах се издигаше черна струйка дим — свиваше се в кръг, бягаше от слънцето, стигаше до края на бюрото, спускаше се надолу и изчезваше през пода.

Ерин си спомни описанието на Елизабет как същността на стригоя прави същото след смъртта му — връща се при източника си.

„При Луцифер.“

Когато разби последното парче обсидиан, кардинал Бернар изпъшка за последен път и се строполи на пода.

 

 

08:12

Рун клекна до Бернар, опрял ножа си на гърлото му, готов да убие стария си приятел. Джордан беше взел захвърления меч и стоеше до него. В същото време двамата закачулени стражи нахълтаха в стаята с вдигнати оръжия, привлечени от шума на кратката битка.

— Пазете вратата! — извика Рун, който се боеше, че някъде може да се спотайва друго зло. — Никой да не влиза без мое разрешение!

Двамата кимнаха отсечено и се върнаха на поста си.

Рун гледаше как лудостта изчезва от очите на кардинала. На нейно място се появи нещо, което Рун не беше виждал никога преди.

Съмнение.

Рун се отдръпна и махна ножа от гърлото му, но не го прибра.

Бернар седна и се опита да се покрие с остатъците от робата си, сякаш се опитваше да спаси малкото останало му достойнство. Накрая отпусна разтреперани ръце в скута си.

Ерин се приближи. Продължаваше да държи малката скулптура на ангел. Долната й част беше напукана и покрита с черен прах.

— От капките кръв на Луцифер — каза тя.

Рун разбра и кимна.

— Аз ги оставих, като се върнах от Египет. Заключих ги в сейфа на кардинала. Вината е моя.

— Не… — Бернар поклати глава. — Виновна е моята надменност. Повярвах, че мога да си играя с този мрак и да остана недокоснат от него.

— Но защо изобщо ви е трябвало да се занимавате с тях? — попита Джордан.

— Надявах се да науча нещо от тях, нещо за Луцифер. — Бернар впери поглед в Рун. — Снощи, когато отец Грегъри ми съобщи, че се връщате от Прага и имате въпроси относно някакви камъни, свързани с Луцифер, си спомних какво донесе от Египет.

— Капките, станали на камък — рече Рун.

— Смятах да ви изчакам, преди да ги разгледам, но след като отец Грегъри ги донесе от сейфа в стария ми кабинет, те ме призоваха. Не успях да устоя.

Рун кимна и се обърна към другите.

— Действаха по същия начин на другите от екипа, който беше с мен в Египет.

Бернар се огледа и докосна объркано челото си.

— Не знам колко време съм бил под властта на това зло. То ме взе, но не ми даде нищо в замяна.

— Но сега сте свободен — каза Ерин. — И ние имаме въпроси.

— За Юг дьо Пайен. — Бернар кимна тъжно. — Отец Грегъри ми съобщи и това. Искате истината за моя приятел.

Ерин заговори по-меко, вероятно в отговор на болката и тъгата в гласа на кардинала.

— Значи Юг не е умрял по време на Втория кръстоносен поход, както твърдяхте?

— Да, не умря — едва чуто прошепна Бернар.

Ерин протегна ръка към кардинала и му помогна да стане.

— Джордан, намери някакво одеяло.

Рун отведе Бернар до столовете при камината, като внимаваше да не настъпи парчетата от разбитата ваза. Джордан се върна от съседната спалня с вълнена завивка и я даде на Бернар, който се покри с благодарна въздишка и бавно възвърна част от достойнството си. Отново заприлича на мъжа, когото Рун познаваше от толкова време.

Ерин седна на стола срещу Бернар и се наведе напред.

— Кажете ни какво е станало в действителност.

Бернар погледна студената камина. Погледът му още беше отнесен някъде в миналото.

— Юг ме прие, когато бях диво животно. Молеше се за мен, когато бях изгубен.

Рун не беше чувал тази история.

— Да не искаш да кажеш, че той те е приел и въвел в Ордена на сангвинистите?

В отговор получи едва забележимо кимане.

Рун беше наясно с огромното значение на паметния акт, каква силна връзка може да изгради той между двамата. Самият Рун беше насочен по този свещен път от Бернар, който бе станал негов ментор и приятел. И въпреки действията на кардинала той завинаги щеше да му остане задължен и благодарен. Връзката между Бернар и Юг дьо Пайен трябваше да е била също толкова силна.

— Бях изгубен дивак, преди той да ме спаси — продължи Бернар. — Двамата заедно доведохме мнозина в ордена. Мнозина. Ние създадохме рицарите тамплиери. Извършихме много добри дела.

