Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (18)

17.

18 март, 15:40

Прага, Чехия

Рун стоеше до Елизабет в центъра на стария градски площад на Прага. Бяха се събрали облаци и започна да ръми, лекият дъжд шепнеше по паважа. Елизабет бе спряла и се взираше в златния циферблат на астрономическия часовник, прочутия Орлой. После насочи вниманието си към околните сгради.

— И къде точно е лабораторията на онзи тип? — попита Джордан.

— Трябва да се ориентирам — каза Елизабет. — Доста неща са се променили, но за щастие, други не са.

Рун се загледа в множеството припокриващи се дискове и символи на часовника. Вече беше почти четири следобед, което означаваше, че имат още два и половина часа дневна светлина.

Ерин се сгуши в тънкото си синьо яке.

— Лично аз бих предположила, че лабораторията на Джон Дий трябва да е някъде на Алеята на алхимиците, до Пражкия замък.

— И би сгрешила — с надменен тон отвърна Елизабет. — Много алхимици са имали работилници на онази алея, но повечето тайни занимания са се вършели в този район.

— И в такъв случай къде е лабораторията на Дий? — попита София.

Елизабет бавно се отдалечи от часовника към центъра на площада и бавно се завъртя в кръг като стрелката на компас, опитваща се да намери севера. Накрая посочи една тясна уличка, започваща от площада. От двете й страни се издигаха високи жилищни сгради.

— Освен ако не е била разрушена, лабораторията му се намира в тази посока.

Ерин се намръщи разтревожено. Рун разбираше загрижеността й. Ако лабораторията беше изчезнала, щяха не само да са били напразно път, но и щяха да останат изгубени, без да знаят как да продължат нататък.

Елизабет тръгна. София забърза до нея, а Рун изостана с другите.

Ерин оглеждаше историческите забележителности, но мислите й бяха насочени към едно по-скорошно събитие.

— През 2002 година — каза тя, като махна с ръка, — Прага пострада сериозно от наводнение. Река Вълтава излязла от бреговете си и потопила града. Когато водата се оттеглила, цели части от централните улици, включително и тази, ако не се лъжа, се сринали, разкривайки отдавна забравени средновековни тунели, помещения, работилници… дори алхимически лаборатории. — Кимна към камъните под краката си. — През годините милиони хора са минавали над тези тунели, без да подозират за съществуването им. Това предизвика голямо вълнение в археологическата общност.

Пред тях Елизабет изруга на унгарски. Всички забързаха към нея. Тя беше спряла до дървен знак, висящ над улицата. Тъмносините врати до него бяха отворени. Веждите на Елизабет се бяха сключили гневно. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще откъсне знака от металните му панти.

На една от вратите имаше блестящ сребрист кръг около две колби, свързани с тръби. Около символа бяха изписани думите Speculum Alchemiae Muzeum Prague.

— Музей! — изсъска тя. — Така ли вашата епоха пази тайните си?

— Очевидно — рече Джордан.

Рун пристъпи напред. От рамка от ковано желязо, закрепена на вратата, висяха крушовидни съдове. Всеки имаше златна табелка, на която беше написано какво съдържа: „Еликсир на паметта“, „Еликсир на здравето“ и „Еликсир на вечната младост“.

Рун помнеше подобни настойки от детството си.

Кристиан сложи ръце на кръста си и погледна музея със съмнение.

— Нима книжата на Джон Дий са тук?

— Били са тук — поправи го Елизабет. — Навремето това беше съвсем обикновена на вид къща. Имаше салон отпред и дневна отзад, където алхимиците приемаха гости и разговаряха за работата си. Идваха и учени като Тихо Брахе и рави Льов. Белобради старци, наведени над тигели и реторти. Както и шарлатани, разбира се, като онзи проклет Едуард Кели.

Дъждът валеше в очите на Рун и той избърса капките с ръка.

— Върху какво са работили?

— Върху какво ли не. Търсеха много неща, които се оказаха глупости или неуловими като философския камък, способен да превръща простите метали в злато, но направиха и много истински открития. — Тя тропна с малкия си крак по паважа. — Открития, които по-късно бяха изгубени. Неща, за които вашите модерни умове дори не могат да помислят. А сега сте превърнали тази къща в място за детско забавление.

— Е, така и така дойдохме чак тук — каза Кристиан и мина покрай тях. — Нищо не ни пречи да погледнем.

Всички го последваха, като помъкнаха и Елизабет въпреки протестите й.

Посрещнаха ги две жени зад рецепция. По-възрастната, прошарена брюнетка, нанизваше мъниста на огърлица, а по-младата, вероятно нейна дъщеря, бършеше стъклена витрина с четка за прах с дълга дръжка.

