Скот Бейкър
Правилото на знанието (24)

22.

Дъждът шибаше яростно цимента и образуваше локви. Отражението на зората сякаш вдъхна живот на капчиците, които се стичаха по лицето на Шон. Той лежеше свит на кълбо под моста. Изтощението от изминалата нощ най-сетне бе взело връх.

Първите пълчища на сутрешния трафик се понесоха отгоре, но звукът не можеше да проникне в света на мъгливи сенки, където се бе оттеглил умът му — нито уличното движение, нито дъждът, нито дори воят на полицейската сирена, когато патрулната кола профуча по моста в търсене на беглеца, измъкнал се от щатската болница предишната нощ.

Когато се събуди, Шон не знаеше колко време е спал. Събуди го познат звук. Умът му бе създал сценарий как да се справи със случващото се.

В него той пишеше на бюрото си. Беше на прага на нещо блестящо, нишката на мисълта му наближаваше заключението. И тогава телефонът иззвъня.

— Лорън, би ли вдигнала? — извика той от кабинета си.

Отговор не последва. Телефонът продължаваше да звъни.

— Лорън! Би ли вдигнала? Зает съм в момента.

Тя пак не отговори. Шон беше толкова близо до целта си, че не можеше да прекъсне работата си точно сега. Къде се беше запиляла?

Телефонът звънеше.

— Лорън, вдигни, моля те! — извика той по-силно.

Накрая тя отговори.

— Съжалявам, миличко, не мога. Мъртва съм.

Шон се надигна. Телефонът още звънеше. Какво беше казала тя? Телефонът звънеше и звънеше. Какъв телефон? Толкова беше объркан. Звънът на телефона бе истински. Изведнъж се събуди. Звукът идваше от външния джоб на якето му. Мобилният. Съвсем го беше забравил, а сега той звънеше. Студени, изтръпнали пръсти го затърсиха и го извадиха точно когато звукът замлъкна. Шон погледна екрана. „1 пропуснато повикване.“

Беше шест без десет сутринта.

Нямаше номер на повикващия.

„Кой звъни по това време?“ — попита мозъкът му. Но преди да успее да потърси възможните отговори, в главата му изникна друг въпрос. Какво се беше случило в съня му? Какво беше извинението на Лорън, че не вдига телефона? Не можела да го направи, защото какво? Защото била мъртва.

Мисълта му подейства като ритник в корема — тя наистина бе мъртва. Подобно на всяка травма, мъчението не беше в това, че се случва веднъж, а че се случва отново всеки път, когато преставаш да мислиш за нея и после си спомняш. Лорън бе…

Телефонът иззвъня отново с пронизителен звън, който раздра утринния въздух и върна Шон обратно в настоящето. Погледна екрана. Пак нямаше идентификация на обаждащия се. Кой му звънеше от скрит номер преди шест сутринта? Имаше само един начин да разбере.

— Ало? — предпазливо каза Шон.

Мълчание.

— Ало? — повтори той още по-несигурно. По линията се чуваше прашене.

— Шон Стрикленд? — разнесе се глас. С американски акцент.

— Кой иска да знае?

— Къде сте? — попита гласът.

Шон затвори. Как можеше да е толкова тъп? При цялото объркване почти беше забравил, че някакви хора се опитват да го убият, а той току-що им беше дал сигнал. Телефонът иззвъня отново.

Шон го погледна и палецът му се мръдна към зеления бутон. Ако отговореше, можеха да го проследят. Брат му Тим веднъж му бе казал, че са достатъчни само шест секунди, за да се проследи стационарен телефон. А как стоеше въпросът с мобилните? Ами ако не са лошите? Помисли дали да не изхвърли или строши телефона, но реши, че може да му потрябва.

Затова затвори вибриращия апарат и премръзналите му пръсти затърсиха капака на батерията. Веднага щом я извади, звъненето престана. Шон си пое дъх. Трябваше незабавно да се махне от този район.

Взе дневника и го прибра дълбоко във вътрешния си джоб. Погледна по дължината на канала. Той минаваше перпендикулярно на няколко улици, но беше открит, а дъждът отново се засилваше. Не можеше да си позволи да измокри дневника, затова свали якето си, нави го с дневника вътре и го понесе под мишница като топка за ръгби.

