Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Rule of Knowledge, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Венцислав Божилов, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2018)
Издание:
Автор: Скот Бейкър
Заглавие: Правилото на знанието
Преводач: Венцислав Божилов
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: австралийска
Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково
Излязла от печат: 09.02.2015
Редактор: Мария Василева
ISBN: 978-954-655-561-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4768
История
- —Добавяне
44.
Случи се на половин ден път до целта ни. Мишка пръв забеляза кораба, който приближаваше към нас отпред и отляво. Един от членовете на екипажа, строен и жилав младеж на няма и двайсет години, незабавно се покатери на мачтата да провери. Думата, която извика надолу, предизвика суматоха.
— Разбойници! — изкрещя той.
На кораба моментално настъпи паника. Хамза изскочи от каютата си на палубата.
— Какво има? — извиках отдолу.
— Морски разбойници. Пирати. Започнаха да атакуват кораби по търговските пътища. Искат си плячката и ще ни избият, за да се доберат до нея.
— Пирати ли? Нападат ни пирати? — Щях да се разсмея, ако положението не беше толкова сериозно. — Можем ли да се защитим? Можем ли да им избягаме — попитах, докато се качвах на палубата, за да погледна.
Капитанът на кораба, едър мъж, приближаващ петдесетте, се появи и излая нещо на екипажа си на иврит. Спря за момент при левия борд, за да погледне приближаващите пирати.
— Няма да ни пипнат без бой! — изръмжа старият морски вълк, докато минаваше покрай мен.
Единствената мачта на „Морска скъпоценност“ се държеше на място от въже, минаващо от върха й до носа на кораба. Тя изскърца, когато вдигнаха платното. Мишка изтича при носа, а Малбул остана при кърмата, където можеше да се хване за някоя от бъчвите на палубата при поредния пристъп на морска болест.
— Какво прави той? — попитах Хамза, който се взираше в кипналата пяна, разделяща се пред носа на преследвача ни.
— Капитанът ще обърне срещу вятъра. Те ще ни подгонят и ще ни настигнат, тъй като са много по-маневрени от нас.
— Ами… какъв е смисълът да позволяваме да ни настигат? — полюбопитствах. Не схващах тактиката.
— Смисълът е в това — обясни приятелят ми, като гледаше работата на опитния екипаж, — че ако се опитаме да им се измъкнем сега, ще ни пресекат пътя. Ако обърнем срещу вятъра, ще трябва да лавират и да ни последват. Така ще им е нужен около час да ни настигнат.
— Пак не разбирам — признах аз.
— Ние сме много по-леки. Платното ни е почти толкова голямо, колкото и тяхното, и имаме малко товар. Когато приближат твърде близо, капитанът ще обърне и ще поеме направо по вятъра с вдигнато платно. Ще профучим покрай тях и след като вятърът стане попътен, никога няма да успеят да ни пипнат. — Хамза изглеждаше почти развълнуван от перспективата за гонитба. — Точно затова ни приближават от тази посока. Плашат корабите и ги карат да побегнат по вятъра, докато самите те само променят малко ъгъла и ги настигат.
Залитнах напред, когато корабът се наклони застрашително и сандъци и хора се плъзнаха по палубата. Отпред се разнесе радостен вик, когато Мишка се вкопчи във фигурата на носа. Направо да не повярваш! Вдигнах глава, застанал на четири крака. Хамза се изправи.
— Не можеше ли да ни предупреди, че ще прави това! — ядосано възкликнах.
— По-добре намери за какво да се хванеш — посъветва ме той. — Същото ще има да се повтаря през следващия един час.
— Не е ли очевидно какво прави?
— Несъмнено е.
— Тогава защо ни преследват? — попитах и погледнах големия застрашителен силует, който растеше пред очите ми.
— Какъв избор имат? — сви рамене Хамза. — Трябва да се опитат да ни пипнат, иначе ще им избягаме по вятъра. Ще се движим на зигзаг и ще пресичаме пътищата си. Дано капитанът не обърка курса. Един-два пъти ще се разминем на косъм, преди да опита да завие по вятъра.
Седнах и изругах под нос, докато се хващах здраво за въже от такелажа. Хамза продължаваше да гледа кораба, който май ни настигаше прекалено бързо.
Малбул имаше сериозни проблеми с острите завои и цветът му беше станал странно сив. Резките маневри подмятаха Мишка насам-натам, но въпреки опасната ситуация той се кикотеше радостно.
