Скот Бейкър
Правилото на знанието (29)

27.

— Кажи ми, Малбул — обърнах се към съкилийника си три дни по-късно, когато беше започнал горе-долу да се възстановява. — Какво знаеш за онзи, когото наричат чудотвореца от Юдея?

Малбул ме погледна от леглото си. Аз изпълнявах серия упражнения — нещо, което се бе превърнало в ритуал, откакто научих кой съм в действителност.

— Чудотворец ли? Малко неща. Чувал съм, че в Юдея имало човек, който помагал на хромите да проходят. Някои казват, че можел да върне зрението на слепците, но не ми се вярва. Тези твърдения са просто приказки. Хората винаги говорят подобни неща.

— Кога си чул за това?

— Може би преди повече от две години. Не обърнах особено внимание.

Пуснах напречната греда на стената и започнах първата от няколкото серии лицеви опори, като се мъчех да говоря небрежно.

— Две години? Знаеш ли какво се е случило с него?

Малбул ме изгледа със странна физиономия.

— Не, не знам. Защо си толкова любопитен?

— Просто така. Помислих си, че ако се наложи пак да излезеш на арената с огромния си тризъбец, ще ти трябва чудо! — подхвърлих с усмивка.

— Ха! Шегуваш се, белокожи, но всъщност ти се нуждаеш от чудо, ако решиш да участваш в Големите игри в събота. — Тонът му стана сериозен. — Саул, ако се биеш като всички останали, двубой след двубой, имаш добри шансове да изкараш дълги години. А с нарастването на известността ти Тиберий ще ти осигури приличен живот. Не ти трябва да се самоубиваш по този начин. Казвам ти, помисли си отново.

В гласа на африканеца имаше искрена загриженост. Спрях насред поредната лицева опора и вдигнах глава. Малбул ме гледаше. Отпуснах глава и продължих с упражненията. Когато приключих, седнах. Потта лъщеше по лицето и тялото ми. Не бързах със следващите си думи.

— Малбул, кой си ти? — Бях задъхан, а черният мъж продължаваше да се взира в мен.

— Какво искаш да кажеш? Аз съм Малбул гладиаторът, рециарий на господаря Тиберий…

— Нямам предвид с какво се занимаваш. А кой си като личност? Какво би правил с живота си, ако си свободен човек? — уточних.

Той леко се смути.

— Свободен човек? Не съм свободен от почти седем години, така че не мисля за подобни неща. В племето си бях воин, но онзи живот вече го няма.

Изписаната на лицето му болка ясно показваше какво чувства.

— Бил си воин. Защо? Сам ли избра да бъдеш такъв?

— Това правех. Не знаех нищо друго. Преди да дойдат римляните, единственото, което знаех за света, беше лов и тръстикови колиби. Бях ловец и воин. Защитавах хората си от други племена и ловувах, за да изхранвам… — Той замълча, мъката задави думите му. — Ловувах, за да изхранвам семейството си. Но, както вече казах, онзи свят вече го няма.

— Малбул, ами ако ти кажа, че светът, който познаваш сега, тази империя на римляните, за мен е толкова примитивна, колкото са тръстиковите колиби в сравнение с Колизея? Ами ако ти кажа, че трябва да се бия на Големите игри, защото ако не спечеля свободата си, няма да мога да изпълня своята мисия? Светът, от който идвам, ще се промени завинаги.

Погледнах го с най-сериозното изражение, на което бях способен. Хъркането от съседните килии нарушаваше тишината, царяща в нашата.

— Не разбирам за какво говориш — каза накрая той. — Как ще се променят нещата в страната ти, като хвърлиш живота си на вятъра?

Поклатих глава.

— Малбул, ако умра, преди да съм изпълнил мисията си, последиците ще бъдат по-големи, отколкото мога да ти опиша, по-големи, отколкото можеш да разбереш. Затова няма да ти обяснявам подробностите. Засега.

— Не подценявай възможностите ми. Разбирам много неща. — В гласа му се долавяше гордост и засегнато честолюбие. — Разбирам, че всичко е възможно. Разбирам, че животът, с който сме свикнали, може да се промени за миг. Разбирам, че нещата се случват неслучайно и напълно случайно, както и че се случват неща, които не разбираме, със или без наше позволение. Това, че не ги разбираме, не ни прави неуязвими за тях.

Признавам, че не бях очаквал такъв страстен отговор от човек, който само преди дни беше така пребит, че животът му висеше на косъм. Малбул се преобрази пред очите ми, когато започна да дава израз на безсилието си.

