Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хелън Грейс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eeny Meeny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 12гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2018)

Издание:

Автор: Матю Арлидж

Заглавие: Куршум за двама

Преводач: Калина Лазарова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 26.03.2015

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Стоян Меретев

ISBN: 978-954-26-1437-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4373

История

  1. —Добавяне

93.

В един средностатистически живот има безброй много моменти, в които трябва да решиш дали да се разкриеш напълно, или да се затвориш дълбоко в себе си. В любовта, в работата, в семейните и приятелските отношения има моменти, когато трябва да решиш дали си готов да извадиш на показ истинската си същност.

Хелън съзнателно бе превърнала себе си в загадка. Имаше твърда черупка, с която се представяше на света и която я определяше — изглеждаше корава, жилава, лишена от способността да изпитва колебание или разкаяние. Тя знаеше, че това беше далеч от истината, но непрестанно се удивляваше колко много хора живееха с тази представа за нея. Ние винаги се съмняваме в себе си повече, отколкото в другите, а болшинството от колегите и случайните й любовници очевидно приемаха образа й на корав, амбициозен човек, посветен на кариерата си, който не се шокираше и не се плашеше от нищо и никого. Колкото по-дълго поддържаше това впечатление, толкова повече хора му вярваха, и точно по тази причина тя бе добила мистериозна аура, особено сред униформените полицаи.

Хелън знаеше всичко това и в момента бе спряла да си поеме въздух и да помисли, защото бе на ръба да разбие образа, създаден от нея самата. Да допусне другите до себе си в този момент, бе правилното решение, което би могло да спаси човешки животи, но на Хелън щеше да й струва скъпо, защото щеше да извади наяве дълбоко погребани събития и решения.

В кабинета влезе детектив Бриджис и извади Хелън от самовглъбението й. Носеше материалите по делото, които бе поискала. Докато двамата прелистваха страниците заедно, дискретно уединени в кабинета й, Хелън непрекъснато анализираше всяка брънка от веригата и многократно проверяваше предположенията си. Не можеше да има място за съмнения.

И тогава изведнъж сърцето й прескочи.

— Върни назад.

— На „Лични вещи“? Или…

— На криминалистичния анализ. От къщата на Мортен.

Веднага след изчезването на Санди Мортен криминалистите бяха направили подробен оглед на къщата му. Знаеха, че похитителката е била там, че е пила шампанско с Мортен и Микъри, затова дълго и старателно бяха търсили следи от нея.

— Тук няма нищо, шефе. Криминалистите откриха ДНК на Микъри, на Мортен, на съпругата му, на всички основни…

— Втората страница.

— Само негодни проби, повечето от които сме отписали…

Хелън издърпа доклада от ръката му и се вгледа в страниците. Вече нямаше никакво съмнение. Тя знаеше кой е убиецът и защо убиваше.

 

 

От Танер нямаше и следа. Но захвърлената дамска чанта близо до окованата с дъски стара детска болница подсказваше, че е била тук съвсем скоро и вероятно бе прибрала търсената плячка. Тъкмо се канеха да си тръгват, когато чуха нещо, което ги накара да се заковат на място. Остър металически звук от вътрешността на изоставената сграда, сякаш някой изпусна нещо.

Марк даде знак на Чарли. Двамата инстинктивно изключиха радиостанциите и телефоните си, снишиха се и запристъпваха към сградата. Една от дъските на прозорците липсваше — това би могло да бъде идеалното скривалище за човек, който искаше да се появява и изчезва незабелязано.

Чарли и Марк се прехвърлиха през прогнилия перваз възможно най-тихо. Вътре сградата се рушеше — запустяла обвивка на някога шумното и бликащо от енергия място, чиято съдба бе решена след появата на новата болница в центъра на града. Чарли свали полицейската палка от колана си и се подготви за действие. Ръката й трепереше — беше ли готова за това? Вече нямаше значение, беше твърде късно. Двамата продължиха да пристъпват напред, нащрек някой да не ги нападне всеки момент.

