Матю Арлидж
Куршум за двама (95)

95.

Прониза го остра болка. Марк затвори очи и стисна зъби, после се свлече на земята. Какво се бе случило с него, по дяволите? Ръката му инстинктивно посегна към тила и той потръпна, когато напипа дълбоката кървяща рана. Главата го болеше ужасно, но всъщност усещаше болката с цялото си тяло — чувстваше се така, сякаш го бяха били много жестоко и продължително.

Постепенно започна да си припомня всичко. Издирването на Танер, преследването в изоставената болница и после… пълен мрак. Смътно си спомни тревогата, която изпита за част от секундата, усещане за нечие присъствие зад себе си. Пълен глупак — сигурно бе обърнал гръб на Танер и си беше платил за това.

Той се огледа. Намираше се някъде, където миришеше на антисептик и на плесен. Опита отново да надигне глава и изчака очите му да привикнат към мрака. Намираше се в нещо като котелно помещение. Може би в сутерена на болницата? В такъв случай как се бе озовал тук долу?

— Марк.

Чарли. Слава богу. Марк полека извърна глава въпреки пронизващата болка, която съпътстваше всяко движение, и видя Чарли, свита на кълбо в ъгъла.

И когато започна да възприема непонятната обстановка, в съзнанието му прокънтя сигнал за тревога.

— Тя хвана и нас, Марк.

— Танер?

Но Чарли само поклати глава и зарови лице в шепи. Накрая прошепна:

— Било е капан. Ние сме нейни пленници.

Марк с мъка се изправи на крака и огледа помещението. Но бе станал твърде бързо — зави му се свят, после се строполи тежко на пода.

Когато дойде на себе си, главата му лежеше в скута на Чарли, а тя подухваше в лицето му. Обливаха го горещи и студени вълни, потеше се, чувстваше гърлото си пресъхнало до болка. Харесваше му спокойствието, което изпитваше от докосването на Чарли. Вдигна поглед, за да й благодари, но я видя да плаче.

— Тя ни държи в плен, Марк.

Въобразявал си е. Тук нямаше никакво спокойствие.