Скот Бейкър
Правилото на знанието (68)

66.

Беше пет сутринта, когато звънецът на входната врата иззвъня. Не беше спал добре, макар да знаеше, че трябва да става рано сутринта. Професор Ландъс си беше тръгнал в разумно време снощи, като се извини, че трябва да отлети за „горещата зона“ преди започването на събитията.

Тим Стрикленд очакваше посетители, макар да нямаше начин самите те да го знаят. Беше отпратил иконома си, който обикновено преспиваше тук през седмицата, като му обясни, че щял да прекара нощта в компанията на дама. Донякъде му се искаше това да беше истина, но Тим вече повече от година нямаше сериозна приятелка. Анушка беше избягала с политическия му съперник, след като се бяха запознали на едно тържество в Луизиана.

Всъщност нямаше много против. Подобно на редица други неща в живота му през последните десет години, беше го очаквал.

„Знанието е сила“ — каза му професорът от Кеймбридж малко след като се бяха запознали. Професорът знаеше много — за нещата, които предстоят. Сподели, че е от организация на име Общество за световна историческа достоверност. Тим реши, че името е пълен боклук, но се въздържа от коментари.

По-нататък кандидатът за сенатор започна да получава известна помощ. Съобщаваха му важна информация за ключови събития. На прага му се появяваха жълти пликове със сведения за миналото на противниците му на политическата арена. С помощта на Обществото Тим беше в състояние да прави дръзки предвиждания за събития и действия и всеки път се оказваше прав, което му спечели репутацията на аналитик и човек, способен да предвижда бъдещето. При сегашния политически климат той бе ценен съветник на президента, с когото имаха нещо общо — и двамата се оказваха единодушни по най-важните въпроси.

И тъй, тази нощ се беше погрижил в къщата му да остане не обичайният му домашен помощник, а доверен лекар, който бе настанен в стаята за гости на долния етаж. Тим знаеше, че на вратата ще се позвъни, и се беше подготвил по начина, по който му бе казал професорът. Той наметна халата си и се втурна надолу да посрещне момента, който щеше да бъде неговата отплата за помощта, която бе получавал през последното десетилетие.

Вратата се отвори и Лорън погледна девера си. Тим беше по халат и изглеждаше по-малко изненадан, отколкото бе очаквала. Тя беше преметнала ръката на Шон през раменете си и буквално го мъкнеше. Погледна сенатора и се усмихна извинително. Пое дъх, готова да обясни причината за неочакваното натрапване, но домакинът я изпревари.

— Лорън. Влизай, влизай. Вкарай го в преддверието — каза Тим, като преметна през раменете си другата ръка на Шон.

Струйки кръв потекоха през превръзките, които му бяха направили в болницата. Положиха го на предварително приготвено импровизирано легло. До леглото стоеше човек със стетоскоп, а до него имаше табла с медицински инструменти.

— Сложете го по гръб… внимателно — нареди им той, взе ножица и сряза ризата на Шон.

Лорън го погледна объркано, но и без това цялата нощ си беше една огромна бъркотия. Беше изтощена от шофирането и макар да бе поспала малко в болницата, едва се държеше на крака.

— Лорън, едно питие? — предложи Тим и изчезна в кухнята, без да чака отговора й.

След малко се върна с висока чаша портокалов сок. Лорън пи жадно.

Тим погледна към човека, който преглеждаше брат му.

— Е?

— Има няколко сериозни травми. Не са се случили при един инцидент. Горе на ръката му има нещо като огнестрелна рана. Не е сериозна, по-скоро драскотина. Уви, няколко ребра са си отишли. Те ще бъдат проблем, няма какво да направим за тях, освен да чакаме сами да зараснат.

Лорън не издържа.

— Извинете, но кой сте вие? — попита тя човека с очилата.

— Извинявай — намеси се Тим. — Това е мой добър приятел и лекар, доктор Макс Херингсън. Очаквахме ви.

— Очаквали сте ни? Как така сте ни очаквали? Какво става тук, по дяволите? — изуми се Лорън. Беше ужасно объркана и малко ядосана.

Тим й се усмихна и се опита да я успокои.

— Той е в добри ръце. Сега и двамата се нуждаете най-вече от почивка. Ще поговорим по-късно, след като се наспите добре.