Затича се с всички сили по-далеч от моста и далечния вой на полицейските сирени. Нямаше доверие на полицията в този град. Може би при следващия мост щеше да успее да хване такси. Ако се добереше до някое спокойно място, щеше да има време да помисли и почете.

 

 

— Накъде? — попита таксиметровият шофьор, когато Шон, вир-вода и отчаян, се тръшна на предната седалка.

— Хей, човече! Колата не е моя! — запротестира той, когато от джобовете на Шон се изля вода върху тапицерията.

— Съжалявам — извини се той, благодарен, че може да седне. Беше тичал по канала близо час в проливния дъжд. Всеки път, когато стигаше до някой мост, мозъкът му даваше един и същи съвет: „Само още един, не си достатъчно далеч“.

— Накъде? — отново попита таксиджията. Беше мрачен тип на около четиридесет, с кичури бяла коса, излизащи под кепето му.

Шон погледна служебната му карта на таблото — Върн.

— Не ми пука, просто карай. Просто се махни оттук — каза Шон, като се мъчеше да си поеме дъх.

— Тая улица не я знам — заяви Върн.

— Където и да е! — изгуби търпение Шон. — Карай към Вашингтон. Имам пари.

— Какво? Поднасяш ли ме? — сряза го Върн.

Но замаяният и уморен Шон беше заспал в момента, в който се бе почувствал в относителна безопасност. Шофьорът превключи на скорост и пое на север към междущатската магистрала, като се чудеше какво ли разстояние ще измине преди паралията клиент да се събуди.

 

 

Шон сънуваше, че е на сцена пред претъпкана аудитория, която го гледа с очакване. Не можеше да различи отделните лица, дори на хората от първия ред. Трябваше да държи реч. Стоеше на амвона и се канеше да съобщи добрата вест на паството си. Теорията му за естеството на времето, за връзката и зависимостта му от материалния свят беше страхотна и той го знаеше.

Беше открил приемлив начин за отбелязване на частица и изпращането й назад във времето. Всичко бе свързано с гравитацията. Щеше да хвърли същинска бомба. Погледна към изпълнената с очакване публика. Беше дошъл чак в Англия за този момент и беше време да блесне.

Отвори уста. От гърлото му излезе продължителен хрип. Опита се да заговори отново, но не знаеше какво да каже. Помнеше, че трябва да говори за времето.

— Времето… — започна той. Но не последва нищо. Не знаеше как да го обясни. Не можеше да намери подходящите думи. Публиката започна да хихика. Вълна на мърморене мина през аудиторията от първия ред до последния. Скоро се чуха подигравателни възгласи.

Не знаеше какво да каже. Всички чакаха да обясни. Какво можеше да каже? Не си спомняше нищо. Беше експерт в тази област. Защо не можеше да си спомни нищо? Погледна тълпата. Блестящите лица вече се смееха открито — на него, на некомпетентността му. И тогава видя друго лице. Лице, което не се смееше. То гледаше право към него. После се усмихна. Лорън.

Погледите им се срещнаха и макар да бе доста назад, Шон заговори само на нея.

— Не знам какво да правя — каза той и очите му се напълниха със сълзи. — Не знам какво да кажа. Изгубен съм. Изгубен съм без теб. Не знам какво да правя.

Лорън отново се усмихна.

— Не знам как да го обясня — умолително рече той.

Погледът й омекна и когато заговори, гласът й бе мил и изпълнен с разбиране.

— Трябва да четеш.

 

 

— Приятел! Попитах, това твоят телефон ли е? — Гласът на таксиметровия шофьор го изтръгна от съня.

Шон се опита да дойде на себе си. Главата му по-скоро клюмна, отколкото се завъртя в посоката, от която бе дошъл гласът.

— Какво? — попита той с надебелял език.

— Онова долу. Май телефонът ти току-що падна и се счупи или нещо такова.

Шон погледна в краката си. Наистина, докато бе спал, телефонът му беше паднал и батерията бе отлетяла. Той се наведе и присви очи към сивата пластмаса. На екрана имаше пукнатина. Шон въздъхна. Не знаеше какво да прави. Бе сигурен, че е в безопасност, ако не отговаря на повиквания, затова реши да сложи батерията обратно, колкото да провери дали работи, после да го изключи отново.

