Матю Арлидж
Куршум за двама (97)

97.

— Трябва да бъдем силни, Марк. Ако сме силни, ако сме сплотени, тя няма да победи.

Марк кимна.

— Тя няма да ни победи. Аз няма да й позволя — продължи Чарли.

Марк се изправи на крака с помощта на Чарли и двамата се заеха да проучат обстановката. Ако се намираха в болницата, никой нямаше да ги чуе. Общината от години се опитваше да пробута сградата на строителни предприемачи, но удряше на камък. Стърчеше си самотна в западнала, забравена част на града.

Отвсякъде ги заобикаляха бетонни стени. Никакви прозорци и само една врата. Наскоро сменена и подсилена — стоеше нелепо, като кръпка, на фона на всичко останало в занемарената стая. Опитаха се да разхлабят пантите, но установиха, че без инструменти няма да успеят. И все пак бе нещо, с което да се занимават. Ако някак си разхлабеха пантите, тогава…

Марк се мъчеше да не обръща внимание на туптящата болка в главата си и високата си температура, докато се занимаваше с пантите, а Чарли удряше по вратата с юмруци. Удряше непрестанно. Все по-силно и по-силно. Крещеше с всичка сила, молеше за помощ. Вдигаше достатъчно шум да събуди и мъртвите — но дали някой я чуваше?

Наоколо им се вдигаше гъст прахоляк и ги обгръщаше, прониквайки в ушите им, в очите им, в гърлата им. Гласът на Чарли стана дрезгав, но тя не се отказваше. И двамата продължаваха, подканяйки се взаимно да не се отказват, но след повече от час безплодни усилия се строполиха изтощени на пода.

Чарли отказа да заплаче. Бяха залостени в най-ужасния кошмар, който можеха да си представят, но… не трябваше да падат духом. Това бе жизненоважно, ако искаха шанс да оцелеят.

— Помниш ли Анди Фаундинг? — попита Чарли престорено бодро, макар че дрезгавият й глас я издаваше.

— Разбира се — отвърна Марк.

— Завел е дело срещу полицията в Хампшир. Твърди, че бил жертва на сексуален тормоз от жени полицаи.

Марк се засмя в отговор. Анди Гальовника, както често го наричаха, беше дежурен сержант в Портсмут, известен с палавите си ръце, особено сред младите си колежки. Чарли продължи да разказва забавната си история и макар че Марк копнееше за сън и спокойствие, той изпитваше благодарност към нея, защото това бе начин да се борят с отчаянието.

Докато си разказваха истории, никой от двамата не спомена пистолета, който лежеше помежду им.