Скот Бейкър
Правилото на знанието (14)

12.

Когато Шон дойде на себе си, първото, което почувства, бе болката. Още преди светлината. Клепачите му бяха натежали. Ужасно натежали. Лежеше по гръб. Главата му клюмна настрани. Видя човек, стоящ до легло. Видя го как протяга ръка и отмества кичур коса от лицето на някого, който лежеше на леглото. Клепачите му бяха толкова натежали.

Помъчи се да фокусира поглед. Да види лицето. Да види Лорън. Да я види жива, лежаща на леглото до него. Мъжът отиде до отворената врата на асансьор в дъното на коридора. Вратата започна да се затваря. Мъжът се обърна. Шон не успя да види ясно лицето му, но си помисли, че му е познато. „Господи, колко ли време съм спал?“ Погледът му отново се фокусира, когато до леглото на Лорън застана друг мъж, този път облечен целият в черно. Той вдигна ръка и посочи — посочи с дългия заглушител на…

Шон се събуди от съня си. Болката се засили. Колко време беше спал? Седеше отпуснат на стол, якето беше метнато на раменете му. Беше сънувал, но не можеше да си спомни какво. Съсредоточи се. Вдигна очи и видя Лорън на леглото до себе си.

„Боже мой, как сме оцелели след всичко това?“ — запита се.

„Със силата на волята“ — отвърна мозъкът му.

Точно така. С усилие на волята си заповяда да се изправи. Беше седял почти двайсет минути, докато зашиваха ръката на Лорън. Бяха го помолили да се дръпне, докато работят. Той бе протестирал, но когато видя царящия наоколо хаос, реши да не настоява и да остави лекарите да си свършат работата. Това му даде малко време да се вземе в ръце. Да пийне нещо, да зареди телефона си и да се успокои. Седна на един стол в коридора и явно е заспал. Беше като изсмукан след изпитанието. Всичко му изглеждаше нереално.

С изключение на факта, че дневникът още беше в ръцете му. Шон го погледна. Знаеше, че е важен. Достатъчно важен, за да убиват за него, но не и за да умира заради него. Пръстът му се плъзна по символа на корицата. Тръгна отдолу, проследи първо малката примка, после по-голямата, след което се върна на централната линия и продължи нагоре към неизвестното.

Прибра книгата във вътрешния джоб на якето си и вдигна пръста пред очите си. На него имаше пришка. Изглеждаше така, сякаш мястото й е там, сякаш бе част от пръста, но Шон знаеше, че преди няколко часа я нямаше. Беше се опитал да убеди някой да я погледне, но сестрите от спешното имаха по-важни задачи.

Приближи непознатия, който лежеше на леглото, съседно на Лорън. Завесите около нейното все още бяха спуснати и Шон предположи, че тя спи.

Никой не се суетеше около дрипавия човек на леглото. „Заради миризмата“ — предположи мозъкът на Шон. Докторите не можеха да обяснят защо скитникът още беше в безсъзнание. Вярно, беше получил удар в главата, но травмите по тялото му бяха повече, отколкото можеше да се очаква. Повечето рани бяха и по-стари. Докторите обясниха състоянието му с крайното изтощение.

Шон разсеяно потърка с палец върховете на пръстите си. Само беше проверил пулса на мъжа, а сега… След като се увери, че наблизо няма никого, той се пресегна към яката на мъжа и понечи да я дръпне достатъчно, за да…

— Какво правите? — Появилата се зад гърба му сестра го стресна.

— А, приятелят ми… той… — започна Шон.

— Ваш приятел ли е? Вие ли докарахте този човек? Добре, в такъв случай ще ви дам да попълните едни формуляри. Леглата в болницата не са безплатни, млади човече. Ще ни трябват и вашите данни.

С ловкостта на фокусник тя извади отнякъде документи и клипборд и му ги подаде. Сестрата беше между четиридесет и четиридесет и пет, доколкото можеше да прецени, и отдавна беше изгубила всякакво съчувствие към ближния. Тя пъхна молив в ръката му и се отдалечи.

Съсипаният учител отново седна на мястото си. Трябваше да изчака Лорън да се събуди, така че нищо не му пречеше да отхвърли малко бумащина. С въздишка Шон погледна първо формулярите, после бележника.

Трябваше да разбере дали онези хора наистина се мъчеха да се доберат до книгата. Шон поклати глава и си спомни, че е човек на логиката, учен. Може би всичко това беше случайност, макар да изглеждаше малко вероятно предвид всичките шантави неща, станали през последните няколко часа. Имаше прекалено много съвпадения и мисълта, че всичко това е случайност, беше почти толкова трудно смилаема, колкото и мисълта, че не е — а това определено бе трудно за вярване. Явно щеше да има проблеми със смилането.

Остави формулярите и отвори дневника.