— Знаеш ли — започна Върн, докато гледаше как Шон връща малкото устройство към живот, — хлапето ми има такава джаджа. На четиринайсет е и имам чувството, че проклетото нещо направо е залепено за ухото й. Изобщо не го пуска. Отговаря на обаждания насред вечеря. Представяш ли си? Насред вечеря! Не искам да кажа, че не я възпитавам или нещо такова…

— Оставили са съобщение — прозаично отбеляза Шон.

— Ъ? Съобщение ли? Знаеш ли, плащам петнайсет кинта допълнително за гласовата поща на Сали, но й трябва. Винаги им трябва. Да напише това, да изтегли това-онова. Казвам ти…

„Що за убиец би ти оставил съобщение?“ — поинтересува се мозъкът му, докато Шон се взираше в символа на пощенски плик на надраскания екран.

Върн продължи да дрънка, без да забелязва, че пътникът не му отговаря. Шон беше добър в изключването на звука. Майка му го наричаше „избирателна глухота“, макар най-вече да имаше предвид, че не чува заръките й да измие чиниите след вечеря.

Шон не чуваше нищо освен мислите си, които обсъждаха дали да се свърже в мрежата и да извика съобщението, или дали не е по-опасно да остави информацията непроверена. Накрая затвори телефона.

— … осем или девет пъти на ден! Така де, знам, че в наше време момчетата и момичетата порастват по-рано, ако ме разбираш какво искам да кажа, но на нейната възраст дори не ми позволяваха да заведа момиче на кино. Все едно щях да ходя на кино! Не че това ме спираше де…

Шон отвори телефона. Смъртта можеше и да не е толкова лош вариант, относително казано. Пое дълбоко дъх, натисна и задържа бутон 1, за да се свърже с гласовата си поща. Тишина. После сигнал. Накрая прозвуча звън, последван от познатия записан женски глас.

Шон съкрати процедурата, като натисна два пъти 1. Бип. Бип. И тогава го чу. Гласът бе мъжки.

— Господин Стрикленд. Мисля, че животът ви може да е в опасност… — Шум. — Това не е измама. Трябва да се срещна с вас.

След това гласът произнесе няколко къси фрази, сякаш четеше:

— Ние всъщност непрекъснато се движим във времето.

Пауза.

— Космическият кораб не би могъл да се движи по-бързо от светлината.

Пауза.

— Невъзможно е да задържим червеевите дупки отворени.

Пауза… шумолене на хартия.

— Необходимата енергия е много по-голяма от онази, която можем да произведем.

Пауза.

— Бетани би била по-стара с един ден.

Продължителна пауза.

— Мисля, че може би зная нещо за случващото се.

Бип. Бип. Бип. Това беше всичко. Гласът замлъкна.

Шон се облегна назад. Кой беше този? Какви ги говореше, по дяволите? Животът му може да е в опасност? Без майтап. Но пък другата част от съобщението бе привлякла вниманието му: „Мисля, че може би зная нещо за случващото се“.

Последните дванайсет часа бяха най-странните, най-лошите в живота му и той трябваше да намери начин да разбере защо се случваше всичко това. Все по-сигурно беше, че книгата, която носи, е важна за някакви много опасни хора. Това я правеше ценна.

А някой някъде знаеше какво става и се мъчеше да се свърже с Шон. Той се опита да си спомни какво беше прочел през нощта.

„Трябваше да открия и да запиша разговор с Йошуа от Галилея. Трябваше да интервюирам човека, наричан Исус.“

Ох, господи! Спря за момент и се замисли. Ако — хипотетично, разбира се — беше възможно да се върнеш във времето със средство да запишеш интервю с историческа личност, кого би избрал? Кой човек е дал повече поводи за дебати, кой е повлиял по-силно на съвременния свят от Исус?

Шон не беше религиозен. Всъщност, отхвърляше суеверните глупости, приписани на този човек, ако изобщо беше съществувал. Знаеше обаче, че много хора на този свят вярваха в него; че ако имаше интервю с Исус, то несъмнено щеше да е много ценно. Може би достатъчно ценно, за да убиват за него.

