Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (24)

23.

19 март, 06:19

Кастел Гандолфо, Италия

Ерин се мяташе в кошмар, пълен с огън и демони.

Събуди се в стая, озарена от светлината на новия ден. Минаха няколко панически мига преди да познае простото помещение и да си спомни среднощния им полет от Прага до идиличната провинция на север от Рим. Намираше се в папската резиденция Кастел Гандолфо. Наслади се на познатото — голите бели стени, дървения под, който блестеше под лъчите на изгряващото слънце като топъл мед, солидното легло от махагон с окачено над него разпятие. Двамата с Джордан бяха настанени в същата тази стая и при предишното им идване тук.

„В безопасност съм…“

Може би не беше точно така, но от много време не се бе чувствала по-сигурно.

Дебелите дървени капаци на прозорците бяха затворени, но два от тях бяха оставени открехнати съвсем леко. Ерин приветстваше слънчевата светлина след дългата, изпълнена с ужаси нощ. Бяха взели частен самолет — „Сайтейшън X“ — който ги бе докарал по папска заповед от онзи средновековен град до това място. Кацнаха изтощени и измъчени, кървави и насинени.

Първата й мисъл беше за Рун.

Веднага след кацането го откараха с носилка в лечебницата на сангвинистите. Ерин също искаше да отиде, но едва се държеше на крака. Джордан почти я донесе в стаята посред нощ. Двамата се бяха проснали в леглото, преплели ръце и крака. Като никога горещината на тялото му не я тревожеше и тя се сгуши в него като до топъл огън.

Въпреки това продължаваше да изпитва малко вина, че е изоставила Рун. Опита се да се отърси от това чувство, да се скрие от спомена как го докосва и споделя моментната кръвна връзка с него.

„Рун е в най-добрите ръце“ — напомни си. Със сигурност имаше някой, който щеше да го наглежда. Елизабет беше отказала да се отдели от Рун. Макар че той така и не беше дошъл в съзнание, графинята не пусна ръката му през целия полет и последва носилката до лечебницата въпреки изтощението си.

Ерин можеше и да няма доверие на Елизабет, но когато ставаше въпрос за Рун, нямаше по-верен закрилник от нея.

Спирането на душа насочи погледа й към вратата на банята. Беше се събудила от шума на течаща вода. Опипа смачканите чаршафи до себе си и усети отслабващата топлина на тялото на Джордан. Постави длан върху отпечатъка от главата му на възглавницата.

Измъчваше я тревога за Джордан, но трябваше да признае, че се чувства много добре, след като бе спала до него. Протегна се и въздъхна.

„Доста добре… като се имат предвид обстоятелствата.“

Но дали това бе само заради почивката? Макар че гърбът й бе насинен и имаше рана на скалпа, на която бяха сложили лепенки, тя се чувстваше невероятно добре — много по-добре, отколкото би трябвало.

Намести се върху все още топлото място, на което бе лежал Джордан, и се наслади на спомена от допира им, като се питаше дали нощта, прекарана в тази топлина, не е свързана някак с начина, по който се чувства.

Или просто заради това, че беше прекарала известно време сама с Джордан?

Той определено приличаше повече на себе си.

Вратата на банята се отвори със скърцане и тя се обърна.

Сякаш извикан от мислите й, Джордан стоеше на прага сред облаци пара, само с една бяла кърпа около кръста. Ерин му се усмихна, все още сгушена в чаршафите, които изведнъж й се сториха много по-топли.

Той повдигна вежда, остави кърпата да падне на пода и избърса струйка вода от слепоочието си. Погледът й се плъзна по него, без да пропуска нито едно мускулче, нито една мокра следа.

Всички в групата бяха целите в синини и рани. Но не и Джордан. Гладката му кожа беше непокътната и той направо сияеше от здраве. Мека светлина се отразяваше от русите косъмчета по ръцете и мускулестите крака. Приличаше на гръцка статуя — твърде съвършен, за да е истински.