Разбойниците ни настигаха бързо и бях изумен как големият им кораб цепи водата. Нашият отново зави и пое под ъгъл срещу вятъра. Въжето се вряза в ръката ми, когато палубата рязко се наклони и много дребни предмети полетяха във водата.
Корпусът се изправи и се понесохме напред. Всеки завой ни костваше половин миля от преднината ни и не след дълго започнахме да различаваме детайли по преследващия ни кораб. Въпреки това продължавахме упорито напред.
— Настигат ни прекалено бързо! — извика един от екипажа на капитана.
Старият моряк не му обърна внимание и се приготви за нова маневра. С този завой щяхме да се озовем на пътя на приближаващия съд и капитанът го знаеше.
— Сега! — излая той.
Отново сякаш някой закачи тежест за кораба ни и се наклонихме към водата. Докато морето се надигаше откъм десния борд, стана ясно, че няма да успеем. Пиратският кораб бе много по-бърз по права линия, отколкото смятаха Хамза и капитанът. Докато се носехме по единствения възможен курс, нещата станаха болезнено ясни — щяха да ни настигнат.
— Вдигни второто! — изрева капитанът.
Един от екипажа се втурна по палубата, като разритваше изпречилите му се сандъци с коприна. Когато стигна при носа, той задърпа едно въже и вдигна второ платно, наполовина колкото основното. Щом то се изду, ефектът бе моментален — „Морска скъпоценност“ полетя напред. На кърмата другите двама членове на екипажа се бореха да задържат кормилното весло под напора на вятъра.
Подобно на изгубила управление кола на хлъзгав път, корабът поднесе към неизбежното и се загледах как разбойниците коригират курса си, за да компенсират увеличената ни скорост. Този път нямаше да приближат достатъчно, за да ни вземат на абордаж, но може би при следващия завой щяха да успеят.
Вятърът духаше на пориви и клатеше двата кораба, които пореха водата. Започнах да отмервам времето до момента, когато щяхме да пресечем курса им. Осем, седем, шест…
— Мишка, слизай оттам! — извиках. Момчето вече не се забавляваше, когато започна да схваща какво става. Скочи от носа, втурна се по палубата и спря недалеч от мен в средата на кораба. „Морска скъпоценност“ изстена от напъна. Четири, три…
Погледнах към пиратския кораб, който бе станал огромен и се носеше право към нас. Щяхме да се разминем — на косъм.
Две, едно…
Понесохме се да пресечем курса на разбойниците и ясно видях шестима мъже, застанали на носа с извадени мечове. Огледах тъмните им лица и погледите ни се срещнаха; бяха толкова близо, че различих подигравателните им усмивки. Погледнах в очите един мъж, който галеше заплашително дългото право острие на оръжието си. Онези зад него държаха навити въжета с абордажни куки на края. Главата ми бавно се завъртя, докато се гледахме. Големият кораб мина зад нас. Беше хипнотизиращо — бяха толкова близо и в същото време неспособни да направят каквото и да било. Целият ни екипаж бе замръзнал от ужас. После моментът отмина и лудницата започна отново.
— Пълен напред! — нареди капитанът, но вниманието му бе отклонено от един от моряците, който викаше от кърмата. Всички се обърнахме и с ужас видяхме, че пиратският кораб завива. Обръщаха да ни преследват.
Това не трябваше да става. Надявахме се на още едно диагонално разминаване, но пиратите бяха предпочели да ни подгонят директно, за да не ни дадат възможност да обърнем и да им избягаме.
Капитанът реагира на мига.
— Готови за обратен завой! — изрева той. Щеше да се опита да завие по вятъра по-рано, с което поемаше голям риск.
Погледнах към Хамза, който нервно стоеше в задната част на кораба, вкопчил се в релинга с такава сила, че треските се впиваха в кожата му.
— Това е единственият ни шанс — каза той, преди да задам въпроса си. — Те са много по-бързи от нас срещу вятъра и за да им избягаме, трябва да обърнем и да продължим по права линия. Те вече са плътно зад нас и ако повторят маневрата ни, ще ни засекат, преди да сме се измъкнали.
— Дръжте се здраво! — извика капитанът и уви около ръката си въже, което държеше един от сандъците. — Сега!