— Деветима мъже, обвързани с кръв — тихо каза Ерин. — Сангвинистки орден на монаси воини.

— Какви са били тези тамплиери сангвинисти? — попита Джордан.

Бернар го погледна и прегърбените му рамене леко се поизправиха от гордост.

— Ние бяхме орден в ордена, способни да водим битка както срещу враговете от плът, така и срещу духовете, родени от зло. Вярата ни беше толкова броня, колкото и ризниците ни. Не се бояхме нито от хора, нито от демони.

— И наистина ли сте Бернар дьо Клерво? — попита Ерин.

— Да. И заедно с Юг извършихме велики дела, обединихме пръснатите тамплиери под един флаг, дадохме им единство, сила и цел. — Бернар ги изгледа един по един. — Разберете, Юг беше велик водач. Харизматичен, състрадателен, съпричастен. Хора и сангвинисти се стичаха при него, готови да дадат живота си по негова заповед. Но след време това му дойде в повече.

— Познавам подобни хора — каза Джордан. — Характеристиките, които правят някого добър лидер, като съпричастността, понякога го правят по-податлив на изтощение и на посттравматичен стрес.

— Какво стана с Юг? — попита Ерин.

Бернар въздъхна тежко.

— Изостави тамплиерите. След Втория кръстоносен поход. — Погледна Рун. — Всъщност напусна ордена ни.

— Напуснал е сангвинистите? — Рун не беше в състояние да скрие шока си.

Сангвинистите не напускаха. Или умираха в служба на Църквата, или престъпваха клетвите си и се връщаха към нечестивата си природа, така че се налагаше да бъдат преследвани и избивани. Единственият сангвинист, избягнал подобна участ, беше Распутин, който бе създал своя извратена версия на ордена в рамките на Руската православна църква и се бе установил в Санкт Петербург, където сангвинистите не можеха да стигнат до него.

Но се оказваше, че има и друг.

— Къде отиде той? — попита Рун.

Бернар погледна ръцете си.

— Отначало пътуваше надалеч, сам. Беше отшелник и скитник. Накрая се установи в отдалечените планини на Франция, като отшелник. Там намери известен мир, откри благодат в дивите кътчета на света.

— И какво искаш да кажеш? — попита Рун. — Че отново се е върнал към съществуване като стригой ли?

Бернар поклати глава.

Рун се мъчеше да го разбере, но не можеше.

— Тогава как може да живее извън закрилата на Църквата?

— Просто го направи — уклончиво отвърна Бернар, като избягваше погледа му.

Ерин изясни част от историята.

— Затова сте разпространили лъжата за смъртта му, нали? Юг дьо Пайен е изоставил ордена, но не се е върнал към дивашкия начин на живот. Открил е свой път към благодатта, независим от пътя на Църквата.

Рун я зяпна, неспособен да приеме думите й. Нямаше друг път към благодатта освен службата на Църквата. Той и всички сангвинисти бяха учени на тази проста истина още от времето на Лазар.

— Не можех да позволя никой да научи — обясни Бернар. — Ами ако и други сангвинисти решаха да напуснат ордена? Затова измислих историята за славната му смърт, за живот, отдаден на служба на Църквата. Но това беше само половината от причината да излъжа.

— Каква е другата половина? — попита Ерин.

— Когато Юг заговори за напускане на ордена, разбрах, че те ще го убият. Измислих историята, за да го спася. — Погледна Рун, сякаш търсеше опрощение. — Излъгах ордена. Излъгах Църквата. Но те щяха да го преследват като животно, а той не беше животно. А мой приятел.

Рун се отпусна тежко на един стол. Раните му и тези откровения го оставиха съвсем без сили.

„Този сангвинист е намерил благодат извън Църквата.“

В ума му бушуваше буря. Той бе станал сангвинист, защото си бе мислил, че това е единственият начин да живее с проклятието си. Изборът, пред който беше изправен, бе прост — да умре като стригой или да живее като духовник и да защитава другите. По онова време, преди векове, Рун вече беше тръгнал по пътя на духа и учеше в семинарията, така че изборът не му беше труден — щеше да служи. Бяха му казали, че това е единственият начин.

Когато Распутин напусна Църквата преди почти век и създаде армия от последователи, достатъчно силна да го пази от правосъдието на Църквата, вярата на Рун си остана непоклатима. Животът на Распутин бе живот в грях и лъжа и Рун не би последвал примера му. Но откровението, че може да има и друг път, го плашеше и гневеше.