Той мина през стаята и спря пред нея. Голата му кожа бе само на сантиметри от нейната. Прииска й се да го докосне.

— Как си? — попита той.

— Готова за всичко — отвърна тя и се усмихна още по-широко. — И смятам да започна с теб.

Взираше се нагоре в ясните му сини очи. Много пъти бяха стояли така, но винаги й се струваше, че изживяването е ново и то винаги събуждаше някакъв трепет в гърдите й. Докосна извиващата се татуировка на рамото и гърдите му. Усети туптенето на сърцето му под дланта си. Проследи линиите на татуировката и пръстите й се плъзнаха надолу по гладката кожа на корема му.

Познаваше формата и големината на татуировката. Сега тя бе несъмнено по-голяма, отколкото преди няколко дни, с нови тъмночервени извивки и шарки — видим знак как Джордан се променя. Беше особено разтревожена от линиите, които сега се виеха по врата му, сякаш го душаха, както го бяха душили черните пръсти на демона. Но тя знаеше, че същите шарки най-вероятно го бяха възстановили, бяха излекували синините и поправили счупените шийни прешлени.

Трябваше да се възхищава на тези линии, но вместо това те я ужасяваха.

— Не гледай така тревожно. — Джордан свали ръката й от гърдите си и целуна дланта й. Меките му устни направо изгаряха кожата й. — Тук сме, заедно и живи. Какво по-добро от това?

Ерин нямаше как да не се съгласи с думите му.

Езикът му се плъзна по дланта й до китката. Дъхът й секна. Той се отпусна на коляно и продължи да целува ръката й. Допирът на устните му беше лек като пеперуда по насинената й кожа. Тръпки пробягаха от ръката към гърдите и тялото й.

Тя преметна ръка през него и го придърпа към себе си. Искаше да усети кожата му със своята, да забрави случилото се и да повярва поне за момент, че всичко е наред.

Джордан се отпусна на леглото до нея. Горещите му ръце я галеха, изследваха, спускаха се все по-надолу. Ерин искаше да се изгуби напълно, но трескавата му топлина й напомняше как се бе отдалечил от нея, как тези очи я гледаха, без да я виждат.

Тя потръпна.

— Ш-ш-ш — прошепна той. Беше разтълкувал погрешно реакцията й. — Няма нищо страшно.

Претърколи се върху нея. Спокойните му сини очи й казваха, че иска единствено нея, че все още я обича. И докато се притваряха, тя се надигна към него за целувка.

Устните му почти докосваха нейните, нежни като полъх.

— Липсваше ми.

— И ти на мен — отвърна тя.

Устните й се разтвориха, жадни да го вкусят. Ръцете му се стегнаха около нея, притиснаха я така силно към него, че едва можеше да диша. Не беше достатъчно близо.

Когато се отдръпна от нея, Ерин изстена. Не искаше целувката да свършва. Никога. Не можеше да понесе мисълта, че може да го изгуби, да се лиши от тази близост. Пръстите й се плъзнаха по челюстта, по скулите му. Задържаха се върху горната му устна, където беше извита като лък. Той се усмихна и я целуна отново.

Нямаше нищо, освен тях двамата, изгубени в топлината на телата си. Времето изгуби значение. Съществуваше единствено вкусът на устните му, наболата му четина по бедрото й, притиснатите тела, усещането, че е вътре в нея, че с него е цяла — не за друго, а защото й се струваше така естествено.

И тогава, изгубена в страстта си, докато тялото й отговаряше на всеки негов допир и движение, тя затвори очи и за миг се върна към момента с Рун в параклиса, как пламъкът на кръвта й потича през него, как тялото му става част от нея.

Ерин изпъшка, гръбнакът й се изви в дъга под Джордан, тя обви крака около него и го притисна по-плътно към себе си. Яхна мига като вълна, изгубена в екстаза, без да знае къде свършва тялото й и къде започва неговото.

Накрая се отпусна, задъхана, трепереща.