Светът моментално се килна настрани. Всички свободни предмети на палубата се изсипаха във водата. Малбул се подхлъзна, падна по гръб и се плъзна по палубата, заби крака в релинга и едва не полетя зад борда. И бездруго с мъка успяваше да задържи обяда си, но този път не издържа — стомашен сок и смляна храна се плиснаха по дъските. Той се претърколи от повърнатото и се вкопчи във въжето, с което бе вързан сандъкът с мечове.
Няколко мига по-късно корабът се изправи и вятърът, който досега само галеше основното платно, го изду напълно. Носът зацепи вълните и „Морска скъпоценност“ сякаш запя. Всички погледнахме назад и наляво. Пиратският кораб също обръщаше.
— Завиват — каза Хамза. — Ще се опитат да ни пресекат пътя.
Търговският кораб летеше като стрела благодарение на голямото си леко платно. Но пиратите не изоставаха и веднага стана ясно, че ще се сблъскаме.
— Ще ни ударят! — извика Мишка до мен. В гласа му се долавяше страх. — Ще се забият право в нас!
Наистина беше така.
Капитанът изрева заповеди на хората си, които започнаха да протестират, но млъкнаха под свирепия му поглед. С неохота единият от гребците се втурна към сандъците, край които лежеше Малбул, отвърза въжето и вдигна горния сандък, като трескаво започна да хвърля товара в морето, за да намали теглото на кораба. Сериозно се съмнявах, че това ще повлияе на скоростта ни, но след първия сандък полетя втори, а после и трети.
Все още замаян, Малбул се изправи и започна да помага на моряка с изхвърлянето на мечовете. Спря само колкото да грабне по едно оръжие за нас, преди да запрати останалите зад борда.
Двата кораба се носеха към неизбежната точка на пресичане и вече чувах грубите викове на разбойниците, които очакваха сблъсъка. Ако успеехме да минем първи, щяхме да се измъкнем — пиратите нямаха шанс да ни настигнат по права линия. Но ако ни приближат достатъчно, за да хвърлят абордажните си куки, нещата щяха да се развият по съвсем различен начин.
Малбул ни подаде по един меч. Не можехме да правим нищо, освен да чакаме. Мишка беше пратен долу. Осемдесет стъпки… седемдесет…
Стиснахме мечовете и застанахме при левия борд на носа, докато пиратите приближаваха. Четирима или петима стояха на носа с въжета в ръце. Шейсет стъпки…
Първата кука полетя към нас. Не ни достигна и падна във водата. Четиридесет стъпки…
Пиратите изкрещяха диво, когато още две куки полетяха към палубата. Щяха да ни стигнат. Затичах се покрай борда към мястото, където щеше да падне първата. Замахнах с меча си като с бухалка към летящата кука и я запратих обратно.
Втората обаче падна на палубата и бързо се понесе назад, за да се забие в дъските. Малбул скочи с меч в протегнатата си ръка, метна се и преряза въжето на куката, след което се стовари по корем на палубата. Двайсет стъпки…
Профучахме пред носа на пиратския кораб, когато последните две куки паднаха на кърмата. Хамза и единият от гребците реагираха моментално, въжетата бяха срязани и изхвърлени във водата. Трийсет стъпки…
Това беше. Измъкнахме се. Ликуващият Хамза изтича на кърмата и вдигна среден пръст към пиратите.
— Начукайте си го! — изкрещя той.
Поклатих глава и се усмихнах. Нямаше как пиратите да не разберат обидата. Хамза ликуваше, но радостта му се оказа преждевременна. За миг усмивката му изчезна и се смени с озадачено, а после разтревожено изражение, когато видя, че гледам опулено небето.
От кърмата на кораба полетя дълго дървено копие и се понесе на двайсет и пет стъпки височина към нас. Нямаше да улучи никого на палубата, но пък и целта му не беше такава. Копието беше увито в горящи парцали, оставящи черна димна следа след себе си. Стоманеният връх без усилие прониза платното и тъканта избухна в пламъци.
Оранжевите езици моментално плъзнаха нагоре. Моряците незабавно хвърлиха кофи зад борда с надеждата да угасят пожара, но поражението вече бе налице — основното платно не ставаше за нищо и само след минута пиратският кораб щеше да се изравни с нас. Стиснах дръжката на меча си. Докато екипажът се мъчеше да овладее пламъците, пиратският кораб ни приближи. Разбойниците се бяха наредили покрай левия борд, готови да скочат на осакатения ни кораб, и разбрах, че ще ни изколят до крак.