— Има няколко натъртвания на едни и същи места — каза д-р Херингсън, сякаш не го бяха прекъсвали. — Изглежда е попаднал в няколко катастрофи, след което са го пребили.

— Стана злополука, блъснахме един… — Лорън си даде сметка какво говори. — Ами, не, тоест беше блъснат от кола снощи, но вече изглеждаше доста очукан.

Докторът я погледна и повдигна вежда. Тим хвана Лорън за ръката и я отведе в съседната стая.

— Ще се оправи. Макс е най-добрият и както ти казах, очаквахме ви. Обещавам, че ще поговорим за всичко малко по-нататък. А сега наистина трябва да поспиш.

Лорън с неохота легна на дивана, който беше подготвен за нея с меки възглавници и одеяло. Искаше да настоява за обяснение, но бе прекалено уморена от борбата с умората, която я беше налегнала по пътя. Цялата нощ бе преминала в ужасни тревоги, но винаги беше харесвала Тим и му имаше доверие. И когато очите й сами започнаха да се затварят, Лорън не се опита да ги отвори насила. След малко потъна в дълбок сън.

 

 

Когато се събуди, стаята бе окъпана от слънчева светлина. Чу звън на лъжички в порцелан и отметна одеялото. Влезе в дневната и спря при вида на Тим, лекаря и Шон, които седяха и пиеха прясно сварено кафе. Те я приветстваха с лъчезарни усмивки, макар на Шон да му липсваха няколко зъба.

— Лорън! — възкликна Тим, без да престава да се усмихва. — Радвам се да те видя. Как се чувстваш?

— Как се чувствам ли? — повтори тя. — Адски съм объркана от всичко! Чувствам се напълно откачила, ето как.

— Благодаря — неочаквано рече Шон и се изправи. Взираше се в нея по много странен начин. — Благодаря ти, че не ме остави.

Определено беше той. Макар главата му все още да беше бинтована, превръзката бе нова и беше съвсем чист. Брадата я нямаше, беше взел душ и се бе преоблякъл. Лицето му си оставаше издраскано и подуто, но кръвта и мръсотията ги нямаше. Онези сини очи, които я бяха умолявали така отчаяно снощи, сега отново я гледаха. И отново се напълниха със сълзи.

— Шон, какво става? — попита тя съпруга си, докато той куцукаше напред и се взираше внимателно в нея.

Тим и докторът седяха мълчаливо на малките кушетки в дневната. Те знаеха какво става — цяла сутрин бяха слушали разказа на Шон.

— Лорън, знаеш ли колко те обичам?

— И аз те обичам, миличък. Но няма ли да ми кажеш какво става? Тъкмо те видях в болницата, а в следващия момент ти се оказа човекът, когото ударихме. Нищо не разбирам.

— Мислех си, че си мъртва — успя само да промълви Шон.

Прегърна я — прегръдка, която си мислеше, че никога няма да дойде. Тя също го прегърна. Достатъчно й беше, че е тук, че го докосва. Обясненията можеха да почакат.

— Всичко е наред, миличък. Тук съм — увери го тя. Шон плачеше открито. — Хайде стига, миличък, цялата ме направи в сополи — каза тя след малко и леко се отдръпна.

Той се разсмя през сълзи.

— Извинявай — подсмръкна.

— Добре, какво беше онова, че си ме помислил за мъртва?

 

 

Разговорът продължи през остатъка от следобеда. Лорън седеше и слушаше. Отначало не можеше да повярва на разказа на Шон, но той постепенно я убеди. Докторът си бе тръгнал малко след като Лорън се присъедини към тях, но обеща да се върне по-късно. Всички му благодариха от сърце и докато Шон й разказваше за събитията от последните три седмици, бяха сварени и изпити още няколко кафеварки. Тим седеше и слушаше отново историята, като попълваше пропуснатите детайли. От време на време молеше Шон за допълнителни обяснения, но предимно седеше мълчаливо, за да може Лорън да попие чутото. Разбира се, за Тим разказът не беше пълна изненада. Професорът му беше разказал доста от нещата преди това.

Когато Шон приключи, Лорън остана да седи притихнала. Знаеше началото на историята, но й бе трудно да повярва на останалата част. Фактът, че Шон е пътувал назад във времето — нещо, за което от години твърдеше, че е невъзможно — бе отвъд възможностите й да го проумее. Когато най-сетне заговори, тя зададе същия въпрос, който бе задал и Тим преди това.

