Скот Бейкър
Правилото на знанието (76)

74.

Бръмченето на машината бе спряло и охраната не издаваше нито звук. Тишината беше зловеща в сравнение с хаоса, царял преди малко.

Шон стоеше смълчан. Беше му отнело толкова много време да свърже нещата и сега, когато беше успял, се чувстваше зле. Най-много от всичко искаше да отведе Лорън обратно в Северна Каролина и двамата да живеят щастливо в провинциалния си дом. Нямаше нищо против дори да преподава на онези десетокласници. В края на краищата, те не бяха въоръжени.

Е, повечето.

Шумът на асансьор наруши тишината. Ландъс слизаше. Дейвид се опита да побегне, но охранителите около него вдигнаха оръжията си и го накараха да размисли. Шон не помръдваше. Не можеше — беше зашеметен. Мозъкът му беше изложил всичко и той се ужаси от идеята. Едва не падна от платформата, но успя да се задържи за парапета.

Погледна надолу към дневника и пръстът му проследи символа на корицата. Мина през напречната линия, продължи по малката примка надолу, изкачи се обратно и отново се спусна по голямата. Неговото пътуване.

— Шон!

Беше Лорън. Охранителите водеха нея и Джовани към основата на платформата. Свещеникът погледна нагоре, сякаш се извиняваше, но Шон не забеляза. Той беше изпразнил пълнителя към мъжете, които ги приближаваха, но без резултат — патроните бяха халосни. Всичко е било планирано предварително, до най-малката подробност. Джовани вървеше мрачно, носейки все още куфарчето, което му бе дал Шон.

— Шон, какво става? — извика Лорън, когато тя и Джовани се озоваха в кръга около Дейвид.

Инженерът погледна новодошлите и очите му станаха като паници.

— Отец Джовани? Но вие… вие сте мъртъв. Бомбата… видях ви!

Джовани си позволи да се усмихне.

— Явно огънят и жупелът са неспособни да спрат стареца, господин Блек. Продължавам напред… тъпо, но упорито, така ли се казваше?

Дейвид оцени чувството му за хумор; беше благодарен, че вижда познато лице. После погледът му се стрелна над рамото на свещеника.

— Само не ми казвай…

Думите му увиснаха във въздуха. Лорън обаче се взираше нагоре към съпруга си. Той изглеждаше зле. Гледаше към дъното на дългия проход между сградите, където се отвори врата на асансьор и се появи фигура. Лорън, Дейвид и Джовани не можеха да видят човека от мястото, където се намираха, но свещеникът също беше разпознал гласа — той принадлежеше на човека от Обществото, с когото бе разговарял от години. Гласът на неговия контакт.

Шон го виждаше, поне силуета му. Мъжът излезе от асансьора и тръгна към основата на платформата, където стояха Лорън, Дейвид и Джовани.

— Но аз току-що я намерих! — запротестира Шон.

— И това е единственият начин да я задържиш — каза Ландъс, докато продължаваше да върви напред.

Шон сведе поглед и по бузите му потекоха сълзи.

— Но аз току-що я намерих — тихо повтори той.

— Съжалявам.

Шон знаеше какво трябва да направи. Вече бе наясно как стоят нещата. Най-сетне разбираше.

— Родителите ми? — попита и в гласа му се долови плаха надежда.

Ландъс продължи да крачи.

— Не можеш да ги спасиш. Не можеш да промениш нищо, абсолютно нищо.

Шон вече плачеше открито, стиснал зъби.

— Можеш да ги видиш и да се сбогуваш с тях, макар че те няма да те познаят — продължи Ландъс.

Шон се усмихна през сълзи и погледна надолу към Лорън.

— Шон! Какво става? — изкрещя тя. Беше на път да изпадне в истерия.

— Страшно много те обичам, миличка — тихо рече той. — Толкова съжалявам. Ужасно, ужасно съжалявам.

— Шон! Какво става, по дяволите! — остро попита Лорън.

Шон продължаваше да й се усмихва.

— А сега — продължи Ландъс, — ще бъдеш ли така добър… дневника?

Шон погледна книгата в кафява кожена подвързия в ръцете си, после към приближаващата фигура. Метна книгата от платформата.

— Не! — извика Джовани, когато дневникът полетя във въздуха. — Шон, картата!

Шон погледна възрастния свещеник и пое дълбоко дъх.

— Всичко е наред, отче. — Той вдигна очи. — Отне ми много време да го проумея, но сега вече ми е ясно. Картата е била с дневника през цялото време, точно както е написано.

Той замълча.

— Какво искаш да кажеш? Не разбирам — каза свещеникът, след като дневникът падна някъде зад него.

Шон отново си пое дълбоко дъх. Разбираше всичко. Най-сетне разбираше. Затвори очи и поклати глава.

— Аз съм картата.

Мълчание.

Никой друг не схващаше нищо.

— Правилото на знанието. Преводът. Всичко. Сега разбирам. Разбирам защо ми се случи това… дори защо получих онази книга вместо баскетболната топка като дете. Не би могло да бъде иначе, нали?

— Не — каза Ландъс, който се появи зад последната сграда, носейки скъпоценния дневник. — Не би могло да бъде иначе.

— Какво искаш да кажеш, човече? Нищо не схващам! — обади се Дейвид.

— Трябваше да видя всичко, което видях. Трябваше да прочета всичко, което прочетох. Трябваше да знам всичко, което научих. Трябваше да преживея всичко точно така, както се случи, защото така се е случило. Това беше единственият начин да повярвам. Трябваше да вярвам. Дълго време не вярвах, а трябваше. Картата не е в дневника. Не е шифър или рисунка. Не е пергамент, скрит в пещера. Всичко това е прекалено опасно, рискът е твърде голям. Аз съм картата. Дискът ще бъде там, където реша да бъде. Там, където кажа на Фонтейн да го сложи. Нали така, професоре?

— Точно така — потвърди мъжът и излезе на светло.

Не изглеждаше така, както очакваха Лорън и Дейвид. Беше по-висок и по-строен. Косата му бе прошарена, тук-там със светлокафяви кичури. Носеше сив костюм със сако от туид и приличаше на типичен английски професор. На ръката му проблясваше изящно гравиран златен пръстен, на чиято плочка имаше изобразен римски орел. Дейвид беше виждал този пръстен и преди, от видеото с бягството на Наполеон. Носеше го човекът на име Фонтейн.

Професорът ги гледаше, докато охранителите около тримата отстъпваха настрани, за да му направят път. Лорън впери поглед в мъжа, който носеше дневника. Мъжът, отговорен за всичко, онзи, който беше нагласил всичко. Беше красив за годините си — около четиридесетте, доколкото можеше да прецени. Изглеждаше в добра форма. Силен и решителен. И изглеждаше… познат.

Той я погледна с кристалносините си очи и безизразна физиономия. Мъжът беше Шон.