Сетих се, че Мишка се крие долу в каютата, когато пламъците обхванаха мачтата. Знаех, че ако екипажът бъде принуден да се бие с пиратите, няма да успее да се справи с пожара и корабът ще се превърне в горящ ад. Затичах се към кърмата. Малбул и Хамза извикаха след мен, но не спрях. Сандъкът при кормилното весло щеше да ми осигури достатъчна опора. Стъпих на него и скочих, увисвайки сякаш цяла вечност над морето.
Паднах на палубата на другия кораб и се претърколих. Приземяването ми свари пиратите неподготвени и те тъкмо се обръщаха, когато се хвърлих напред с меча си. Двама от разбойниците паднаха, преди да са разбрали какво става. Изобщо не бяха очаквали да пренесем битката на тяхна територия. Докато се завъртах, преброих девет души на палубата, но знаех, че сигурно са повече. Всеки беше въоръжен с различни оръжия, несъмнено плячка от предишни набези.
Висок жилав мъж замахна към мен, но аз пристъпих напред и отсякох китките му, преди да е нанесъл удара си, след което го изритах и той полетя зад борда, пръскайки кръв от местата, където се бяха намирали дланите му.
Надигнаха се викове. Пиратите се мъчеха да решат дали да скочат на горящия търговски кораб, или да се справят с нападателя на собствената им палуба. Колебанието им ми даде достатъчно предимство да се завъртя и да обезглавя двама, застанали слисани един до друг. Хвърлена дървена сопа ме улучи в гърба, при което пръстите ми неволно се разтвориха и изпуснаха меча. Не посегнах към оръжието, а изритах най-близкия противник в капачката. Коляното му изхрущя като пречупено дърво и се огъна назад. Мъжът изрева от болка, показвайки ред жълти развалени зъби. Мечът му падна в чакащата ми ръка и разбих зъбите му с дръжката.
Вече бях изгубил елемента на изненада. Следващите атаки дойдоха наведнъж, една отпред и една отзад. Хванал меча като огромен кинжал, нанесох удар назад, като натиснах с двете си ръце. Същевременно вдигнах високо коляно и изритах нападателя, който се бе втурнал към гърдите ми. Челюстта му се счупи в двата края. Почти не обърнах внимание на звука, с който тялото зад мен се свлече.
Трима пирати се биеха с Малбул и Хамза в опит да се качат на борда на кораба ни, докато пожарът се разгаряше. Мишка още се криеше долу — между пламъците и разбойниците не му оставаше много време. Съсредоточих се върху новия противник срещу себе си.
Той замахна към глезена ми, когато скочих от един сандък и направих салто над главата му. Нанесох удара, преди да се приземя, и острието разсече темето му. Мозъкът му се раздели и тялото му затанцува като марионетка. Когато падна на палубата, аз вече се бях хвърлил към нашия кораб.
Малбул се сражаваше решително и повали безмилостно единия нападател, но не беше свикнал да се бие в море и му беше трудно да пази равновесие на горящия, люлеещ се кораб. Хамза пък беше в стихията си. Обучен в Централата и живял на кораби, плаващи между Йерусалим и Рим, той наказваше всеки, който се осмелеше да го доближи.
Докато скачах обратно на „Морска скъпоценност“, главната мачта, отслабена от огъня, падна върху държащите товара мрежи в задната част и подпали въжета и сандъци. Коприната пламна и забълва задушлив черен пушек. Втурнах се към каютата, но преди да стигна до нея, един пират разби вратата й с ритник. Чух ужасения крясък на Мишка, когато пиратът го сграбчи за дрехата и го извлече на палубата.
Нямах време да измина разстоянието и направих единственото, което можех. Замахнах отдолу като при софтбол и хвърлих меча си. Върхът на острието закачи рамото на Мишка, поряза го и накара момчето да извика от болка, но не преди да пробие белия дроб на пирата, който го държеше. Мишка се освободи и отскочи назад, когато хватката на мъжа отслабна и тялото му тупна върху дъските. Втурнах се към момчето, което посягаше към нараненото си рамо.
— Извинявай — казах и коленичих до него да огледам раната. Преди да успея, той се хвърли на врата ми и захлипа. Прегърнах го, но после се дръпнах и го погледнах в очите.
— Трябва да се махнеш от кораба, разбираш ли? Ще потъне, пожарът се разгоря прекалено много.
