Скот Бейкър
Правилото на знанието (4)

2.

Шон наби спирачки в алеята пред къщата. Пътуването му бе дало известно време да смели информацията и да я проумее.

— Лорън! — изрева той, докато нахълтваше през вратата. Откри я във всекидневната, наведена над два отворени куфара и сгъваща чифт джинси. Шон бързо се събу, плъзна се драматично по дюшемето и спря с разперени ръце пред нея. — Забравих ябълките!

Тя го погледна, разсмя се и се хвърли към него да го прегърне.

— Ох, миличък, толкова се гордея с теб! Ще си прекараме чудесно. Никога не съм излизала от щата, а сега отиваме в Англия!

Той привлече дребничкото й тяло към себе си и я целуна страстно. И едва тогава осъзна какво беше казала току-що.

— Ние ли? — Погледна надолу към нея, като я държеше за раменете, и се взря изпитателно в очите й. Тя цялата сияеше.

— Разбира се, че ние! Да не си мислиш, че ще пропусна шанса да ида в Англия? Да пазарувам в Сохо и Найтсбридж, да се возя на червените автобуси, да видя Биг Бен, а може би дори да посетим Бъкингамския дворец?

Шон погледна над главата й и видя двата отворени куфара на канапето, до тях лежаха паспортите им. Както и очакваше, единият беше пълен със спретната купчинка от стандартното му облекло — едноцветни тениски, джинси и две ризи за „специални“ случаи, както казваше тя. Вторият куфар бе кажи-речи празен, но до него беше натрупан почти половината гардероб на Лорън.

— Ъъъ… — Той се освободи от обятията й. Оказа се трудно да я погледне в очите, докато говори. — Знаеш, че най-много от всичко бих искал да дойдеш с мен, но просто не можем да си позволим самолетните билети до Англия. Дори аз не съм сигурен дали ще пътувам. Трябва да се обадя, за да потвърдя и да видя дали ще успея да хвана полета.

— Всичко е готово! Запазиха ми място до твоето. Няма да плащаме нищо.

Шон леко наклони глава и я погледна скептично.

— Да не би да си се обадила в университета?

— Обадих им се веднага след като звъннах на теб. Е, може би малко преди това, но важното е, че всичко е уредено. Макар да изглеждаха малко озадачени, защото жената беше останала с впечатление, че сме потвърдили миналата седмица. Както и да е, имаме билети за полет от Шарлот довечера.

Всичко се случваше прекалено бързо. Аналитичният ум на Шон регистрира странностите на положението, но не се задържа върху тях.

— Довечера ли? Но ние току-що научихме. От Шарлот? Не мога да отлетя от Шарлот, до утре сутринта няма вътрешни полети.

— Точно затова приготвих куп сандвичи с пуешко и боровинки. Напоследък съм все гладна, а няма да имаме време да спрем за вечеря, ако искаме да стигнем до единайсет. Виждаш ли, най-сетне ще получиш вниманието, което заслужаваш, и светът ще разбере колко си умен.

— Единайсет вечерта? — Шон пресметна наум. До летището в Шарлот имаше шест часа път, а трябваше да са там доста преди отлитането. Погледна часовника си. — Трябва да тръгваме още сега. Още сега.

— Ние ли? — Лорън го погледна с онзи дяволит момичешки блясък в очите, който той така обичаше и от който така се опасяваше.

На лицето му цъфна широка усмивка.

— Колко бързо можеш да си събереш багажа?

 

 

Пътят до Шарлот сякаш беше безкраен — маса зелени дървета и завои, от които на Шон едва не му прилоша, докато прелистваше записките си.

— Какво каза на татко си? — попита той, когато най-сетне вдигна очи да погледне към хоризонта и да се опита да накара света около него да престане да се люлее.

— Не съм му казвала.

Шон се вторачи в жена си. Тя отвърна на погледа му спокойно, но мускулите около устата й потръпнаха и на лицето й цъфна усмивка.

