Скот Бейкър
Правилото на знанието (9)

7.

Стъклото на прозореца се пръсна, когато тялото прелетя през него и падна тежко на асфалта пред рецепцията. Трясъкът рязко върна Шон и Лорън в настоящето.

— Какво беше това? — ахна Лорън.

Тя последва Шон до прозореца на стаята им и погледна навън — рецепционистът лежеше проснат на земята; три черни коли бяха спрели пред мотела, а до тях стояха четирима мъже, облечени в черно от главата до петите.

Мъжете бяха неподвижни и мълчаливи. С леко разкрачени крака и скрити в черни ръкавици ръце, те стояха и гледаха същото, в което се бяха вторачили Шон и Лорън. Гледаха как пребитият служител изстена, претърколи се и бавно се надигна на четири крака. Гледаха как друг мъж в черно излезе от мотела и отиде до рецепциониста, който се изправи на колене. Шон не можеше да го чуе, но езикът на тялото беше ясен — служителят ги умоляваше, клатеше глава и разперваше безпомощно ръце. Мъжът в черно застана точно пред него и вдигна ръка към главата му. И тогава Шон го видя. Мъжът сякаш сочеше с пръст рецепциониста, но това не беше пръст. Последваха два кратки проблясъка и служителят падна. Мъртъв.

— По дяволите! — възкликна Шон.

Лорън се взираше мълчаливо.

Останалите мъже се раздвижиха. Двама отидоха при тялото и го претършуваха, вадейки дребни вещи от джобовете му. Други двама тръгнаха към вратата на първата стая и я изритаха. Този път Шон и Лорън не видяха проблясък, но чуха писък на жена и вик на мъж. И двата звука бяха заглушени от силното Бам! Бам! на пистолети.

Лорън понечи да изкрещи, но Шон запуши устата й и се огледа за друг изход. Нямаше. Докато нападателите разбиваха следващата врата, зазвуча вой на сирена и на ъгъла се появиха червените светлини на приближаваща линейка. Голямата бяла кола наби спирачки в центъра на паркинга пред редицата стаи на мотела. Шон и Лорън видяха как един парамедик слиза от предната седалка и отива при мъжа, стоящ над мъртвия рецепционист. Новодошлият като че ли каза нещо.

Беше накаран да замълчи, когато мъжът в черно вдигна ръка и го застреля в гърдите — два пъти. Без да се забави нито за миг, той застреля и шофьора на линейката, преди онзи да успее да реагира. Секунда по-късно тялото му клюмна върху волана и цялата линейка подскочи напред, насочвайки се право към тях.

Шон дръпна жена си от прозореца. Без да сваля ръка от устата й, той я погледна в очите и изсъска:

— Трябва да се махаме оттук!

Тя изскимтя и кимна, мъчейки се да овладее дишането си.

Шон я пусна и се огледа — търсейки нещо — каквото и да било, стига да може да им послужи. Чуваха стрелците отвън, които систематично разбиваха вратите и екзекутираха хората в стаите.

— Те… те убиват всички! Ох, господи! — изпъшка Лорън, която започваше да изпада в паника. — Ох, господи!

В този момент от другата страна на прозореца се разнесе оглушителен трясък. Шон се осмели да погледне и видя, че линейката се е блъснала в контейнера пред стаята им.

— Идват — прозаично оповести той, гледайки как мъжете изчезват в поредната стая, излизат секунди по-късно и продължават към следващата.

Тряс! Разбиха вратата. Писъци, борба, бам!

Стая номер четири.

— Добре, трябва да се опитаме да стигнем до колата — накрая рече Шон.

Стая номер пет.

— Да тръгнем към тях? — проплака Лорън.

Стая номер шест.

— Ще изчакаме да влязат в някоя стая и… — Той погледна навън, проигравайки плана наум.

Джипът им беше на петнайсетина метра от вратата. Никога нямаше да успеят. Не разполагаха с достатъчно време.