— И къде е дневникът сега?

Шон се размърда смутено.

— Ами… още е в пещерата, или поне ще бъде след ден-два. А в момента е натикан в панталона ми, а аз пътувам за Испания.

— И… не можем ли да те предупредим? Не можем ли да се свържем с теб или да направим нещо друго, за да те подготвим за опасностите, които предстоят?

— Не! — твърдо отсече Шон. — За едно нещо дневникът бе абсолютно недвусмислен. Нещо, което Фонтейн повтаряше непрекъснато. Наричаше го Правилото на знанието. Не можеш да променяш каквото и да било, ако знаеш, че се е случило. Не бива да опитваме.

— Ами аз? Ами онзи, който според теб ме е застрелял? Ти промени това, а вселената не е експлодирала — възрази Лорън.

— Мислех си за това. Признавам, тогава действах инстинктивно, но после мислих дълго и си дадох сметка, че всъщност не съм видял как те застрелват. Обърнах се, докато вратата се затваряше, видях пистолета и докато асансьорът потегляше, чух два изстрела. Втурнах се веднага обратно нагоре и, както казах, телата ви ги нямаше. Жената ченге ме хипнотизира или нещо такова и непрекъснато твърдеше, че сте мъртви, така че не се усъмних.

Лорън се пресегна и пое ръката му.

— Тук съм.

Тя се усмихна. Шон й се усмихна в отговор.

— Е, вие двамата май сте изяснили някои неща — рече тя, поглеждайки към Тим.

Деверът й свали очилата си и ги остави на масата. Не беше сигурен какво точно можеше да им каже, но реши, че е най-разумно да бъде сдържан. В края на краищата, той беше политик и справянето с деликатна информация беше неговата стихия.

— Да, ние… изяснихме някои неща. Бях много зает. Нямах намерение да ви избягвам — излъга той. Всъщност правеше точно това през последните няколко години, колкото и да му беше трудно. Но сега всичко това бе минало. Беше му се налагало да играе лошия, докато урежда неща, за които Шон никога нямаше да научи, но знаеше, че това в крайна сметка е за добро.

— Всичко е вярно — обади се Шон. — Щом наистина седя тук, щом наистина си жива, значи всичко е вярно. Трябва да взема онзи дневник. Не мога да повярвам, че съм го дал право в ръцете им. Те са нагласили всичко, за да ме доведат тук и да могат да се доберат до книгата. Като се замисля, не мога да повярвам какъв глупак съм бил. Сега дневникът е в ръцете им, Дейвид също.

— Ами да ги спрем тогава! — изгуби търпение Лорън. — Защо просто не се обадим на онзи Дейвид и не го предупредим?

Шон я погледна. Лорън знаеше отговора.

— Ами ако грешиш? — настоя тя. — Ами ако всички те грешат? Ами ако можеш да промениш нещата?

— Не знам — отвърна той. Всичко това му идваше в повече и колкото пъти да го прехвърляше в главата си, винаги стигаше до едно и също заключение — сега знаеше достатъчно, за да е наясно, че не знае достатъчно. — Не съм сигурен, че можеш да промениш каквото и да било дори да опиташ, защото то вече се е случило. Искам да кажа, ако сега спра себе си и не отида в планините на Афганистан, няма да бъда върнат във времето, за да се спра, нали? Получава се шантав затворен кръг. Трябва да продължа с предположението, че не можеш да промениш онова, което знаеш, че се е случило, но ако не знаеш, тогава кой може да каже, че не се е случило?

— Значи искаш отново да идеш там? Искаш да отидеш и да спасиш приятеля си? — попита Лорън. — Не мисля, че бих позволила да ме оставиш. Не мисля, че мога да те пусна да идеш — заяви тя и посегна към ръката му, докато умът й продължаваше да попива тази нова реалност.

— Тя може да остане с мен — предложи Тим.

Шон затвори очи и бавно поклати глава.

— Има и нещо друго. Осъзнах го едва тази сутрин, докато те гледах как спиш на дивана. Нали се сещаш как каза…

Бам! Ръцете на Шон се стрелнаха към слепоочията му, когато още образи проблеснаха болезнено в главата му.

— Миличък, добре ли си? — разтревожи се Лорън.