— Разбирам какво е да се върнеш у дома с плячка на копието си, да си горд от успеха си в лова и да знаеш, че семейството ти ще яде следващата седмица. Да знаеш, че дъщеря ти ще се втурне да те посрещне, когато приближиш огъня, който е поддържала жена ти. И зная, че когато римски легион се появи на хълма и нападне селото ти, не можеш да промениш нещата. Можеш да видиш как дъщеря ти пищи, когато я настигат и стъпкват пред очите ти. Разбирам какво е да чуеш как костите й хрущят и се чупят и да бъдеш безсилен да я спасиш. Разбирам какво е да изгубиш цял свят за един миг. Не ме подценявай.

Бузите му бяха мокри от сълзи.

Седях мълчаливо и сърцето ме болеше за другаря ми. Мъката му още бе жива. Не се съмнявах в искреността му.

— Съжалявам, Малбул.

Той ме погледна и в очите му припламна същият пламък като в деня, когато го видях в ямата, след като маската падна от лицето му. Същата онази храброст, родена от това, че нямаш какво да губиш.

— Зная, че в теб има нещо особено — заговори той с неочаквано различен тон. — Усетих го, когато се изправихме един срещу друг в ямата, и после, когато те видях как се биеш. Винаги е имало нещо особено в теб, но като че ли през последната седмица още си се променил. Открил си нещо. И сега носиш в себе си някаква нова тайна.

Това също ме изненада. Бях внимавал да не променям поведението си и да не издавам какво съм открил. Явно съкилийникът ми бе доста по-проницателен, отколкото смятах. Погледнах го и взех решение. Африканецът или можеше да си помисли, че съм луд, или да ми помогне.

Извадих малкото устройство на хълбока си, което държах скрито под туниката. Вдигнах го пред очите му. От обвинително изражението на Малбул стана объркано и челото му едва доловимо се сбърчи. Очите му се разшириха, когато видя как синята светлина запулсира. Докоснах няколко точки по външния край на малкия сребрист цилиндър и потупах горната му част в запомнена наизуст поредица. Устройството избръмча и взе проба на моята ДНК, след което изпя песента, която би изпяло единствено за мен.

Отсрещната стена на килията оживя и на нея се появи картината, която бях заснел в деня, когато за първи път изпробвах записващото устройство. Сега тя се прожектираше от долната част на цилиндъра. Малбул се взираше, неподвижен и мълчалив, а аз започнах да обяснявам.

 

 

Събота дойде бързо. Бях направил всичко възможно да се подготвя и можех да разчитам единствено на физическите си умения. Нямах представа колко време е минало, откакто са тръгнали слуховете за чудотвореца, но от проучванията за мисията знаех, че са минали само три години след първите публични изяви на Исус, преди той да бъде подложен на изтезания и прикован на дървения кръст, за да умре. Не разполагах с много време.

Изведоха ме от килията рано сутринта. Днес бе кулминацията на продължаващия седмица пролетен фестивал, през който се провеждаха най-големите игри за годината. Мъже, жени и деца изпълваха Големия цирк за надбягванията с колесници и Колизея за музика, акробатика и кървави двубои. Празненствата се плащаха от император Тиберий Клавдий Нерон и Римската империя възнамеряваше да покаже на поданиците си мащабите на своето могъщество.

През цялата година нямаше събитие, способно да се сравнява със зрелищността на Големите игри. Те бяха върхът на сезона и за тях арената се изпълваше с мъже. Събитието беше ненадминато в историята със своята кръвожадност — сто въоръжени бойци излизаха в прахта със съзнанието, че само един ще оцелее, при това на косъм. Беше истинско самоубийство. Всеки участник го знаеше. Аз също бях наясно. Крайният резултат зависеше повече от късмета, отколкото от уменията.

Повечето излизаха с мисълта, че няма да си тръгнат живи, а аз — със знанието, че това е единственият ми шанс да се освободя.

Тълпата ревеше, зверовете ревяха. Свеж пясък покриваше арената и блестеше на слънцето. Атмосферата бе наелектризирана. Беше неповторимо. Никога в историята на Рим не се беше събирала такава тълпа. Усмихнах се. Все едно присъствах на състезание за Суперкупата!

Стоях с неколцина други в оградената кошара. При толкова много участници бяхме лишени от достойнството да се приготвяме в отделни стаички. Бяхме скупчени на групи по петима и чакахме, докато надутите надзиратели ни описваха правилата — правила, които вече ни бяха известни. Имаше сто съперници и само един от тях щеше да излезе победител. На определени етапи ще бъдат добавяни нови изпитания. Всички знаеха, че това означава зверове — лъвове, тигри, от време на време някоя мечка — и че те ще бъдат изкарани на два пъти. Днес щяха да пуснат два тигъра, когато на арената останеха четиридесет души, а когато останеха само двайсет, идваше ред на лъвица. Точно на това разчитах.

