Скот Бейкър
Правилото на знанието (66)

64.

Единственото нещо, което изглежда по-страхотно от летящо червено порше, е летящо червено порше с дупки от куршуми. Шон би се съгласил с това, ако не се намираше във въпросното порше и ако броят на дупките не растеше обезпокоително бързо. Всеки път, когато му се струваше, че е избягал на лъскавия черен мерцедес, друга идентична кола като че ли се включваше в преследването точно зад него. На кратката му почивка беше сложен рязък край преди двайсет минути.

Нямаше къде да обърне по тези планински пътища. Нямаше къде да отбие или да се скрие. Оставаше му само да натиска газта до дупка и да разчита, че германската спортна кола ще си свърши работата. Проблемът беше, че колкото и бързо да караше, куршумите летяха по-бързо.

Дупките вече бяха пет или може би шест, не можеше да каже със сигурност. Рано или късно щеше да се случи. Макар че беше успял да се отдалечи от преследвачите си, Шон така и не бе в състояние да се измъкне от пороя куршуми, изстрелван от автоматите зад него.

Един откос избродира багажника, друг се заби отстрани в шасито, но онзи, който спука дясната задна гума, създаде най-много проблеми.

Задницата на колата започна да поднася и се разхвърчаха искри, когато джантата застърга по асфалта. Последните няколко остри завоя решиха окончателно изхода. На левия завой колата силно поднесе и се завъртя въпреки опитите на Шон да я овладее.

Сблъсъкът беше свиреп. Столетният ствол на якия бор не отстъпи нито сантиметър на малката червена консервена кутия, която се нагъна в основата му. На Шон му беше дошло до гуша от катастрофи. Този път изглеждаше, че ще бъде смазан със сигурност, но по някаква случайност коланът го задържа в седалката и предната част на колата понесе основния удар.

Преследвачите приближаваха.

Шон се помъчи да се освободи. Откопча колана, грабна вързопа и се измъкна през прозореца. Стъклото още повече раздра дрехите и наряза кожата му, но това беше само допълнение към жалката картинка, в която се беше превърнал. Светлините от шосето щяха да бъдат тук след по-малко от минута и вече осветяваха дърветата в нощта. Преследвачите идваха и Шон трябваше да…

Бам!

Експлозията в главата отново го просна на земята. Затърси пипнешком вързопа, който все още не можеше да види от ослепителната болка, и падна по корем в калта. Вече ги чуваше. Бяха съвсем близо.

Пръстите му отново го засърбяха. Вече напълно оплескан в кал, кръв и мръсотия, Шон скочи на крака и се хвърли в гората. Върховете на пръстите му горяха.

Гората не беше приятна в тъмното. Клони шибаха лицето му и го мушкаха, докато бягаше. Босите му крака бяха надупчени и натъртени, ноктите на пръстите му приличаха на нокти на животно. Въпреки всичко продължи да тича. Чу зад себе си писък на спирачки. Бяха стигнали колата му.

Лъчи на фенери зашариха покрай него. Шон продължи да тича. Тряс! Изстрелът изтрещя в нощта и някъде от лявата му страна едно листо падна от клона си. Шон не му обърна внимание. Притискаше пакета към гърдите си, сякаш той бе животът му. Не биваше да се доберат до него. Трябваше да продължи. Може би щеше да успее да стигне до шосе и да спре някаква кола. Сигурен беше, че пътят, описващ лениви меандри надолу по планинския склон, завива някъде тук. Бам! Образи. Този път изключи за повече от секунда и когато дойде на себе си, лежеше по очи в калта и гниещата шума. По дяволите! Това не беше се случило на Фонтейн, нали? Скочи на крака и успя да измине само няколкостотин метра, преди да последва нова експлозия в главата му.

— Аааргх! — Шон впи ноктите на свободната си ръка в главата си.

Почеса лицето си. Раната на челото отново кървеше — просто не беше се затворила — а пъпчиците на пръстите му туптяха, сякаш щяха да се пръснат от налягането в тях. Господи, какво ставаше… Бам! Пристъпите вече го нападаха на всеки няколко секунди.

Чуваше ги зад себе си, но в следващия миг, както тичаше в тъмното, склонът изведнъж стана още по-стръмен и той падна. Някакъв хрущял между ребрата му се скъса, докато се търкаляше и се блъскаше в камъни и дървета. През цялото време държеше здраво вързопа. Не можеше да спре. Беше твърде изтощен. Разчиташе на инерцията да го движи напред. Затича се. Падна. Пак се затича. Пак падна.

Вече не тичаше заради себе си; беше се превърнал единствено в носител на дневника, на картата. Държеше вързопа като собственото си дете, прикриваше го с тялото си, когато падаше. Въпреки това продължи да тича напред.

Носеше се слепешком надолу в мрака, храстите го шибаха и деряха. Бам! Този път не падна, а продължи да тича като препънат футболист, опитващ се да достигне финалната зона.

Тряс! Този изстрел бе по-отдалечен и по-неточен. Не чу къде се заби куршумът. Продължи да тича.

Земята изведнъж изчезна под краката му. Шон едва не падна, докато минаваше през храстите, после теренът се промени отново.

Стана твърд.

Шосе.

Светлини.

Бам!

Докато летеше във въздуха, последната мисъл на Шон Стрикленд бе, че последната експлозия не беше само в главата му. Беше изгубил съзнание, когато падна на земята.