Джордан я целуна, за да я успокои, и й се усмихна.

Тя се взираше в него. Обичаше го повече от всякога. Въпреки това дълбоко в себе си изпитваше вина — знаеше, че реакцията й не е единствено от неговото докосване.

— Нещо не е наред ли? — попита той и прокара пръст по бузата й.

— Не… съвършено е.

„Прекалено съвършено.“ И това я плашеше.

Лежаха прегърнати, а слънчевата светлина пълзеше по стаята. В някакъв момент Ерин потъна в сън без сънища. Когато се събуди, се ослуша за течащ душ, за някакъв знак, че Джордан още е тук, но знаеше, че го няма.

За миг я обхвана паника.

„Сигурно е отишъл да вземе закуска.“

Пропъди страховете си и стана. Имаше нужда да се раздвижи. Взе бърз душ. Горещата вода масажираше тялото й, премахна последните болежки и я събуди напълно. Избърса се и облече чистите дрехи, които беше получила снощи — джинси и бяла памучна риза. Накрая си сложи коженото яке. Беше изработено от кожа на адски вълк — от опит знаеше, че е здрава като броня. Остави част от тази сила да попие в нея, да я подготви за предстоящия ден.

На вратата се почука и Ерин отиде да отвори. Тялото й беше напрегнато, докато не видя Джордан.

— Идвам със закуска — каза той и вдигна пред нея поднос с кафе, плодове и кроасани. — И с нареждания.

— Нареждания ли?

— Срещнах Кристиан. Каза, че ни е дадено позволение да говорим със затворника.

„Кардинал Бернар.“

— Крайно време беше — каза тя.

Джордан се намръщи шеговито.

— Май снощи изобщо не ни беше до разпити.

„Така е.“

— Кога ще можем да говорим с него?

— В осем… след около час. — Той отиде до леглото с подноса, седна и потупа дюшека. — Какво ще кажеш да ти сервирам закуската в леглото?

Тя се отпусна до него.

— Мисля, че се брои само ако сме голи.

Той остави подноса на нощното шкафче.

— Това правило ми харесва… а ти знаеш, че спазвам стриктно правилата.

Започна да разкопчава ризата си.

 

 

07:20

Елизабет внимателно свали натопената във вино превръзка от остатъка от лявата ръка на Рун. Махна стария бинт и огледа раната. Кожата вече беше започнала да се затваря на доста места и да закрива мускулите, но имаше нужда от още възстановяване. Тя покри пораженията с компрес с осветено вино. Рун тихо изпъшка от болка, но очите му не се отвориха.

„Върни се при мен, Рун.“

Стегна компреса с нов бинт и се облегна назад. Усещаше, че слънцето е изгряло преди около час. Беше прекарала цялата нощ с него в тази килия без прозорци. Вонеше на тамян и вино, с намек за сено и тухли. Миризмата й напомни за времето, когато тя беше затворена тук. Въпреки това остана. Искаше да е до Рун, когато се събуди.

Огледа се намръщено. Стаята не й харесваше.

В помещението имаше просто дървено легло със сламеник, шкафче със запалена свещ, манерка вино, чисти бели марли и стъкленици с масла, миришещи на вино и смола. Приличаше досущ на нейната килия, която се намираше до тази — не че я беше използвала през дългата нощ.

Тътренето на кожа по камък я накара да се обърне към тясната врата. Дребен закръглен мъж с монашеска тонзура влезе в стаята с още вино и бинтове.

— Благодаря, брат Патрик.

— За Рун — винаги.

Монахът й беше помагал в грижите за Рун през цялата нощ. Искрена мъка се изписа на лицето му, когато погледна неподвижното тяло на леглото. Беше го грижа за него, но това не беше само загрижеността на събрат сангвинист. Може би двамата бяха приятели.

— Трябва да си починеш, сестро Елизабет — каза й той за пореден път. — Аз ще го наглеждам. Ако има някаква промяна, веднага ще ти кажа.