— Само щеше да ми вдигне скандал заради работата. Ще му се обадя утре сутринта и ще го уведомя, че няма да мога да ида в понеделник.

— Утре сутринта ще сме в самолета, Лорън. Знаеш колко усилия ми струваше да го накарам да ме приеме и ако си помисли, че аз съм те отмъкнал от работа заради едното нищо, това ще бъде краят.

— Не е заради едното нищо, а заради големия ти пробив. Пък и вече съм омъжена за теб, забрави ли? Вече не е нужно да искаш позволението му. Не сме тийнейджъри, Шон. Не може да ме държи вечно затворена в онова градче, нито да ми попречи да пазарувам в Сохо.

Подобно на Шон, Лорън мечтаеше да пътува, да се измъкне от Мейсънвил. Кроеше планове да се преместят в Лос Анджелис, където да се занимава с грим и специални ефекти за филмовите звезди. Обожаваше киното, костюмите и театъра. В колежа учителите й казваха, че има голям талант, но баща й сложи край на всичко това, като настоя да започне работа в семейния бизнес. Тя обаче продължаваше да мечтае и Шон обичаше да гледа как очите й засияваха, когато говореше как ще зареже очакванията на родителите си и ще се захване с нещо наистина интересно — нещо повече от отглеждане на деца и приготвяне на пай. Можеше да прави хората прекрасни.

Шон бе наясно, че Лорън не понася семейния бизнес на баща си, не смяташе и отглеждането на тютюн за благородна цел в живота. Но знаеше също, че тя бе твърдо решена да отдаде дължимото на семейството си, поне докато съпругът й събере достатъчно пари, за да се преместят. И както обичаше да казва, докато се пльосваше в канапето след прекаран в делови срещи ден, „животът е пълен с жертви“.

Тя насочи вниманието си обратно към пътя, а Шон въздъхна и разтърка очи. Вече беше седем и навън се стъмваше. Той погледна към бележките си и отново въздъхна. От години не се занимаваше с пространство-времето, след като попадна в безизходица, от която така и не откри как да излезе. Интензивният курс по собствената му теория след толкова време се оказваше по-трудно нещо, отколкото беше очаквал.

— Ще започнат да ми задават въпроси — каза той. — Ще ме засилят с цял куп въпроси, на които няма да мога да отговоря.

— Няма нищо, на което не можеш да отговориш, миличък — отвърна Лорън с характерния си оптимизъм.

— Де да беше така. — Шон се изсмя пресилено. Всеки ден се изправяше пред въпроси, на които не можеше да отговори, но не защото въпросите бяха трудни.

За Шон науката за формирането на самата тъкан на пространството, времето и вселената беше интуитивна като дишането. Не можеше да си представи нищо по-интересно. Но пък от друга страна, имаше проблем. Освен че не осъзнаваше колко затормозява интелектуално учениците си, проблемът на Шон Стрикленд бе, че не осъзнаваше какъв блестящ ум е всъщност.

Спомни си за урока от сутринта, който се мъчеше да преподава.

— … се нарича „Доплеров ефект“. Звукът на сирената става по-висок, когато линейката ви доближава, защото тя настига звуковите вълни, които произвежда. Движи се към тях и те стават по-къси, а по-късата честота на вълната означава по-висок тон. После линейката минава покрай вас и… тииии-диии, започва да се отдалечава, така че звуковите вълни се разтеглят, стават по-дълги и следователно тонът е…?

Замълча и погледна дъската. Спретнати редове и графики, кохерентни с нишката на мисълта, изписани с бял тебешир. Знаеше, че когато се обърне, нито един от десетокласниците в гимназията в Мейсънвил в Северна Каролина няма да има ни най-малка представа за какво говори. Затова се наслади на момента само за секунда.

И тогава дойде отговорът.

— Става по-дълбок, нали?

Беше Том Чарбел — момче, което приличаше на говорещо дърво. Това всъщност бе повече, отколкото беше очаквал Шон. Той въздъхна, усмихна се и пое дъх, за да отговори.

