Матю Арлидж
Куршум за двама (96)

96.

Глокът прилепна идеално в ръката й. Хелън отдавна не бе държала пистолет, но точно в момента имаше нужда от силата и увереността, които той й даваше. Тя се подписа, за да го получи, после изчака да вземе полагащите се муниции. Във формуляра отбеляза, че се нуждае от него за лична защита, тъй като съществуваше опасност за живота й. Но дали наистина беше така? Или сега бе водена от по-мрачен инстинкт, който я караше да се въоръжава?

По протокол вече нямаше право да работи сама, предвид степента на опасност за живота й, но това бе път, който трябваше да измине сама, затова излъга, че я очакват на брифинг в Главното управление във връзка с развитието на ситуацията. Екипът веднага й повярва, но с някои хора не беше толкова лесно — докато Хелън пътуваше на север, тя забеляза да я следва червеният фиат на Гаранита. Не твърде очебийно — тя беше професионалист — но достатъчно Хелън да разбере. В прилив на гняв инспектор Грейс рязко увеличи скоростта и се понесе с над сто километра в час въпреки ограничението до шейсет, предизвиквайки цивилния си преследвач да я догони. За щастие, Емилия проумя колко безсмислено беше да нарушава закона, преследвайки полицай, и се отказа. Щом я изгуби от поглед, Хелън направи обратен завой и се върна на околовръстното шосе, а оттам продължи за Лондон.

Списъкът с места за проверка бе кратък, а щом разбра, че „Чатъм Тауър“ бе планирана за събаряне, тя незабавно се насочи натам. Съдейки по почерка на Сюзън, това бе идеалният терен за нея. Дано не грешеше. Странно как продължаваше да я нарича Сюзън и в мислите си, сякаш това име бе по-малко болезнено от родното й. Впрочем самата Хелън вече се чувстваше много удобно в новото си име — бе избрала името Грейс^[1] заради асоциацията с изкупление, а Хелън заради баба си по майчина линия — и би се почувствала изключително странно и дискомфортно, ако някой се обърнеше към нея с предишното й име.

Хелън осъзна, че се движи със 150 километра в час, и намали скоростта. Трябваше да се опита да запази самообладание. Нямаше представа как бе замислена да завърши тази игра, но тя трябваше да действа разумно, ако искаше да я приключи така, както тя желаеше.

Едва сега осъзна, че от много време насам живееше в състояние на отрицание, непрекъснато отхвърляше мисълта, че сестра й би могла да е замесена в убийствата. Не бе контактувала с нея от двайсет години, но така й харесваше. Далече от очите, далече от сърцето. Но когато видя доклада на криминалистите след огледа им в къщата на Мортен, вече не можеше да го отрича. Бяха открили фрагмент от ДНК, част от пръстов отпечатък. Бяха успели да извлекат нещо от него и тъй като то съвпадаше със сегменти от ДНК на Хелън, бяха зачеркнали отпечатъка като неин. Редовна практика, за да избегнат прахосването на усилия, предизвикани от полицейска небрежност на местопрестъпленията. Но имаше само един проблем. Хелън никога не бе влизала в къщата на Санди Мортен. Тази подробност бе останала незабелязана, но не и за нея — това само потвърди най-лошите й страхове.

Вече се намираше в по-занемарените покрайнини на Лондон. Не след дълго в далечината се появи „Чатъм Тауър“. Проектирана като утопия от 60-те, но предстоеше да бъде съборена. Мечтата се беше вкиснала. „Ароу Секюрити“ — фирмата, която се грижеше за охраната на обекта — бяха предупредени, но въпреки това се наложи да почака. Най-после намръщеният охранител отключи дървената външна порта, а Хелън веднага започна да го разпитва дали някой се е опитвал да проникне през дървената ограда около изоставената сграда. Той подчерта, че не е имало такива случаи — децата били твърде заети да се наръгват с ножове в центъра, за да си правят труда да идват дотук — но въпреки това Хелън направи пълна обиколка на оградата и я провери за дупки и разхлабени дъски. В крайна сметка се убеди, че всичко е наред, и двамата влязоха вътре. Дали някой би могъл да се прехвърли през оградата с помощта на стълба? Напълно възможно.

Асансьорът не работеше, затова се качиха по стълбите до 11-ия етаж — Хелън водеше с маршова стъпка, а придружителят й се влачеше след нея. Без да усети, Хелън внезапно се озова пред номер 112. Подпря ръка на стената, за да си поеме дъх, а охранителят натисна бравата. Не беше заключено. Той открехна вратата и понечи да влезе, но Хелън го спря.

— Изчакай тук.

Охранителят изглеждаше изненадан, но отстъпи:

— Както кажеш.

Хелън мълчаливо влезе в апартамента и изчезна в мрака.