— Мамка му! Мамка му! Мамка му! — заруга той. И тогава видя решението. Точно пред тях, с мигащи червени светлини. Никога нямаше да стигнат до тяхната кола — мъжете в черно току-що бяха влезли в стая номер седем — но линейката се намираше само на четири и половина метра от тях.

— Добре, трябва да преценим точно момента — каза той и посегна към дръжката на вратата.

В същия миг откъм леглото се разнесе нов стон.

Шон рязко се обърна. Съвсем беше забравил скитника. Спря несигурно.

— Шон, не можем. Не можем да го носим.

Знаеше, че е права, но…

— Ще го убият, ако го оставим.

Мамка му, мамка му, мамка му.

„Побегнеш ли сега, може и да стигнеш до линейката, но обричаш човек на сигурна смърт. Опиташ ли да го вземеш, всички може да умрете.“

Мамка му.

„Що за човек си ти?“

Тъп мозък.

Шон почти изпълзя до човека на леглото. Беше се обърнал леко, но не беше се събудил.

— Лорън, когато ти кажа, отваряш бързо вратата. — Шон метна скитника на рамо. — Ще се затичам към контейнера. Веднага щом изляза през вратата, тръгваш плътно зад мен, ясно? Плътно зад мен. Ако ме видят, не искам да останеш в капан тук.

Лорън кимна. Вече беше изтощена след всичко случило се и нямаше сили да се страхува.

— Сега! — изхриптя Шон.

Лорън отвори вратата и го последва, докато той тичаше към контейнера. Откритото пространство между вратата и металното укритие беше около три метра, но сякаш бяха цял маратон. Бедрата на Шон горяха, а тътренето на краката му беше почти оглушително. След най-дългата секунда в живота му той приклекна зад контейнера. Лорън се озова до него, задъхана.

Зачакаха.

Тя надникна предпазливо зад ръба и видя мъжете в черно да влизат в деветата стая. Там нямаше никого. Двамата излязоха. Стая номер десет.

Не ги бяха видели. Господи, не ги бяха видели! Като се придвижваше на колене, Шон заобиколи другия край на контейнера и се озова до пътническата врата на линейката, помъкнал тежкия скитник на рамене. Жена му не беше зад него.

— Лорън! — остро изсъска той.

Но нея я нямаше. Шон се паникьоса и стомахът му се сви от ужас. Не беше изпитвал подобно чувство от деня, когато чу, че родителите му са загинали. Беше замаян от страх, картината започна да се размазва пред очите му и точно тогава Лорън се появи зад ъгъла на контейнера. Притискаше нещо към гърдите си.

— Господи, какво правиш? — изтърси Шон, обхванат от ярост и залян от вълна на облекчение.

— Дневникът — кратко отвърна тя.

Шон съвсем беше забравил за него и изобщо не можеше да повярва, че Лорън е изтичала обратно в стаята, за да го вземе. Да не се е побъркала? Беше се омъжила за него въпреки заплахите на баща й да я лиши от наследство, но това беше съвсем ново ниво на лудост — да се хвърли през откритото пространство пред хора, които биха я застреляли, ако я видят.

За съжаление, този път наистина я бяха видели.

Първият куршум улучи ръба на контейнера от другата страна. Беше изстрелян от някого при черните коли пред рецепцията, на около четиридесет и пет метра от тях. Всички мъже в черно незабавно разбраха къде са. Вече нямаше време да се спотайва, нито да мисли, а само да се втурне към вратата на линейката и да набута скитника вътре. Човекът падна тежко върху леглото, докато Шон го прекрачваше. Мъртвият парамедик още беше клюмнал върху волана и Шон чу как три куршума се забиват в тялото му. Лорън метна дневника вътре и скочи към отворената врата.

Като използваше тялото на парамедика за щит, Шон сграбчи скоростния лост и го дръпна на задна. Отвори вратата на шофьора и изблъска мъртвеца навън, като в същото време завъртя волана. Тялото полетя пред завиващата линейка. Шон остави колата да се върти, докато предницата й не се обърна към изхода на паркинга. Докато се изравняваха с черните коли, по страната на линейката се изсипа истинска градушка от куршуми.