— Нищо ми няма. Просто тези образи продължават да проблясват в главата ми. Добре съм. Като че ли лека-полека се оправят. Беше най-лошо до момента с блъскането, но сега като че ли съм прехвърлил планината и се спускам надолу. Времето между пристъпите се увеличава.

— Какви образи? Какво искаш да кажеш? — учуди се Лорън.

— Събития. Неща. Не знам. Някои от тях изглеждат като спомени, а за други знам, че не са се случили… — Шон замълча за момент, — … все още.

Тим и Лорън запазиха мълчание.

— То е като проблясъка, който получих, докато те гледах сутринта. Ти самата каза, че не сме познали, че блъснатият скитник съм аз, защото идеята е толкова невъзможна, та дори не сме и помисляли за нея. Е, някои от образите, които минават през главата ми, са за моменти, през които още не съм минал. Като тогава, когато стоях на платформата. Помня, че гледах към вратата и видях мъж и жена. Мъжът бях аз… а жената… беше ти. Бяхме двамата.

— Какво? Казваш, че си ни видял? Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Тогава не се замислих върху това, а и как бих могъл? Но наистина бяхме ние, Лорън, ти и аз, което означава…

— Което означава, че искаш да дойда с теб — довърши тя вместо него.

— Ти беше там, Лорън. Това вече се е случило. Не знам защо, но ти беше там. Ти идваш с мен.

— Ами ако избера да не го правя?

— Не можеш — направо отвърна той.

— И защо да не мога?

— Защото това би променило всичко. Възможно е изобщо да не бъда тук сега.

— Но ти си тук! — настоя Лорън. — Пък и как това, че не отивам, може да повлияе на връщането ти назад във времето?

— Не знам — сви рамене Шон.

— Ето, виждаш ли?

— Не, точно това имам предвид. Не знам как би могло да повлияе, което би могло да означава, че нещата могат да не станат така, както са сега. Точно затова трябва да бъде същото, абсолютно същото. Иначе този момент няма да се случи. Иначе може да не съм тук, което означава, че няма да успея да… — Мисълта го задави. — Няма да успея да спася живота ти.

Това я накара да млъкне. Лорън си спомни за болничното легло — гледаше как съпругът й, когото познаваше, отива да резервира стая в хотел. После затвори очи. Преди да разбере какво става, се чуха изстрели и бездомникът, когото бяха блъснали с колата, пребиваше някакъв човек. Мислено възпроизведе момента и го погледна с други очи — това беше Шон, който в отчаянието си правеше всичко по силите си да я спаси, след като е минал през мъката от загубата й. Той просто не искаше да се намесва в това. Не искаше да поема какъвто и да било риск, защото иначе можеше да не бъде там, за да я спаси. Правеше го от любов.

Тя се усмихна. Какви си ги мислеше?

— Съжалявам, миличък. Разбира се, че ще дойда с теб. Разбира се, просто ми идва мъничко в повече. Имам предвид, изведнъж започваш да вярваш във всички онези неща, за които така непреклонно твърдеше, че са невъзможни. И фактът, че си тук, че аз съм тук и че знаеш какво ще се случи, означава, че си прав, нали? Зная, че не си измисляш.

— Какво ще кажете за още кафе? — обади се Тим и стана.

Двамата му се усмихнаха и кимнаха.

Шон се наведе напред.

— Моля те, разбери. Нищо не ме плаши повече от това да те излагам на опасност. Нищо освен възможността да не дойдеш с мен и това да ме лиши от възможността да те спася.

Тим се появи няколко секунди по-късно и остави подноса на масичката. В него имаше две чаши димящо кафе и плик с логото на Пакистанските международни авиолинии. До билетите лежаха два нови паспорта. Шон погледна плика, после Тим.

— Невъзможно. Как… Не разбирам.

— И не е нужно. Ще разбереш, братко. Ще разбереш, когато му дойде времето, но засега не мога да ти кажа повече, съжалявам. Нали се сещаш за онова Правило на знанието, за което все говориш?

На Шон му призля. Изведнъж се изпълни с подозрение и се почувства ужасно предаден. Какво знаеше брат му? Откъде беше научил? Той вдигна двата билета и ги погледна.

— Тим, та те са за довечера! От летище „Дълес“.

— Отвън чака кола. Приготвил съм ви багаж.

Лорън се обърна към брата на Шон. Изпита ясното чувство, че е оплетена в някаква огромна конспирация, за която не знаеше абсолютно нищо.

И беше права.