Скот Бейкър
Правилото на знанието (69)

67.

Самолетът кацна в Исламабад малко след осем на следващата сутрин. Шон изглеждаше значително по-добре, отколкото през последната седмица, но лицето и крайниците му още бяха подути и в синини. Където и да отидеше, привличаше към себе си погледи, вариращи от съчувствие до страх.

Тим им бе осигурил здрави туристически обувки и дрехи. Шон знаеше, че единственият начин да намери отново Централата бе да открие и проследи по-ранната си версия и Дейвид. Нямаше представа къде ги бяха откарали военните, но помнеше ключовите събития и дати. Утре те щяха да пристигнат в Пакистан. Това даваше на него и Лорън един ден преднина, за да стигнат до прохода Хибер.

Този път нямаше намерение да бъдат сами. Смяташе да наеме бодигард или най-малкото да си осигури ново оръжие — бе наясно, че няма да може да прекара през летището онзи „Хеклер & Кох“, който бе взел в болницата. Отначало Лорън възразяваше, но малко след кацането в столицата отстъпи, стресната от съвсем различната култура на тази страна.

— Районът, в който отиваме, е малко див — каза й Шон, когато излязоха на пътя с наетия микробус с шофьор и въоръжена охрана. Тим беше осигурил нужните документи, с които да минат през различните пропускателни пунктове.

Шон беше приятно изненадан, когато откри, че мистериозната сума, появила се в банковата му сметка миналия път, отново я имаше; изненада се и когато Тим му подаде втора карта за сметката му. Запита се какво ли още му спестява брат му, но въпреки това му имаше доверие.

Доверието му обаче не се простираше и към хората, срещу които щеше да се изправи. Обществото. Организацията бе нещото, което най-силно притесняваше Шон. Обществото му беше скроило всичко това. Те го бяха подлъгали да им донесе дневника. Ами картата? В преведения документ, който Шон беше повърнал в краката на Ърни в парка, се казваше, че дневникът и картата ще бъдат заедно. Шон беше прочел целия дневник, но все още нямаше никаква представа къде е скрит дискът на Фонтейн и дали изобщо е стигнал до скривалището си.

Оставаше му единствено да приеме, че картата е била във вързопа документи, скрити в пещерата в Грандфадър и зарязани от Шон и Лорън при бягството им от мотела в началото на цялата история. Но пък тогава беше странно, че мъжете в черно бяха продължили да ги преследват след инцидента — или поне предишните им версии. Може би разполагаха с картата, но не са знаели какво търсят? Може би в дневника е имало нещо, което е пропуснал?

Лорън щракна с пръсти пред очите му. Шон се сепна, примигна и я погледна.

— Какво си се умислил? — попита го тя.

— Чудех се защо толкова им е притрябвал дневникът. В края на краищата, целта на всичко това е откриването на диска. Би трябвало да има карта, която да води до него, както се казва в последната част на дневника. Беше написана на някакъв друг език.

— А те как изобщо знаят за дневника и картата? — попита Лорън, докато се друсаха по пътя към градчето, бележещо началото на прохода Хибер.

Шон извади листа с превода от задния си джоб.

— Това — каза той — прилича на документ на Ватикана. Превод на последните няколко страници от дневника. В него се говори за картата и за самия дневник. Мисля обаче, че тази английска версия е превод на друг превод. Италианската версия е била преведена от оригинала, открит като част от Свитъците от Мъртво море.

— Отделно, без останалата част от дневника ли?

— Значи дори това е копие на написаното в дневника — сети се Шон.

— Ами ако съществува и друго копие на дневника? — небрежно подхвърли Лорън.

Шон пребледня. Изобщо не му беше хрумвало подобно нещо.

— Не знам. Не знам. Ако имаше, едва ли щяха така отчаяно да търсят този дневник.

— Е, сега той е у тях, нали? — въздъхна жена му.

— Не. Още не. Няма да го получат до утре вечер синьо време.

— Синьо време ли? Какво е „синьо време“, по дяволите?

— А, извинявай. Просто по този начин мисля за нещата. Покрай цялата история с изместването на времето ми е трудно да разделям минало и бъдеще, така че използвам този метод. Светлината, която идва към теб, се измества към синия спектър, а отдалечаващата се — към червения. И аз мисля за времето по сходен начин. Докато се движим напред във времето, миналото се отдалечава от нас — то е червено време. А бъдещето приближава — и е синьо.

— Извинявай, че попитах — усмихна се тя.

— Няма да получат дневника до утре вечерта от наша гледна точка, наше синьо време — продължи Шон. — И след като това вече ми е известно, мога да го предотвратя.

— Но нали не искаше да променяш нищо! — запротестира Лорън, хващайки се за логиката на Шон.

— Не, не да променям. Няма да си попреча да занеса дневника там, а ще попреча на тях да се доберат до него. Знам, че дневникът е у мен, когато машината се активира и когато ме улавят на онази платформа и ме пращат в миналото, но нямам представа какво става след това. Сега като се замисля, бях гол, когато се озовах в миналото. Дневникът не беше у мен. Нямах никакви дрехи.

— Добре ми звучи — сви устни Лорън.

— Не мисля, че би ти харесало тогава. Сигурно нямаше да ме познаеш — подразни я той.

— Не е вярно. Харесвам те щърбав. Пък и още не схващам накъде биеш. Смяташ, че дневникът не се е върнал в миналото с теб, така ли?

Шон се замисли за момент. Да, точно така.