Облегна се назад. Зави му се свят. Възможно ли бе наистина да е свързано с това? Възможно ли бе да е заради историята, увита в мокрия вързоп в скута му? Ако разказът беше истина, той представляваше истинска бомба. В него се говореше не само за съвременен човек с мисия да интервюира най-влиятелната фигура в историята; ако разказът бе истински, това означаваше, че някой по някакъв начин беше научил как да пътува назад във времето.

Колкото и фантастична да изглеждаше тази идея за повечето хора, за Шон тя бе нещо различно. Шон Стрикленд бе експерт в тази област и беше доказал, че е невъзможно да се изпрати нещо назад във времето. Той познаваше фактите толкова добре, че дори ги беше документирал в статията си за…

Рязко пое дъх. В статията си.

Точно от нея бяха думите, които му се струваха така познати. Не можеше да повярва. Отвори отново телефона, влезе в гласовата поща и бързо стигна до съобщението:

— Ние всъщност непрекъснато се движим във времето.

Пауза.

— Космическият кораб не би могъл да се движи по-бързо от светлината.

Пауза.

— Невъзможно е да задържим червеевите дупки отворени.

Пауза… шумолене на хартия.

— Необходимата енергия е много по-голяма от онази, която можем да произведем.

Пауза.

— Бетани би била по-стара с един ден.

Продължителна пауза.

— Мисля, че може би зная нещо за случващото се.

Пусна го отново, като се вслуша внимателно в една конкретна част:

— Невъзможно е да задържим червеевите дупки отворени.

Пауза… шумолене на хартия.

Това беше. Шумолене на хартия. Говорещият обръщаше страници. Четеше от истински страници. Страници от неговата статия. Думите, произнесени от мъжа, бяха думи на Шон.

— … Така де, не казвам, че не съм докосвал момиче или нещо такова, нали разбираш? — дрънкаше Върн. — Но когато…

— Закарай ме до интернет — бързо каза Шон.

— … каза ми, че била… Какво?

— Закарай ме до интернет! — повтори той, внезапно изпълнен с енергия и целеустременост.

— Въртя геврека от много години, приятел, но никога не съм чувал такъв адрес. За пръв път ми е, гаранция.

— Няма ли да млъкнеш! — сряза го внезапно раздразненият Шон.

Върн се сепна.

— Бих те откарал направо там, приятел, ама ако трябва да съм честен, от доста време се движим на север по магистралата и всеки момент ще стигнем Вирджиния. Не знам къде точно е интернет по тия места.

Шон погледна през прозореца. Едва сега забеляза къде са. Върн беше прав. Движеха се по магистрала.

Погледна надолу и видя, че броячът е навъртял петстотин седемдесет и осем долара. Усмихна се. Имаше перверзно облекчение в това да не ти пука за парите. Целият му свят беше разбит на парчета и май притежаваше най-важната книга в историята. Петстотин седемдесет и осем долара нямаше по никакъв начин да променят нещата. Само преди ден сумата щеше да го разтревожи сериозно, но всичко бе относително.

Относително. Въздъхна. Точно така беше започнала страстта му. Беше на тринайсет, когато получи от баща си книга вместо баскетболна топка за Коледа. Отначало Шон се намуси, но книгата — „Айнщайн и неговата Обща теория на относителността, илюстровано издание“ — го промени завинаги. Баща му бе обяснил, че някакъв англичанин завързал разговор с него в една книжарница и препоръчал книгата. Разказал, че променила неговия живот като малък и бил сигурен, че същото щяло да стане с Шон. Непознатият се бе оказал прав — книгата бе насочила Шон по съвсем нов път.

Покрай тях профуча табела. Сто и трийсет километра до следващия град, където със сигурност щеше да има някакво интернет кафене. Беше написал тази статия преди повече от шест години и почти не я помнеше, но винаги архивираше нещата си на сигурен онлайн сървър и знаеше, че трябва да направи разпечатка. Трябваше да намери номерата на страниците, после да ги набере на телефона. Това бе единственото, което бе успял да схване от на пръв поглед безразборния набор от изречения, прочетени в съобщението.

Посегна към вързопа в скута си. Бавно го разви и погледна страниците с нови очи.