Рун огледа помещението. Приклекна под някакви сухи билки, окачени на засводения таван. Покрай всички стени се издигаха дървени рафтове, заети от всевъзможни книги, стъклария и керамика. Вдясно от рецепцията имаше голяма дървена врата, затворена.

Елизабет мина покрай тях, отиде направо при рецепцията и се обърна към по-възрастната жена.

— Възможно ли е да видим приемната? И може би помещенията долу?

— Разбира се, сестро. — Жената я погледна над полукръглите си очила, като че ли леко развеселена от компанията от монахини и свещеници с бели якички. — Предлагаме обиколки.

Елизабет изглеждаше отвратена, но Кристиан побърза да се намеси:

— Шест билета, ако обичате. Кога е следващата обиколка?

— Веднага — отвърна жената, взе парите от Кристиан и даде на всеки по един голям билет.

По-младата жена се усмихна на Джордан. Имаше мили кафяви очи и изглеждаше на около двайсет и пет. Дългата й тъмна коса беше прибрана в кок и вързана с пурпурна лента. Цветът отговаряше на цвета на ризата й и на тясната пола, свършваща доста над коленете.

Елизабет пристъпи между нея и Рун и изгледа неодобрително тясното й облекло.

— Аз съм Тереза — каза младата жена, като правеше всичко по силите си да не обръща внимание на изпепеляващия поглед на Елизабет. — Ще бъда ваш гид в алхимическата лаборатория. Моля, последвайте ме.

После отключи вратата с тежък ключ. Когато я отвори, ги лъхна миризма на влага и плесен. Рун настръхна, когато надуши и нещо друго. Спомни си дните, прекарани в египетската пустиня, и разпозна присъствието на същото зло, което бе преследвал в пясъците.

Огледа се, но не откри признаци за опасност. Другите сангвинисти явно не споделяха опасенията му.

Въпреки това Рун се премести по-близо до Ерин.

 

 

16:24

Ерин прекрачи прага след Рун и се озова в тъмен коридор. Джордан, който вървеше след нея, кихна шумно от прахта. Може би имаше алергия към плесен. Въпреки това Рун подскочи от резкия звук и избута Ерин до стената с ръка, здрава като стомана.

Джордан, естествено, забеляза това и подметна:

— Внимавай да не се оригна. Тогава става наистина страшно.

Продължиха напред. Ерин разглеждаше маслените картини по двете стени. Приличаха на репродукции.

Тереза — вървеше заднешком — махна с ръка.

— Тези картини са на…

Елизабет я прекъсна и започна да сочи платната.

— Император Рудолф II, Тихо Брахе, рави Льов и лекарят на Рудолф… в момента не се сещам името му. Не си приличат особено.

След това мина покрай Тереза и влезе в една от стаите, сякаш отлично знаеше какво прави.

— Сестро! Чакайте! — Тереза забърза след Елизабет и всички ги последваха.

Елизабет спря в центъра на средно голямо помещение, долепила длани до гърдите си, сякаш се молеше, но Ерин не можеше да си представи, че подобно нещо е възможно. Високомерният й поглед обходи стаята.

От тавана висеше кръгъл полилей с две рогати маски, който хвърляше жълтеникава светлина върху меча кожа, постлана пред мраморна камина. Вниманието на Ерин беше привлечено от антикварен шкаф, пълен със стари книги, черепи и образци в стъкленици.

Заинтригувана, тя пристъпи към него.

„Ето значи как е изглеждало това място преди четиристотин години.“

Елизабет отиде при едно бюро с гранитен плот до стената, погледна прозореца — завесата бе спусната — огледа стаята и попита:

— Къде е камбаната?

— Камбана ли? — нервно попита Тереза. — Каква камбана?

— Пред този прозорец имаше огромна стъклена камбана. Толкова голяма, че побираше изправен човек. — Елизабет клекна и огледа плочите. — Беше оставила следи по пода. Джон Дий държеше устройството тук, а не в основната си лаборатория долу, защото се нуждаеше от слънчева светлина за експериментите си.

Ерин клекна до нея и прокара пръсти по пода.

— Плочките нови ли са?

Тереза кимна.

— Мисля, че да.

Елизабет се изправи със сумтене и избърса длани във влажната си дреха.

— Къде са закарали камбаната?

— Нямам представа за какво говорите — отвърна Тереза. — Доколкото знам, никога не е имало никаква камбана.

И промърмори нещо под нос. Звучеше като ругатня на чешки. Елизабет й отвърна рязко на същия език, от което водачката им преглътна.

Джордан застана до Тереза и я докосна окуражително по ръката.

— Какво ще кажете да оставим тази симпатична млада жена да ни каже онова, което знае? В края на краищата платихме за пълна обиколка.

Елизабет като че ли се канеше да каже нещо, но вместо това прибра ръце зад гърба си и пак погледна към мястото, където беше очаквала да открие камбаната.

