Скот Бейкър
Правилото на знанието (62)

60.

Болка.

Изгаряща, непоносима болка.

Нищо.

Светлина. Ослепителна и бяла.

Нищо.

Какъв е този звук? Сърцето ми ли бие така? Стига, боли.

Нищо.

 

 

Колко време е минало? Защо съм премръзнал?

Нищо.

 

 

Кога сме? На колко съм години?

Нищо.

 

 

Господи, толкова съм жаден. Трябва да… какво? Какво трябва да направя? Какво трябва да… аз… кой…

Болка.

Трябва да направя едно нещо…

 

 

Кой съм аз?

 

 

Шон Стрикленд беше гол. Премръзнал и гол. Знаеше го, преди да отвори очи. Макар че не знаеше нищо друго.

Звуците около него бавно нарушиха съня му. Звуци на трафик. Клаксони, двигатели, миризма на изгорял бензин. Някакъв самолет прелетя с рев в небето. Не, не беше гол, това бе сън. Придърпа вестниците, за да се завие малко по-добре, но те определено не ставаха за завивка. Отново беше сънувал същия сън — че лежи гол и жаден.

Точно така се бе озовал преди три седмици в този парк. Нужна му беше по-голямата част от деня да открадне дрехи от един контейнер за боклук на Пета улица, без да има ни най-малка представа какво е станало със собственото му облекло.

Спеше в парка от три седмици. Не искаше да се маха, защото чувстваше… нещо. Имаше чувството, че ако се задържи достатъчно дълго тук, нещо може и да дойде на мястото си. Хората го мислеха за луд. Беше изумително колко бързо се беше превърнал във вонящ клошар, но не му пукаше.

Отдавна ли беше в този град? Не знаеше. Вероятно да. Прекара по-голямата част от сутринта по обичайния начин — ровеше в боклука за изхвърлени вестници, четеше каквото можеше, търсеше нещо, каквото и да е, което да разбуди паметта му.

— Ишка гълток? — попита Ърни, който делеше парка с него и спеше на крайната пейка. Беше изгубил разсъдъка си от годините злоупотреба с алкохол.

— Не, Ърни, благодаря.

Бездомникът се усмихна с беззъбата си усмивка и отпи дълга глътка от бутилка в хартиена кесия. Шон никога не приемаше, но Ърни винаги му предлагаше. Ако нещата спираха дотук, всичко щеше да е наред, но след като бездомникът беше осъществил контакта за деня, на Шон щеше да му се наложи да изтърпи най-малко един час безсмислено бърборене. Не че имаше кой знае какво против — Ърни беше единственият човек, който говореше с него.

Шон подозираше, че заради многото години пиене Ърни не можеше да си спомни нищо, случило се преди повече от две седмици. Затова е решил да тегли една на всичко. Самият Шон не можеше да си го позволи и често се питаше как клошарят финансира порока си. Всъщност той работеше здравата. От изгрев до мръкване, когато вече не беше в състояние да прави каквото и да било, Ърни работеше по улиците. Шон реши, че явно техниката му си я бива, защото бездомникът постигаше много по-голям успех от самия него. Ама че потискаща мисъл. Ако депресията имаше материална форма, тя несъмнено беше Шон. А той дори не знаеше защо трябва да е депресиран. Не разполагаше с нищо — нито с пари, нито с дом, нито със спомени. Просто усещаше постоянна потиснатост. Подозираше, че не би имал нищо против, ако не беше онова натрапчиво чувство. Имаше нещо, което трябваше да направи.

— … и петимата не жнаеха защо, кой и кога! — продължаваше да дрънка Ърни.

— Знаеш ли какво, приятел? Ще ударя един гълток — реши Шон. Бяха му свършили причините да не го направи.

Взе малката бутилка и я погледна. Гърлото беше оплескано в кафеникава слюнка и нещо, което май приличаше на повръщано. Не му пукаше. Отпи голяма глътка от течността и преглътна.

Реагира почти моментално. Каквото и да имаше в бутилката, беше много по-силно, отколкото бе предполагал, и щом опари гърлото му и се изля в стомаха, Шон започна да кашля неудържимо. Задави се, а Ърни се изсмя.

— Иии! Бива ши я пияшката, а! — изфъфли той, докато Шон повръщаше в краката си и малко върху тях двамата.

Очите му се насълзиха. Струйки повръщано потекоха от устата и носа му. Погледна към локвата, а Ърни отново се изсмя. Повърнатото рязко контрастираше със зелената трева. Но там имаше и нещо друго. Определено нещо друго. Напрегна очи, а мозъкът му се изсмя, че разглежда съдържанието на стомаха си. Какво беше това? Да не би… орех? Огромен орех? Не беше ял орехи, нали? Не. Сигурен беше, че не е ял орех, особено толкова голям. Беше дълъг колкото пръста му и два пъти по-широк.

Бавно, без да му пука за света около него и за минувачите, които виждаха изпълнението му и се мръщеха отвратени, Шон посегна и го взе.

— Това ша! Втора ръка! Иии! Ха-ха! — възторжено пищеше Ърни.

Шон завъртя предмета в ръката си. Имаше тънка цепнатина по едната страна и беше изработен от някакъв твърд метал. Кой знае колко време бе седял в стомаха му, без да се смели. Той заби мръсен нокът в цепнатината и се опита да отвори нещото. И изведнъж в главата му експлодира бяла светлина и ръцете на Шон се стрелнаха към слепоочията му. Образи. Болка. Бам! Бам! Бам! Експлозиите бяха съпроводени със звук, картините се сменяха шеметно. Шон падна на земята, стиснал главата си с ръце. Хората по алеята спряха, на лицата на някои се изписа истинска тревога, а други просто се изсмяха. Трети пък се дръпнаха и побързаха да се отдалечат.

Пристъпът продължи близо минута и когато отмина, Шон се надигна в седнало положение.

— Мамка му — тихо измърмори той. — Мамка му — повтори. — Мамка му, мамка му, мамка му! — извика накрая. Очите му се разшириха от шока и осъзнаването. Погледна към Ърни, който явно се наслаждаваше на представлението, после надолу към себе си и накрая към ореха в тревата. Вдигна го и отново заби нокът в цепнатината. Предметът рязко се отвори и от него падна навита на стегнато руло хартия.

Той я взе, но преди да я развие, каза на глас:

— Името ми е Шон Стрикленд. Името ми е Шон Стрикленд!

С тези думи разви хартията и погледна изписаните думи.

ПРЕПИС НА ПОСЛЕДНИТЕ СТРАНИЦИ ОТ ДНЕВНИКА НА ФОНТЕЙН ПО ДОКУМЕНТ 351–6.

Открит 1954 г., Пещера 9, Хирбет Кумран, Мъртво море.

ОРИГИНАЛЕН ЕЗИК НА ДНЕВНИКА: Арамейски.

ОРИГИНАЛЕН ЕЗИК НА ДОКУМЕНТА: Италиански.

ОТГОВОРНИК ПО ПРЕВОДА: Винченцо Джовани.

ПРЕПИС НА ДОКУМЕНТ 351-6:

Превод на последните страници на текста, придобит за изследователския проект за есеите:

В съответствие с волята на Саул аз, Мишка, син на Миха от село Хоразин, излагам последните инструкции, водещи към диска на Офицер Х7.

Шон поклати глава. Дневник? Дневникът. Къде беше той? Толкова много информация. Наведнъж. Последните страници, последните страници, които не са на английски…

Той седна на пейката в парка и зачете.