Момчето кимна и се огледа. Чак сега видя какви поражения са нанесли пламъците.
— Мишка, чуй ме — продължих аз, насочвайки вниманието му отново към мен. — Трябва да стигнеш до дома си. Стой надалеч от боя. Иди на бака.
Момчето ме погледна объркано.
— Предната част на кораба. Там, където си играеше. Скрий се, ако можеш. Имаше някакви сандъци. Разбра ли ме?
Мишка кимна и се затича към носа, като заобиколи мястото, където Малбул тъкмо разпорваше корема на поредния си противник.
Хамза се беше справил с двама пирати и се прехвърли на по-големия кораб, за да атакува останалите неколцина. Двама от нашия екипаж лежаха по очи в локви от собствената им кръв. Вече с нищо не можеше да им се помогне.
Беше безсмислено. Пламъците бяха нанесли прекалено големи поражения и корабът бързо се пълнеше с вода. Подкарах останалите от екипажа по палубата.
— Това е моят кораб! Няма да го оставя! — разнесе се гърленият глас на капитана. Той стоеше сам с кофа в ръка и безнадеждно се мъчеше да угаси бушуващите пламъци. Докато се обръщаше да отвърне на увещанията ми да бяга, аз го фраснах по главата с дръжката на меча и го проснах в безсъзнание. Метнах го на рамо и се завтекох по все по-силно накланящата се палуба към кораба на пиратите. Когато стигнах до борда, видях, че битката се е пренесла изцяло върху кораба на разбойниците. Мишка също беше успял да се прехвърли на другия съд.
„Морска скъпоценност“ потъваше бързо, палубата вече беше на шест стъпки под палубата на пиратския кораб и разстоянието се увеличаваше с всяка секунда. Пуснах меча си, задържах стария капитан на гърдите си и напрегнах всичките си останали сили да го хвърля нагоре към палубата.
Потъващият кораб се наклони. Кърмата изчезна под вълните и заостреният нос се вирна нагоре, показвайки покрития с раковини корпус. Затичах се към този последен бастион на надеждата, състезавайки се с огън, гравитация и триене, напрягайки мускули да остана на същото място над водата. Драпах нагоре, като се подхлъзнах и спъвах. Когато най-сетне стигнах на четири крака до фигурата, носът вече стърчеше вертикално.
С последни сили скочих към релинга на пиратския кораб, докато последното късче дърво изчезваше под краката ми.
Една ръка.
Изпъната. Пръсти.
Увиснах. За миг си поех дъх и тъкмо се хванах с другата си ръка, когато острието се спусна. Пръстите ми бяха прерязани. Отново висях на една ръка.
Не изкрещях. Дори не разбрах какво се е случило, само се зачудих защо съм се изпуснал. Погледнах нагоре и видях Малбул да забива юмрук в пирата, който ми беше отрязал пръстите. Блъскаше го ритмично в лицето, с разширени ноздри и пламнали от ярост очи. Продължи да го удря и много след като лицето на разбойника се превърна в пихтия. Накрая Малбул блъсна тялото през борда и то полетя в кипналата вода. Погледнах надолу и видях кървава диря под мен и някакви тъмни форми, които обикаляха наоколо.
— Саул! — разнесе се глас, докато някой хващаше китката ми. — Дай ръка!
Малбул хвана и другата ми китка и ме извлече на палубата. Навсякъде лежаха тела, кръвта се лееше върху грубите дъски. Запъхтяният африканец се ухили.
— Е, май и ти можеш да се повредиш, човеко от бъдещето! — Той седна на палубата до мен и си пое дъх. След малко стана сериозен. — Имаш ли някаква магия, с която да си ги сложиш обратно?
Вперих поглед в скъсените пръсти на лявата ръка. Разрезът беше диагонален и минаваше над средните кокалчета, оставяйки само палеца и показалеца непокътнати. Малбул взе ножа си и отряза ивица от туниката си. Превърза пръстите ми и аз трепнах от допира.
Огледах се и видях, че капитанът вече е в съзнание и дава заповеди на оцелелите от екипажа. Хамза и един от моряците хвърляха тела през борда, давайки храна на полуделите акули, кръжащи долу. Изгубеното време беше безценно, както и изгубените хора, но бяхме живи и Мишка все още имаше шанс да се прибере у дома.
Шон обърна страницата и докато го правеше, забеляза сложните движения на ръката си. Погледна пръстите си и се запита какво ли би правил без тях.