Загледа се към слънчевата светлина, която се лееше през прозорците.

„Нима целият ми живот е лъжа?“

 

 

08:25

Ерин забеляза как Рун се отпусна в стола, видя безнадеждността, изписана на лицето му. Знаеше, че му се е насъбрало твърде много. Едва не беше умрял и бе изгубил ръката си, но тя подозираше, че наученото от Бернар му е нанесло по-дълбока рана, рана, на която ще й е нужно много време, за да заздравее — ако изобщо заздравее. Почти виждаше как упованието и вярата на Рун в Църквата се сгромолясват.

Но засега имаха по-належащи въпроси за решаване.

Тя се обърна към Бернар.

— Юг жив ли е още?

— Да.

Рун погледна рязко към Бернар, но кардиналът избегна погледа му.

— Все още живее като отшелник в планините — призна Бернар.

— Знаете ли нещо за камъните? — Ерин кимна на Джордан и той извади парчетата от зеления диамант. — Юг е дал този на Джон Дий, а вероятно и още два като него.

— Не зная нищо. Именно затова реших да се захвана с проклетите капки.

Джордан прибра диаманта в джоба си.

— Май ще трябва да идем направо при източника. Да посетим стареца, ако искаме отговори.

„Именно.“

— Къде можем да го намерим? — попита Ерин.

Бернар вдигна ръка, но я остави да падне на коляното му в знак на поражение.

— Човек не може просто да помоли за среща с Юг дьо Пайен. Той не се вълнува от светските дела и отшелническата му килия е добре охранявана.

— Охранявана? — Джордан се намръщи. — В какъв смисъл?

— Трябва да разберете, че онова, което правеше Пайен такъв велик лидер, беше способността му да вниква в сърцата на другите, да ги познава често по-добре, отколкото самите те познават себе си. Той изпитваше силна привързаност към всички Божии създания и беше голям почитател на свети Франциск от Асизи.

— Светецът покровител на природата и животните — каза Ерин.

Тя знаеше легендите, свързани с италианския светец, как дори птиците се събирали да слушат проповедите му и кацали на раменете му. Твърдеше се, че Франциск дори опитомил вълк, който тормозел едно село. Имаше логика Юг да се възхищава на подобна личност.

Бернар наведе глава и на лицето му се появи тъжна усмивка, която показваше колко истински обича този човек.

— Навремето разправяха, че Юг може да разговаря с животните. По време на походите бойните коне го следваха като кучета. Бяха готови на всичко за Юг, да препускат в най-свирепата битка и дори през огън, ако им заповяда. Мисля… мисля, че тяхната кръв му тежеше повече, отколкото кръвта на мъжете, които умираха редом с него. За Юг те бяха невинни, избивани заради тяхната вярност към него. Накрая това му дойде прекалено много.

Ерин много добре разбираше това. За миг си помисли за смъртта на студентите си в Израел.

— Накрая Юг не беше в състояние да убие дори бласфемари.

— Мислех си, че трябва да убивате всички прокълнати създания — рече Джордан. — Че имате заповед да ги ликвидирате на място.

— Така е — каза Рун. — Те са зверове, покварени от злото. И за разлика от стригоите, не могат да бъдат насочени по пътя на доброто. За да се сложи край на страданието им, те трябва да бъдат унищожени.

— Но знаете ли го със сигурност? — попита Ерин, която повече от всякога си даваше сметка как много от смятаните за твърдо установени правила са погрешни. — Не може ли да има друг път към спасението за тези нещастни животни? Може би дори за стригоите?

— Юг би се съгласил с теб — рече Бернар. — Подозирам, че именно тази нагласа обяснява защо толкова бласфемари се стичат към килията му. Идват отвсякъде, самотни създания, откъснати от себеподобните си, и търсят утехата и закрилата, която той им предлага.

— Какво?! — Рун го изгледа с ужас.

— И не само опетнени животни — каза Бернар. — Но и стригои.

Рун стана.

— И ти си го пазил в тайна от всички?

— Нека позная — възкликна Джордан. — Когато казахте, че килията му е охранявана, имахте предвид точно това. Че той има армия от стригои и бласфемари, която му е вярна и го пази.

Бернар сведе глава в знак на съгласие.

— Страхотно — промърмори Джордан.

Бернар въздъхна.

— Но аз ви казвам всичко това, защото то предлага и начин да се стигне до него. — Обърна се към Рун. — Ти самият донесе ключа към сърцето на Юг.