Скот Бейкър
Правилото на знанието (47)

45.

— Е, кажи ми отново — помоли Мишка.

Хамза застана зад момчето и протегна ръката си.

— Вдигни палец.

Мишка се подчини.

— Това е две, нали?

— Да, точно така, две. А сега юмрук. Добре. Погледни над юмрука към звездите. Ширината на юмрука ти е десет дъгови минути. Точно така. Добре.

— А цяла длан е двайсет, нали?

— Много добре. Да, двайсет. Хилядолетия наред моряците ще измерват по този начин разстоянието по звездите, но без да разбират какво правят.

— А ти къде си научил това, Захария? — попита Мишка йорданеца, представящ се за евреин.

— Ами, нали го знаеш онзи твой приятел? Онзи, когото наричаш Саул?

— И Саул ли знае за звездите? Той ли те научи?

— Знае за звездите, но не ме е научил той. Научихме го на едно и също място. Един вид, ходехме заедно на училище.

— Така ли? А какво е училище? — учуди се Мишка, и погледна прошарения мъж.

Хамза се разсмя.

— Място, на което се учиш с други деца на твоята възраст.

— Но ти си стар. Той не би трябвало да е роден, когато си ходил на училище.

Приятелят ми отметна глава назад, разсмя се и тупна момчето по рамото.

— Прав си. Но тогава не бях толкова стар и имаше време, когато бяхме горе-долу на една и съща възраст, ако можеш да си го представиш — рече Хамза.

— Да, машината на времето.

Хамза престана да се смее.

— Какво каза?

— Машината на времето. Докторът, който ни лекуваше, ми разказа за нея. Все повтаряше, че са го пратили твърде назад във времето. И непрекъснато ги наричаше с онази дума, ко… колепета?

— Копелета? — Хамза отново избухна в смях. — Копелета са! И още как! И мен ме изпратиха твърде назад.

Мишка също се разсмя, заразен от настроението на Хамза. Приятелят ми дойде и седна до мен. Погледнахме към спящия Малбул и капитана, застанал при кормилното весло. Всички се опитвахме да съберем сили преди пристигането ни в Йерусалим. Капитанът искаше да акостира малко на юг, тъй като не му се влизаше в пристанището с пиратски кораб, но все пак бе доволен от новата си придобивка. Корабът беше като призрак под сребристата пълна луна.

— Кой е бил? — попита Хамза.

— За кого питаш? — учудих се аз.

— Кой те е лекувал? Момчето каза, че си бил ранен доста зле на арената.

Облегнах глава на дървото.

— Майлс, в образа на старец. Страшно се шокирах да го видя такъв, но беше… приятно.

— Майлс ли? Той не беше агент… — Хамза остави думите си да увиснат във въздуха.

— Знам, не беше. Каза, че е бил натоварен със специална мисия. Не ми обясни как е научил къде да бъде, но той ми спаси живота.

— Знаех, че някой ще простреля някого, но нямах представа кой. Не сме говорили за това.

— Така е — кимнах. — От месеци не сме говорили като хората.

— От повече от десетилетие — поправи ме Хамза.

Усмихнах се. Бях видял приятеля си сравнително наскоро, а той не беше ме виждал от години. Все още беше малко трудно за проумяване.

— Както казах, Делисио си помисли, че съм в Рим, за да го убия. Но всичко изглежда като нагласено, Хамза. Бях изтощен и ранен в игрите, Делисио се канеше да ме убие, а в следващия миг Майлс му заби стрела в гърба. Бил чакал петдесет години този момент. Всяка година ходел на игрите и чакал да ме види на арената. Цялата му мисия била да прати стрела в гърба на Делисио. Хамза, откъде може да е знаел?

— Нямам представа — излъга Хамза, докато се облягаше назад.

Започнах да ставам малко подозрителен.

— А ти откъде знаеше, че ще се появя на пристанището?

— Научих го по същия начин, по който ти си научил каква е мисията ти. Беше описано в инструкциите. Нямам друго назначение, Греъм. Ти си назначението ми. Както и това пътуване. Нямам имплантирана камера като теб. Трябва да се погрижа да вземеш интервюто си.

— Да. Но точно за това става дума. От мен не се очакваше да попадам в Рим. Намирах се на около сто и шейсет километра от Йерусалим. Въвличането ми в онази битка в селото беше грешка, не бе част от мисията ми. Тогава обаче не помнех нищо. Не знаех дори кой съм. Нямах твоите… инструкции. — Посочих ръката му.

Той кимна замислено.

— Може би има повече неща, отколкото би трябвало да знаем.

— Не разбирам! — запротестирах аз.

— Правилото на знанието, Греъм. Какво всъщност знаеш за мисията си? Трябва да интервюираш Исус, нали? От теб се очаква да му зададеш всички дадени ти въпроси, за да могат онези да получат отговорите. Научни въпроси, философски, въпросите, които биха му задали хората, ако живееше в нашето време. — Хамза се изсмя и се огледа. — Нашето време. Какво изобщо означава това? Почти успях да убедя себе си, че съм си въобразявал. Изобщо не очаквах да те видя, макар да имах това. — Той протегна ръката си и показа тънките линии, оформящи думата ПОВЪРНИ. — Фактът, че можех да го прочета и че е на английски, означаваше, че не съм луд. Белегът винаги е бил с мен, няма как да го изпусна или изгубя. Греъм, онова, което правиш, което трябва да направиш… ами, знаеш какво ще се случи, ако не го направиш, но си представи, просто си представи какво ще стане, когато те намерят диска с всичките отговори! Братко, знаеш, че следвам пътя на Пророка, но сега съм тук, шестстотин години преди него. Моята религия още не се е появила. Това означава ли, че тя не важи? Не, ученията са в миналото ми… и те все още са в сила за мен.

— Ами ако сме закъснели? Ако хората на Делисио вече са се добрали до Исус? Ами ако той вече е мъртъв?

— Греъм, десет години се чудих дали изобщо ще се появиш. Можех да разчитам единствено на вярата. Питах за теб, търсех те, опитвах се да те намеря, но безуспешно. Не знаех кога ще се появиш; определено не очаквах, че ще мине толкова време! Вяра. Аз имам вяра в Аллах и в твоята мисия. И цялата тази вяра идва от едно и също място. Трябва да имаш вяра, че няма да закъснееш, че професорът знае какво прави. Аз вярвам, че можем да стигнем до Йерусалим и че Исус ще бъде жив — замислено рече той. — Разбира се, ако това, което казваш, е вярно, трябва да измислим как да открием онези, които могат да те лишат от твоя момент.

— Земя! — извика капитанът.

Изправихме се и се обърнахме. Пред нас, на не повече от километър и половина, горяха светлините на Йерусалим.