Скот Бейкър
Правилото на знанието (72)

70.

Шон Стрикленд спря пред величествените руини на бляскавия някога Голям цирк. Камъните му говореха за вековете, през които е бил на върха на славата си, и Шон мислено се върна във времето, когато тълпите са държали римски монети вместо фотоапарати. Представи си звуците, рева на десетките хиляди, събрали се за зашеметяващите надбягвания с колесници. Представата оживяваше в съзнанието на Шон, докато се взираше в масивната структура, способна да побере почти четвърт милион души.

Той си проби път през тълпата туристи и местни жители. Пред портата седеше момче на около дванайсет години с познатата шапка на „Каролинските пантери“ — шапката на любимия футболен отбор на Шон.

Шон небрежно приближи. Момчето приличаше на италианче.

— Bon journo! — Момчето не повдигна глава, а протегна ръка към него. Държеше нещо. Шон взе предмета и го загледа, а момчето стана и се отдалечи, изчезвайки в тълпата.

Шон претърколи предмета в дланта си, обърна се и се върна при чакащите го Джовани и Лорън.

— Е? — попита Лорън.

Шон протегна ръка. На дланта му имаше голям, вкусно изглеждащ орех.

 

 

Джовани направи няколко обаждания, преди да напусне Рим, и Шон беше раздразнен, че не разбира какво казваше по телефона. Реши, че когато всичко приключи и се прибере у дома — стига този ден да настъпи наистина — ще се постарае да научи един-два чужди езика.

За трети път през последните две седмици Шон измина пътя от Исламабад до Пешавар. Разликата този път бе, че го правеше в компанията на Лорън и Джовани. Лорън бе с него и той знаеше, че щом е така, е способен да понесе всичко. С изключение на това да я изгуби отново. Пък и бе въоръжен със знание. А знанието беше сила.

Пристигнаха в хотела, където беше оставил шофьора. Срещна се за кратко с наемниците, които му дадоха куфарчето с плейъра на Дейвид и получиха последната част от парите си. Когато го попитаха дали иска да види пленниците, Шон отказа и добави, че знае, че са добре. Знаеше също, че кучите синове, които едва не ги бяха пребили до смърт, скоро ще бъдат затрити от американски военни, но пропусна да спомене тази подробност.

Разговорът с Джовани не мина толкова гладко. Италианецът се вбеси, че са го измамили, било то и за толкова кратко.

— Как така не мога да го получа? Дадох ви контакта си, вие ми давате плейъра! Такава беше уговорката.

— Зная. Съжалявам. Но именно вашият контакт ме инструктира така. Каза, че ако искате да спрете Льоклер, трябва да дойдете с нас в Централата.

— Да дойда с вас? Аз? Да ида в Централата? Ами… — Джовани замълча, после се усмихна. — Да, сега разбирам, че може да е от полза, но не биваше да ме лъжете. Лъжата е грях, нали знаете.

— Щяхте ли да дойдете с нас в Пакистан, ако ви бях казал, че няма да можете да се върнете с плейъра?

— Ами, предполагам, че не. Добре.

— Освен това спасихме живота ви — добави Лорън.

— Да, скъпа, така е. Май не би трябвало да съм ви ядосан. В края на краищата, винаги съм искал да посетя Централата. Как ще я намерим?

— Ще следваме.

— Кого ще следваме?

— Мен. Предишната ми версия, моя червен аз. Но първо трябва да се срещна с Алън Джонстън и да му дам това — каза той и извади ореха от джоба си. Вкара нокът в цепнатината и го отвори. После извади листа с превода, сгъна го точно по начина, по който го беше намерил, и го постави вътре, след което затвори капсулата.

Лорън го погледна със съмнение.

— Значи това нещо ще остане в стомаха ти и ще предпази хартията?

Шон кимна.

— Нещо ме смущава — намеси се Джовани. — Ако това е листът, който сте намерили, след като са ви пратили в миналото, и сега го слагате в ореха, за да бъде погълнат от по-ранната ви версия, това не означава ли, че… искам да кажа…

— И аз си мислих за същото — рече Шон. — Нарича се затворен времеви кръг. Получавам листа от орех, който аз самият давам на себе си, за да получа листа, и така нататък. Истината е, че не зная. Това означава, че хартията в ръцете ми е безкрайно стара. Но пък изглежда доста добре, нали?

— Това просто не може да се случи! — възкликна Джовани. — Когато ми показахте текста, едно от обажданията ми беше нареждане да ми пратят копие на превода. Отговориха ми, че такъв документ не съществува. Направо ми се завива свят.

— Много от тези неща докарват световъртеж.

Бяха приближили внушителната крепост. Построена през шестнайсети век от Бабур, първия монголски завоевател на района, крепостта имаше огромни бойници и валове, които се издигаха над града. Сянката й бе дълга и им отне повече време, отколкото предполагаха, за да намерят върха й точно в шест вечерта. Оказа се, че той пада върху малка пейка на един площад.

— Алън Джонстън? — попита Шон и седна до плешивия мъж със слънчеви очила и зелена шапка, който продължи да хвърля хляб на накацалите пред него гълъби. Позна военния.

— Точно така, синко. Капитан Алън Джонстън. Носиш ми хранителните съставки, нали?

Шон му даде ореха.

— Добре тогава — каза морският пехотинец. — Аз също имам подарък за теб. — Той подаде на Шон кафяв пакет. — Трябва да се замъкнеш заедно с приятелите ти до Хибер. Нашите момчета ще ударят патаните в девет сутринта. Ще откараме пленниците до уреченото място и после ще се върнем за вас. По това време ще бъде доста оживено, така че трябва да стоите далеч от мястото за засада, иначе ще ви застрелят веднага щом ви видят. Разбираш ли, синко?

— Да.

— Добре. Вътре има карта. С кръстче на нея. Бъдете там в осем и половина сутринта. Хората ми ще ви откарат там, където трябва да бъдете.

Шон взе пакета. Вътре имаше малък 9-милиметров глок — черен, матов, с пълнител за десет патрона.