Тя отвори уста да откаже — и усети леко вибриране в джоба, където държеше телефона си.

Томи.

През нощта всеки път, когато оставаше сама, се опитваше да се свърже с момчето, но винаги чуваше един и същи механичен глас да я подканва да остави съобщение. Не го направи, тъй като се боеше, че някой друг може да чуе думите й.

— Благодаря, брат Патрик. — Елизабет стана от табуретката до леглото. — Ще ида да си почина.

На лицето му се изписа смесица от изненада и облекчение.

Тя му се поклони, обърна се и излезе. Отиде в съседната килия и затвори яката врата. Едва тогава извади телефона. На малкия екран светеха думи.

Аз съм.

Видях, че си звъняла много пъти. Обади ми се или пусни съобщение, когато се събудиш.

Неприятности.

:-(

Не знаеше как да отговори на съобщението му и не разбираше малкия символ в края. Но разбираше думата „неприятности“.

Разтревожена, тя стисна телефона и набра номера на Томи.

 

 

07:32

„Хайде, хайде…“

Томи седеше на тоалетната чиния. Душът до него течеше. Носеше само кърпа около бедрата си. Взираше се в телефона и се молеше Елизабет да отговори на есемеса му. Непрекъснато поглеждаше вратата, уплашен да не се появи някой от стражите, стоящи в коридора пред апартамента му в покрайнините на Рим. Прозорците бяха с решетки. Единственият изход беше покрай двамата сангвинисти, облечени в цивилни дрехи, които пазеха пред вратата.

Накрая телефонът в ръката му завибрира.

Той вдигна веднага и прошепна тихо:

— Елизабет?

— Томи, къде си? Какво е станало? — Както обикновено, тя напълно пренебрегна обичайните любезности.

— Някъде в Рим.

— В опасност ли си?

— Не мисля, но нещо не е наред. Свещеникът, който дойде с мен от Санта Барбара, не ме отведе във Ватикана, а ме остави в някакъв апартамент. Заключен съм… с пазачи отпред.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за мястото, където са те завели?

— Стара сграда. Жълта. Мирише на чесън и риба. На третия етаж съм. Виждам някаква река от прозореца на спалнята, а също и фонтан с риба, от чиято уста тече вода. Мисля също, че наблизо има зоологическа градина. Поне чух да реват лъвове.

— Добре. Би трябвало да успея да намеря сградата. Може да отнеме известно време, но ще дойда.

Томи сниши глас още повече.

— Казват, че съм в опасност… от теб, но знам, че не са прави.

— Никога не бих те наранила, но ще ги накарам да си платят, ако ти направят нещо.

Томи се ухили. Не се съмняваше, че Елизабет ще дойде и ще нарита задниците на тия типове, но не искаше тя да пострада.

Помещението се изпълваше с пара. Томи се ослуша да разбере дали някой не е усетил, че говори по телефона, след което продължи:

— Чух ги да казват, че Бернар искал да ме държат под ключ, докато не направиш онова, което искат. Не знам дали е вярно, но ако е така, не им се давай.

— Ще направя всичко, за да стигна до теб. Ще те освободя и ще намерим начин отново да станеш здрав.

Той въздъхна и погледна ръката си. Петното меланома се бе разраснало и пълзеше като горски пожар нагоре по ръката му. Бяха се появили и нови петна по краката и лявата буза на задника му. Ангелската му кръв вече я нямаше и ракът сякаш наваксваше пропуснатото време.

— Не е чак толкова зле — излъга той. — Просто се уморявам лесно, но те не ме оставят да спя.

— Пази си силите.

„Лесно е да се каже.“

На вратата на банята се почука и Томи подскочи от изненада. Не беше чул някой да влиза, но пък сангвинистите можеха да се движат като призраци.

— Трябва да затварям — прошепна той. — Липсваш ми.

— И… ти на мен.

Томи прекъсна връзката, скри телефона зад казанчето на тоалетната и бързо застана под душа. Запляска шумно и извика:

— Не мога ли поне да се изкъпя на спокойствие?

