Скот Бейкър
Правилото на знанието (74)

72.

Следващите четири часа бяха безмилостно мъчение. Преходът бе по-тежък, отколкото помнеше Шон, най-вече заради допълнителната задача да останат скрити. Бяха се разбрали да общуват помежду си не на глас, а като пишат в бележник.

Шон не искаше да поема никакви рискове. Спомни си, че предишния път се чувстваше малко възбуден и обхванат от любопитство, а сега имаше ужасното усещане, че предстои нещо лошо, че участта му го очаква, че нещата са предрешени. Спомни си какво му бе казал гласът по телефона — че трябва да се държи достатъчно близо до предишния си аз, за да чува разговора си с Дейвид, но самият глас го тормозеше. Може би го е чувал да изнася реч или… да, подкастовете. Беше чувал гласа в някоя от онези беседи, определено. Откъде ги беше свалил? Оксфорд? Или Кеймбридж? Да, Кеймбридж. Как се казваше професорът?

— Това нещо никога ли не каца? — прошепна Лорън в ухото му.

— Ландъс! — изтърси Шон доста по-високо, отколкото трябваше. Джовани го изгледа кръвнишки. Шон се усети. — Съжалявам — каза той само с устни.

Буболечката продължаваше неуморно напред, без да се интересува, че онези след нея бяха направени от чупливи кости и натъртена плът. Никога не се отдалечаваше, но и никога не спираше.

Накрая малкото устройство влезе в пещерата. Тримата го последваха бавно, като слушаха разговора на по-ранната версия на Шон с Дейвид, които бъбреха, сякаш са на семеен пикник.

Докато Дейвид хвалеше достойнствата на компресията и обясняваше разликата между пространствените и времевите методи, Шон хвана Лорън за ръката, а тя хвана Джовани. Вървяха напред в тъмното. Светлината в пещерата беше зловеща и единствено благодарение на безкрайното бърборене на Дейвид успяваха да се движат в правилната посока.

Шон се държеше достатъчно близо, за да вижда светлините на буболечката, но те не осветяваха непрогледната тъмнина точно пред него. Вървеше пипнешком, сякаш четеше някаква гигантска книга, написана с брайлово писмо. Отпред Дейвид продължаваше с подробните си обяснения, а двамата Шоновци го слушаха внимателно.

След още няколко минути разговорът замря, което даде възможност на Шон да мисли, да смели чутото, да сглоби картината.

В преведения документ се казваше, че картата и дневникът ще бъдат заедно, а хората на Льоклер разполагаха с всички документи, които вървяха с дневника. Следователно трябваше да се приеме, че картата е в самия дневник, кодирана по някакъв начин, а той я беше пропуснал.

„По дяволите!“ Ако хората на Льоклер се доберат до дневника, ще получат и картата, което означаваше, че ще открият и диска. А Льоклер, осъзна Шон, почти със сигурност ще унищожи диска, за да е сигурен, че нищо няма да му попречи да се качи на папския престол. Дискът беше доказателство, че Исус е бил убит на кръста; освен това показваше истинско чудо. Записът потвърждаваше вярата на милиони и в същото време не вредеше на никой друг. Защо дискът беше толкова важен за Шон? Изведнъж му просветна.

Той вярваше.

Единственото, в което Шон Стрикленд бе вярвал някога, беше силата на научния метод. Беше се срещал със стотици хора, които твърдяха, че са християни, мюсюлмани, юдаисти или индуисти, но никой от тях не бе успял да го убеди в своята истина. Ала сега нещо беше различно.

Шон осъзна, че няма по-добър учител от опита. И онова, което го водеше сега, не беше нуждата — макар да не виждаше друг начин да предотврати ядрената война, която се канеше да започне Льоклер — нито интересът — макар фактът, че някой е постигнал пътуването във времето, да беше в сърцето на интелектуалните му занимания. Не. Лорън беше жива и може би тъкмо защото беше жива, Шон бе воден от… вяра.

Внезапно Лорън удари пищяла си в някакъв камък.

— Оууу! — извика тя.

Джовани мълниеносно запуши устата й, но звукът сякаш остана да отеква цяла вечност в притихналите тунели. Двамата мъже замръзнаха, а Лорън се отпусна на земята, като плачеше мълчаливо и се държеше за удареното място. Шон клекна до нея и я прегърна, а тя зарови лице в рамото му. Бяха ли я чули? Разбира се. Ами ако тя току-що бе провалила всичко?

— Всичко е наред, миличка — прошепна той. — Всичко е наред. Няма да ни намерят, обещавам. Всичко е наред.

Думите му донякъде успокоиха страха й. Тя спря да трепери, стисна пищяла си и се заслуша в гласовете отпред. Шон викаше на миниатюрния хеликоптер, казваше му, че са готови да продължат, но през следващите няколко минути машината не помръдна. Тъкмо когато Лорън се изправи с мъка на крака и се увери, че може да се движи, буболечката продължи нататък в тунелите.

Звукът отпред се промени и Шон си спомни, че през последния час почти мъкнеше ранения си приятел. Това означаваше, че почти са стигнали. Усещането бе сюрреалистично — да си спомняш събитията, преди да са се случили. Да живееш в състояние на дежавю.

Последният етап от прехода беше най-мъчителен. Накрая Шон се изправи пред онова, което щеше да направи. А какво ще направи, когато пристигнат? Ще застреля хората около Дейвид? И всеки, който се осмели да доближи дневника?

Не. Планът му беше да се промъкне, докато Джовани пази при вратата. Нещо по-важно, искаше свещеникът да пази Лорън. Помнеше, че видя двете фигури, на мъж и жена, така че знаеше, че тя е тук, с него. Но не знаеше какво се случва след това и последното, което искаше, е да започне престрелка, която може да изложи Дейвид и Лорън на опасност.

Трябваше да спре и да измисли по-добър план, ала вместо това просто продължи напред, към онази точка, към онази епоха, към която беше привлечен въпреки волята си. Трябваше да види как машината работи. Трябваше да види самия себе си как се връща назад в миналото.

Накрая Шон даде знак да спрат. Надникна зад ъгъла и видя, че малкият хеликоптер е кацнал на пода на пещерата. Пое дълбоко дъх и тогава дълбокото бръмчене започна отново, точно както го помнеше. Звукът на неизбежното.