Когато задницата се изравни с контейнера, Шон превключи направо на втора и натисна газта до дупка. Мощният двигател реагира след половин секунда и колата полетя напред. Гумите запушиха и засвистяха, куршумите продължаваха да се сипят по тях. Задното стъкло се пръсна. Шон се сниши колкото можа в седалката. С всяка секунда линейката се отдалечаваше все повече от мъжете в черно.

Шон превключи на трета, после на четвърта и постепенно, с пукане като на пуканки, ударите на куршумите се разредиха и накрая спряха.

Бяха се измъкнали.

 

 

— Какво става, по дяволите? — попита Лорън, докато Шон се оглеждаше за радиостанцията на парамедиците. Намери я на долната страна на голяма кутия, закрепена за тавана в центъра на кабината. Изруга. Радиостанцията и джипиесът бяха отнесли доста куршуми и едва можеше да се познае кое какво е.

Шон погледна в огледалото. Конуси светлина излязоха на пътя от мотела и се насочиха към тях като горящи очи на някакъв демон.

— Мамка му! — извика Шон. — Идват. Стой долу. Мобилният ми още ли е у теб?

Лорън потупа джобовете си и извади телефона.

— Няма обхват — съкрушено каза тя.

— Добре, добре. Дръж се, не може да сме далеч от някой град. — Още докато го казваше, знаеше, че не е вярно. На линейката й трябваха повече от четиридесет минути да стигне до мотела, а Шон дори не беше сигурен от коя посока беше дошла.

Продължиха да се носят в нощта, без да имат представа накъде отиват и колко време ще им е нужно, за да стигнат дотам. Имаха добра преднина пред преследвачите си, може би около минута, но когато пътят се изправи, видяха, че фаровете постепенно приближават.

— Защо убиха всички? — попита Лорън.

Шон си помисли за систематичния начин, по който мъжете прочистваха стаите. Една по една. Убиваха всеки, който бе имал нещастието да е вътре. Не поемаха никакви рискове и нямаха намерение да изпуснат целта си.

— Търсеха нещо — отговори той. — Търсеха нещо или някого. Не приличаха на улични бандити, действаха организирано и пресметнато.

И двамата си мислеха едно и също. Скитникът лежеше между тях, тялото му бе свито тромаво в средата на леглото. Отново дишаше тежко и от време на време простенваше, но не идваше в съзнание.

— Как е възможно да проспи всичко това? — изуми се Лорън. Изтънелият й глас издаваше надигащата се у нея паника.

— Онази книга още ли е у теб? — попита Шон.

— Да — отвърна тя и вдигна книгата от пода.

— Мисля… мисля, че независимо дали написаното в нея е истина, или само някой си мисли така, за тях тя е важна. — Шон погледна жена си. — Достатъчно важна, за да убиват заради нея — каза той и отново хвърли поглед към грубо подвързаното томче. Усъмни се в думите си още докато ги произнасяше.

— Продължи да четеш — подкани той. — Може да има нещо, което да ни помогне.

— Ако искат книгата, нека просто си я получат — остро рече Лорън.

Мисълта беше хрумнала и на Шон, но я беше отхвърлил.

— Видя ги как действат. Сигурно са застреляли рецепциониста, защото се е правил на интересен, а после убиха всички в мотела. По дяволите, застреляха дори парамедиците. Не мисля, че ако им дадем книгата, ще спрат и ще пощадят живота ни.

Лорън разбираше, че е прав. Шон замълча. Чувстваше се по-уверен в действията си. Макар да изглеждаше абсурдно да чете, докато ги преследват, Лорън знаеше също, че преследвачите им няма да се откажат. Дневникът вероятно бе единственият им шанс да се измъкнат. Поне засега бяха извън обхвата на пистолетите им.

— Чети на глас, става ли? И се дръж здраво. — Очуканата линейка се носеше по планинския път с дива скорост. Другата кола ги преследваше на около четиридесет и пет секунди зад тях. Приближаваше.

Лорън запали вътрешното осветление и отвори книгата. Очите й бяха пълни със сълзи. Тя ги избърса и се съсредоточи върху думите.