— Мисля, че са знаели, че ще бъда пратен в миналото. Не зная кой или как, но те ни отведоха там, подмамиха ме да занеса дневника. Пуснали са хора да ни гонят, а през цялото време са знаели, че в крайна сметка ще се озова при тях. Така че знам нещо за тях. Знам как да намеря пещерата и къде ще бъде дневникът. Мога да го взема преди тях.

— Но нали каза, че се появили куп въоръжени хора, които обкръжили приятеля ти?

— Да. Ще трябва да обмисля подробностите, но съм сигурен, че сме тук точно по тази причина, за да си върнем книгата. Още не разбирам обаче защо е толкова важна. Ясно е, че разказът е страхотен, но дневникът не ни казва къде е дискът.

— Но описва какво има на него, нали? Спомена, че онзи тип е записал цялата екзекуция.

— Разпятие. Исус е бил разпнат — поправи я Шон.

Лорън го изгледа за момент и премълча.

— Може би са искали да знаят какво търсят, какво има на диска.

— Може би. Още ми се струва, че май съм пропуснал нещо. Тук пише, че дискът и картата ще са заедно. Те са разполагали с всичко освен дневника, когато нападнаха мотела.

Шон сбърчи чело и се замисли.

Лорън прочете мислите му.

— Ами ако картата е скрита по някакъв начин в дневника? Подобно на код или нещо такова. Например всяка втора дума на всяка четвърта страница и тъй нататък?

Той се усмихна. Теорията го въодушеви.

— Може пък… — понечи да продължи Лорън, но вниманието й се отвлече от града, в който влизаха.

Шон се наведе напред и каза на шофьора да ги откара в най-добрия хотел. Плащаше достатъчно на двамата им спътници, за да не се съмнява в лоялността им.

— Закара — отвърна шофьорът. — Закара в „Пърл Континентал“! Много добър хотел.

— А опита ли се да откриеш нещо за Обществото, за което говориш? — попита Лорън.

— Потърсих в „Гугъл“, докато бяхме у Тим. Никакъв резултат.

— Ами онзи свещеник? Той как се е свързвал с Обществото? — полюбопитства Лорън, мъчейки се да навърже всичко.

Шон замръзна. Лорън беше използвала минало време за Джовани, но изведнъж му хрумна, че това не е така. В реалността на Шон Джовани вече бе мъртъв. Това се бе случило в неговото червено време. Но не и сега. Сега събитието беше синьо. Шон се беше върнал достатъчно назад в миналото и Винченцо Джовани още бе жив. Шон и Дейвид трябваше да се срещнат с йезуита утре. Това означаваше…

— Спри колата! — извика той. Шофьорът се обърна, доловил тревогата в гласа му. — Не, искам да кажа, трябва ми телефон. Закарай ме до някакъв телефон.

— Телефон? — повтори шофьорът.

Шон кимна. Шофьорът извади мобилен телефон от джоба си и му го подаде. Шон моментално се съживи.

— Пиши го на сметката ми — каза той, като бързо набираше международния оператор.

— Да, Ватиканът. Не. Да, онзи в Рим. Истинският. Не кънтри клуба във Вегас. Благодаря.

Зачака. Лорън го погледна въпросително, но Шон поклати глава и й направи знак да чака.

— Да, bon journo. Говорите ли английски? — Пауза. — Да, здравейте! Бих искал да говоря с отец Винченцо Джовани. Имам… какво? Не, чуйте ме, зная, че трябва да го кажете, но му съобщете, че е свързано с Централата и че е спешно. Кажете му…

Връзката прекъсна.

— По дяволите!

— Какво?

— Затвориха ми.

— Така ли? Защо се обаждаш във Ватикана? Искаш да питаш Джовани дали…

Телефонът иззвъня. Бяха го проследили.

Доста плашещо.

— Ало? — обади се Шон, без дори да му мине през ум, че обаждането можеше да е за шофьора. Не беше.

— Кой се обажда? — попита глас със силен италиански акцент.

— Не е важно кой се обажда, а какво мога да ви предложа.

— Какво искате? — направо попита Джовани.

— Да науча кой е контактът ви в Обществото.

— Не.

— Тогава няма да получите плейъра.

Последва пауза.

— Имате плейър ли? — попита той.

— Да.

— Къде искате да се срещнем?

— Утре имате среща с господин Блек. Той ще ви отведе в хотелската си стая. Там ще ви бъде показано нещо. Ако го желаете, ще се извините, че имате среща със светия отец, и ще се срещнете с мен долу в лобито.

— В колко часа?

— Точно в три.

Нова пауза.

— Три следобед. Как ще ви позная?

— Гарантирам ви, че ще ме познаете.

Шон затвори.

Шофьорът спря пред хотела.

— Искаш да летим за Рим и да пристигнем утре? Да не си полудял? Ще трябва да тръгнем още сега! Ще трябва да се върнем обратно и…

— Още не. Има нещо неприятно, което трябва да уредя преди това — каза Шон.

Дейвид и по-ранната му версия трябваше да бъдат забавени достатъчно дълго, за да може да прескочи до Рим.

— Нещо неприятно ли? Шон…

— Вече сме се забъркали, Лорън. Не можем просто да си тръгнем и да се надяваме, че ще ни оставят на мира. Трябва да изпълним онова, което вече се е случило. Има неща, които трябва да бъдат направени. Ако успея да разбера кой стои зад Обществото и защо са ни въвлекли във всичко това, може би ще успея да намеря изход. Начин да се освободим. Начин да се измъкнем от този побъркан времеви кръг.

— Чуй се само. „Да изпълним онова, което вече се е случило“? Нищо не разбирам. — Лорън въздъхна. — Какво искаш да направя?

— Бива ли те в гримирането? — попита той.

Тя леко наклони глава настрани.

— И още как. Защо?