— Много дълго се къпеш — отвърна груб глас. — И те чух да говориш.

— Мога да се къпя колкото си ща! И освен това си говоря сам!

Последва дълго мълчание, после пазачът заговори с по-бащински тон. Несъмнено знаеше, че Томи лъже и крие нещо, но тълкуванието му беше погрешно.

— Ако се пипаш по пишката, момче, няма нищо срамно. Но трябва да изповядваш тези грехове на свещеника си.

— Първо на първо, аз съм евреин. И второ на второ, начукай си го!

Стоеше под струята, по-сгорещен и от горещата вода.

„Вече наистина искам да умра.“

 

 

07:35

Кастел Гандолфо, Италия

Елизабет скри телефона и тръгна обратно към стаята на Рун. Гневът й пламна, но тя го укроти. Когато дойдеше време да спаси Томи, трябваше да действа с чисто като лед съзнание. Нямаше място за емоции.

Възнамеряваше да се изправи пред кардинала, но първо искаше да провери как е Рун.

Влезе и приглади дрехата си, оправи и ръкавите. Брат Патрик беше коленичил до леглото на Рун и държеше ръката му.

Монахът вдигна глава и й даде знак да приближи.

— Още почива.

Елизабет пристъпи напред и погледна лицето на Рун. Беше отпуснато в съня. Изглеждаше по същия начин както винаги, недокоснат от многото години и трагедии, съставляващи дългия му живот. Де да можеше да е живял живота на обикновен свещеник и да умре в отреденото му време. Не заслужаваше участта, която го бе сполетяла.

— Сигурен съм, че скоро ще се свести — продължи Патрик. — Навременната помощ е спасила живота му.

Елизабет си представи Ерин — как маже раните на Рун с кръвта си. Макар и крехка и смъртна, археоложката го беше спасила.

— Можеш да се помолиш с мен, ако искаш — предложи монахът.

Елизабет искаше да остане, но погледна към дървената врата.

— Първо трябва да говоря с кардинал Бернар.

— Чух, че другите след малко ще се срещнат с него.

Тя обаче не го беше чувала.

При мисълта какво е направил онзи злодей с болното момче, как го използва като пешка, гневът й отново се надигна.

Излезе от стаята и забърза по коридора. Трима непознати сангвинисти — двама мъже и една жена — охраняваха тази част от резиденцията. Но дали пазеха Рун, или искаха да са сигурни, че самата тя няма да мърда никъде?

Елизабет се обърна към жената, която бе африканка. Никога не бе виждала толкова тъмна кожа.

— Трябва да говоря с кардинал Бернар. Имам информация, която е жизненоважна за сигурността на ордена.

Кръглите очи на жената я погледнаха изпитателно.

— Достъпът до затворника е ограничен. Единствено личният му помощник отец Грегъри може да разговаря с кардинала и да се грижи за нуждите му. Можете да ми кажете съобщението и ще му го предам.

— Трябва да говоря с кардинала лично.

Устните на жената се свиха.

— Предвид престъпленията му спрямо вас, боя се, че това е забранено.

Елизабет заговори толкова меко и смирено, колкото можеше.

— Разбрах, че спътниците ми имат среща с него тази сутрин. Не мога ли да говоря с него в тяхно присъствие?

— Заповедта е категорична. — Лицето на монахинята стана по-сурово. — Като жертва и предвид обвиненията не можете да се виждате с него при никакви обстоятелства.

— В такъв случай ще трябва да оставя другите сами да му предадат информацията. — Елизабет леко сведе глава, за да скрие яростта си, и бавно тръгна обратно към килията си.

Щом остана сама, удари с длан тухлената стена.

„Ще си платиш, задето си взел Томи, Бернар… дори ако се наложи да унищожа всичко, което ми е мило.“

На вратата се почука и брат Патрик извика през яките дъски, гласът му звучеше радостно:

— Рун! Събужда се!