Тереза пое дълбоко дъх и се опита отново да влезе в ролята си.

— Т-това е стаята, в която алхимиците приемали гости, но не става дума за обикновена дневна. Както виждате, във всеки ъгъл са поставени алхимическите символи на четирите елемента — земя, въздух, огън и вода.

Ерин бавно се завъртя да огледа всеки символ. До нея Елизабет отиде до камината, като стоеше с гръб към водачката им. Опря се на лавицата, сякаш не се чувстваше добре.

Тереза продължи по-уверено, явно доволна, че сприхавата монахиня вече не й досажда.

— Енергията от тези сили се събирала от полилея в центъра на помещението. Тя била използвана за най-различни окултни и алхимически цели. Ако дойдете до шкафа, ще ви покажа…

Ерин се дръпна, застана до Елизабет, която вече стоеше с гръб към камината, и попита тихо:

— Какво правите?

— Дий имаше скривалище в мраморната лавица — също така тихо отвърна Елизабет. — Държал е там зеления диамант, когато още е бил цял. Току-що проверих.

— Открихте ли нещо?

Елизабет разтвори длан и й показа парче хартия.

— Само това.

Ерин видя върху листчето поредица необичайни символи.

— Име, написано на енохов език — обясни Елизабет.

Ерин се загледа в странните букви. Знаеше, че Джон Дий е създал свой език и писменост, но никога не ги беше учила.

— Какво име?

— Белмагел.

Ерин се намръщи замислено. Името не й говореше нищо.

— Белмагел е ангелът, с който уж разговарял Едуард Кели по време на сеансите с Джон Дий. Дий не му вярваше особено и накрая между двамата настъпи разрив, но император Рудолф беше верен и непоколебим почитател на Кели.

— И кой според вас е оставил това листче?

— Само Рудолф, Дий и аз знаехме за съществуването на това скривалище. Рудолф беше много потаен по този въпрос. Дори бе наредил да убият майстора на камината, за да не разкрие съществуването на тайника. Ако Дий е оставил нещо там, Рудолф би го взел след смъртта му, така че предполагам, че бележката е оставена от самия Рудолф.

— Какво друго знаете за този Белмагел? — попита Ерин.

— Кели твърдеше, че общувал с два ангела. Судсама бил добър, създание от светлина, а Белмагел бил тъмен ангел, роден от злото.

Може би това беше следа. Групата наистина търсеше най-злия ангел от всички — Луцифер.

— Ако Рудолф е оставил това, то може да е съобщение за мен — обясни Елизабет. — Нещо, което бих разбрала единствено аз.

— Какво се е опитвал да ви каже?

Елизабет обезсърчено поклати глава.

— Трябва да е нещо свързано с онзи шарлатан Кели. Може би бележката е била скрита, за да насочи мен към него, към къщата му.

— Къде е живял той?

— Имаше много къщи. Кой знае дали някоя от тях още стои?

Ерин погледна човека, който би могъл да знае, и вдигна ръка.

— Тереза, може ли един въпрос?

Младата жена се обърна към нея.

— Да?

— Едуард Кели е бил близък с Джон Дий. Знаете ли къде е живял и дали сградата още съществува?

Очите й се разшириха. Явно беше доволна, че знае отговора.

— Разбира се. Сградата е прочута. Нарича се Faustus dum, Къщата на Фауст. Намира се на Карловия площад, но не е отворена за туристи.

Ерин погледна Елизабет. Графинята кимна едва-едва — знаеше къде се намира къщата. Ако се съдеше по мрачното й изражение, мястото не й допадаше.

Тереза продължи лекцията си, а Ерин тихо попита Елизабет:

— Какво знаете за Къщата на Фауст?

— Място с много лоша слава. Преди Кели да се нанесе, там живееше астрологът на Рудолф Якоб Кручинек с двамата си сина. По-късно по-малкият уби по-големия, уж заради някакво скрито в къщата съкровище. Самият Кели напълни мястото с какви ли не номера. Врати, които се отварят сами, летящи стълби, дръжки, които те разтърсват, ако ги докоснеш.

Изсумтя презрително и продължи:

— Онзи тип беше лъжец и мошеник. Но къщата… тя си е истинско зло. Именно затова е свързана с легендата за Фауст.

— Защото сключил договор с дявола ли?

— Някои твърдят, че самият Фауст е живял там и че именно от тази къща бил завлечен в Ада, направо през покрива.

Ерин погледна графинята със съмнение.

Тя сви рамене.

— Легенда или не, с къщата са свързани странни случки. Загадъчни изчезвания, силни трясъци посред нощ, странни светлини.

Ерин посочи бележката с еноховия надпис.