Звънецът. Втурването към вратата.

Шон продължи, сякаш класът беше все още пред него, а не в коридора.

— Точно така, Томи. Същото се случва със светлината. — Той въздъхна отново. — Когато тялото се движи към нас, то настига светлинните си вълни и дължината им става по-къса, поради което тялото изглежда синьо. Когато се отдалечава от нас, става обратното. Светлината достига до нас с разтеглени вълни и затова се измества към червения спектър. Благодарение на това знаем, че вселената се разширява…

— Защо изобщо ги учим тези неща? — измърмори някое от децата, докато минаваше покрай него.

Това беше въпрос, на който не можеше да отговори. Щом те не знаеха защо, Шон нямаше как да им каже.

Не, причината не беше в това, че въпросите са трудни. Трудна беше мотивацията.

 

 

Пътуваха вече близо четири часа, когато и последните лъчи на слънцето угаснаха. Бяха се разбрали Лорън да кара, докато се стъмни, за да може Шон да чете. За разлика от повечето хора, говоренето пред публика не беше нещо, от което се смущаваше. Може би защото аудитория, която го слуша внимателно и проявява жив интерес към онова, за което говори, беше лукс в сравнение с деветокласниците, които май не усвояваха нещо повече от физиката на движещите се тела, за да могат да хвърлят сдъвкани хартиени топчета по дъската.

Сега обаче Шон беше уморен. Лорън упорито настояваше да продължи да шофира, за да може той да си почине. Самата тя можела да спи в самолета.

Жената на Шон бе убедена, че съпругът й има блестящ ум, макар често да не разбираше за какво точно говори той. Не че имаше някакво значение. Не би го заменила с никого друг. Някои момичета се впечатляваха от мускули, но Лорън май си падаше повече по неврони, по мъж, който винаги знае какво да направи, на когото да може да се довери напълно.

Главата на Шон леко се удряше в стъклото в непостоянен ритъм — туп-туп-та, туп-туп… но той не забелязваше. Беше уморен и знаеше, че скоро трябва да седне зад волана. Събуди се от леката дрямка и нагласи листовете в скута си, за да ги прибере в чантата. С уморени очи погледна към пътя, точно навреме да види как нещо изскача от гората и се озовава в светлината на фаровете.

Лорън нямаше шанс да избегне сблъсъка. Тя изкрещя, раздирайки летаргията, в която се бе увил Шон. Гумите засвириха и задницата на колата поднесе, но вече бе твърде късно. Ударът бе съпроводен с противен тъп звук. Сблъсъкът стана, докато колата, тежаща повече от тон, все още се движеше прекалено бързо. Автомобилът блъсна нещото и то се понесе във въздуха над асфалта. Листовете излетяха от скута на Шон, удариха се в таблото и експлодираха в бял хаос. Ръцете му се стрелнаха към тавана и страничната дръжка, докато Лорън се стараеше да овладее волана, бореше се с тежестта на колата и се мъчеше да предотврати преобръщането. Кафето й се изплиска върху предното стъкло, опари лицето й и изпръска цялото купе.

После всичко приключи.

Колата изведнъж се оказа неподвижна.

Тишина.

Ръцете на Лорън стискаха кормилото с такава сила, че кокалчетата й бяха побелели. Дишаше плитко и накъсано. Макар че бяха спрели, Шон продължи да се държи здраво. Сърцето туптеше в ушите му. Изведнъж му призля след резкия прилив на адреналин в умореното му тяло. Той пое дълбоко дъх и погледна към Лорън. Тя се взираше право напред.

— Добре ли си? — Не получи отговор. — Лорън.

Тя трепна, извика и го погледна. Очите й най-накрая се фокусираха.

— Добре ли си? — повтори той и се помъчи да успокои дишането си.

Тя помълча за момент, сякаш преценяваше състоянието си.

— Нищо ми няма, нищо ми няма…

— Добре, просто дишай… Май ударихме елен.

Лорън отново погледна право напред.

Не беше елен.