Никой не може да се подготви да победи деветдесет и девет противници в бой без правила. Макар да бях уверен в способностите си, при толкова много сражаващи се едновременно мъже шансът за оцеляване беше нищожен. А аз възнамерявах да оцелея. За да го направя, трябваше да остана жив достатъчно дълго, за да избягам. Планът ми бе бягство, а не победа.

Стягаха се кожени ремъци, наместваха се брони. Помещението бе пълно с хора, които се нагласяваха, сякаш отиваха на официална вечеря, а не на смърт. Никой не поглеждаше никого в очите, макар че тайно се преценявахме един друг. До нас достигна звукът на фанфари, приглушен от обкованата с желязо врата, която ни разделяше от сюрреалистичния свят на арената. Миризмата на страх и пот изпълваше въздуха. Мъжете започнаха да се бутат и блъскат като животни, очите им се присвиха, бяха готови да се хвърлят напред.

Вратата рязко се отвори и групата се втурна навън. Натрупаната енергия беше огромна и докато излизахме в центъра пред крещящата, скандираща тълпа, видях други групи от по петима и шестима да изскачат от всички врати покрай арената. Лесно е да се каже „сто мъже“, но да видиш цялата тази маса от месо и мускули, желязо и стомана, бе неописуемо.

Навсякъде имаше мъже — внушителни, въоръжени, свирепи, отчаяни. Всеки с една-единствена мисъл — да убие всички останали. Да убие мен.

Изведнъж проехтяха тръби и масата тела се обърна едновременно към балкона в отсрещния край на арената. Виковете на тълпата се засилиха, докато гледахме една от платформите високо над трибуната. Присвих очи да разгледам по-добре и го видях. Видях със собствените си очи не друг, а императора на Рим. Листата на венеца му ясно изпъкваха на фона на оредяващата бяла коса и бледото лице на набития мъж, който пристъпи напред и замаха на обожаващата тълпа. Това бе Нерон, доведеният син на Август Цезар.

Тръбите проехтяха отново и всички в центъра на арената забиха едновременно оръжията си в земята. Императорът вдигна ръка с длан надолу в посока към множеството, очакващо съдбата си. Тълпата се смълча. Възцари се спокойствие. За петдесетте хиляди граждани, събрали се да гледат касапницата, тези няколко скъпоценни думи бяха толкова важни, колкото и самата битка.

— Храбри воини — заговори императорът, наречен Цезар като Юлий и Август преди него. — Днес вие жертвате живота си за свещената империя на Рим. Днес съдбата ви е във вашите ръце и днес се стремите към най-голямата от всички награди, да станете граждани на Свещения Рим!

Тълпата зарева. Цезар кимна леко и призова за тишина. Тогава забелязах закачулената фигура зад императора. Бях я виждал и преди. Цезар заговори отново:

— Днес ще прославите всички, които са си отишли преди вас. Нека Големите игри да започнат!

Хората около мен отговориха в един глас:

— Ние, отиващите на смърт, те поздравяваме.

Не се включих в поздрава.

Дочух, че не всички гласове са плътният бас на обикновения гладиатор, и осъзнах, че сред нас има и жени, дошли да се бият и да умрат в името на свободата.

Забиха барабани и групата се пръсна из арената. Разстоянието между противниците беше само двайсет стъпки. Кой щеше да започне пръв, когато зазвучат тръбите? Барабаните продължаваха да бият и сърцето ми следваше ритъма им, после го изпревари. Огледах се. Виковете на тълпата заглъхнаха и единственото, което чувах, бяха ударите на собственото ми сърце и дишането ми. От двете ми страни имаше рециарии, въоръжени с мрежи и тризъбци. От другата им страна стояха гал и трак. Мъжете вече говореха помежду си, образуваха съюзи, които да ги преведат през първите стадии на битката. Нямаше никого от моята школа — Тиберий не искаше да прахосва ценни бойци и беше забранил на другите да участват в Големите игри. Други собственици на школи не се грижеха толкова за имуществото си и намираха тези сблъсъци за добър начин да се отърват от онези обитатели на казармите им, които не носеха големи печалби.

Барабаните забиха по-силно и по-бързо, нагнетявайки още повече напрежението на арената. В този момент в съзнанието ми се появи неканен образ — майка ми, усмихваща се на сестра ми и мен. Беше ни отглеждала сама пет години след смъртта на баща ми, след което изгубихме и нея. Какво ли щеше да каже, ако можеше да ме види сега? Спомените от детството започнаха да ме връхлитат с всеки нов удар на барабаните. После те замлъкнаха.

Тишина. Пристъпих напред. Зареваха тръби. Игрите започнаха.