— Възможно ли е Рудолф да е оставил това съобщение за вас, за да ви насочи към Къщата на Фауст? Зеленият диамант е свързан с тъмен ангел, също като онова място.

— Може би…

Тереза пристъпи до шкафа и заговори по-високо:

— А сега да продължим с обиколката.

Избута шкафа настрани и зад него се видяха стъпала, водещи надолу.

— Супер! — възкликна Джордан като развълнувано хлапе. — Таен проход!

Тереза застана до тайното стълбище.

— Този проход води към тайна алхимическа лаборатория. Ако погледнете надолу, ще видите голяма метална халка на нивото на пода. Твърди се, че рави Льов оковавал за нея прочутия си голем, когато бил непослушен.

Ерин се усмихна, а сангвинистите погледнаха скептично халката. Явно вярваха в стригои и ангели, но не и в глинени великани, съживени от алхимици. Може би пък все някъде трябваше да се тегли черта между реалност и измишльотини.

Тереза ги поведе надолу.

Елизабет побутна халката с върха на обувката си, докато минаваше покрай нея, и прошепна:

— Ама че глупост! Дий връзваше вълк за тази халка. Звярът слушаше единствено него. В деня на смъртта му Рудолф наредил да го убият, за да влезе в стаята.

Ерин слезе последна по каменните стъпала. Стълбището беше тясно, така че вървяха в колона. В основата му започваше тунел и Тереза ги поведе напред. Ерин обаче спря да разгледа някаква метална врата отляво. Имаше квадратно прозорче на нивото на очите, като врата на затворническа килия. През отвора се виждаше друг тунел.

Водачката им забеляза интереса й и каза:

— Зад тази врата има тунел, водещ към градския площад. Открихме го заедно с други тунели преди няколко години, след голямото наводнение. Отне доста време да разчистим калта.

Джордан погледна Ерин. Явно си бе спомнил, че им беше казала за наводнението.

— В стаята с пещта отпред открихме тунел, който минава под реката и стига чак до Пражкия замък — продължи Тереза.

Елизабет кимна и каза тихо:

— Рудолф използваше този тунел и други, за да се придвижва, без никой да знае къде е.

Ерин беше очарована от тези истории. Опита се да си представи епохата, когато наука, религия и политика са се смесвали, обвити в мистерии и легенди.

Продължиха напред. Джордан трябваше да върви приведен заради ниския таван. Накрая проходът свърши в малко помещение с кръгла метална печка в средата. Върху печката имаше метални съдове с дълги чучури, а пред отвора й беше поставено духало. Всичко беше покрито със сажди — таванът, стените и дори каменните плочи на пода бяха черни.

Явно това беше стаята с пещта, за която бе споменала Тереза. В дъното й имаше друга, водеща към съседно тъмно помещение. Тереза посочи към него.

— В съседната стая алхимиците работели върху трансмутацията, превръщането на обикновени метали в злато.

— Ама че глупост — промърмори Елизабет. — Кой би помислил, че можеш да превърнеш обикновен метал в злато?

Джордан я чу и я погледна ухилен.

— Всъщност възможно е. Ако бомбардираш определен вид живак с неутрони. За съжаление процесът струва повече от златото, което се получава. Освен това златото е радиоактивно и се разпада след няколко дни.

Елизабет въздъхна престорено.

— Явно модерният човек не се е отказал от старите си страсти.

— Пещта и по-големите съдове са оригинални — каза Тереза, продължавайки историята си за опитите на алхимиците да създадат еликсира на вечната младост. — Открихме стъкленица от този еликсир, скрит в зазидано скривалище в стената на това помещение. Заедно с рецептата за приготвянето му.

Сега беше ред на Ерин да изсумти пренебрежително.

— И днес ли можете да го приготвите?

Тереза се усмихна.

— Става въпрос за сложен процес със седемдесет и седем билки, събрани на лунна светлина и накиснати във вино. Варенето продължава цяла година, но иначе да, може да бъде направено. Всъщност еликсирът се приготвя от монаси в един манастир в Бърно.

Дори Елизабет изглеждаше изненадана от думите й.

Ерин огледа петстотингодишната времева капсула от света на алхимиците. Обиколи стаята, като разглеждаше пещта и стъкларията. Забеляза зад пещта малка врата.

„Явно оттам започва тунелът към замъка.“

Рун внезапно се озова до нея и хвана ръката й. Тя се обърна и едва сега забеляза, че сангвинистите са замръзнали и гледат нагоре. Дори Елизабет беше вдигнала глава към тавана.

— Какво има? — попита Джордан. Ръката му инстинктивно посегна към колана, където обикновено държеше картечния си пистолет, но поради чешките закони не му бе позволено да мине през митницата въоръжен.

— Кръв — прошепна Рун, като гледаше към тунела, водещ към помещенията горе. — Много кръв.