Последва внезапно раздвижване. Танер, в спортното си долнище и шушляково яке с качулка, изхвърча от скривалището си и се втурна през някаква летяща врата. Марк и Чарли хукнаха по петите на мишената си. Бам! Блъснаха се в летящата врата, но вече бяха на петдесет метра зад Танер. Наложи се да удвоят усилията си.

Щом стигнаха до стълбището, те вдигнаха погледи нагоре и видяха как Танер взема по три стъпала наведнъж. Марк хукна нагоре пръв, твърдо решен да я докопа, Чарли го последва. Нагоре, нагоре, нагоре. Отново отекна металически звук. Успяха да съкратят дистанцията чак на четвъртия етаж. Наляво ли бе поела, или надясно? Летящата врата отляво леко потрепваше. Значи наляво. Марк я отвори и двамата влязоха вътре.

Пусто. Но в другия край имаше четири стаи, видимо празни. Тя би могла да е във всяка една от тях. Ако наистина беше там, значи бе в капан. Провериха едната, после другата. После третата. Оставаше само още една.

Бам! Всичко се случи толкова бързо, че мозъкът на Чарли не успя да го осъзнае веднага. Върху тила на Марк се стовари метална тръба и той се свлече на пода. Чарли завъртя рязко палката си към Танер, но улучи металната тръба. Замахна още веднъж и още веднъж, но Танер умело отбиваше ударите.

Само че това не беше Танер. Трябваше да го разберат още от начина, по който катереше по три стъпала наведнъж по време на преследването. И от хитростта, която бе проявила, за да ги накара да изберат погрешния коридор, а после да се промъкне зад гърбовете им. Това не беше Танер, а тяхната убийца, и сега Чарли бе сама срещу нея.

 

 

Време беше да влязат в битка с врага. Хелън нареди на стреснатия Бриджис да събере екипа, извади телефона си и набра номера на Чарли. Гласова поща. Тя изруга и звънна на Марк. Отново гласова поща. На какво си играеха тези двамата, по дяволите? Хелън остави кратко съобщение и тръгна към стаята на разследването.

Не искаше да действа без двама от най-добрите си хора, но просто нямаше друг избор. Дори без тях екипът й наброяваше поне двайсетина души и тя изцяло можеше да разчита на Макандрю, Сандерсън и Бриджис.

Хелън искаше да извади всичко на масата, без да губи повече време, затова започна направо.

— Жената, която търсим, се казва Сюзън Кук.

Снимките на Сюзън обиколиха масата и всеки получи по един екземпляр.

— На гърба ще намерите прикрепено полицейското й досие. Има присъда за двойно убийство. Лежала е двайсет години. Преди дванайсет месеца се е отлъчила самоволно от пробационното общежитие. Била е в Норфолк, но имам причини да вярвам, че сега се намира в Хампшир и може би е отговорна за тези убийства.

В стаята се разнесоха приглушени възгласи. Хелън замълча за кратко, после продължи:

— Предполагам, че тя преднамерено се прицелва в мен чрез избора си на жертви. Стефани Байнс изглежда добре засега, но искам пълно взаимодействие с австралийските ни колеги, за да успеем да я опазим. Тя е последният възможен човек в списъка, но както показва отвличането на Микъри, Сюзън има богато въображение и е способна да се отклони от плана си. Затова искам всички, които са на разположение, да се заемат с това. Аз ще се погрижа за пресата — искам всички вие да положите максимални усилия да я открием. Детектив Бриджис, бих желала да информираш всички налични униформени полицаи, че искам да излязат на улицата и да започнат да задават въпроси. Сюзън Кук вече е нашият основен заподозрян и трябва всеки чифт очи в графството да я търси. Ясно ли е?

— Защо ти, шефе? — попита детектив Граундс, изричайки на глас въпроса, който всички си задаваха наум. — Защо точно теб е избрала за своя мишена?

Хелън замълча. Вече нямаше място за тайни, но въпреки това тя пое дълбоко въздух, преди да отговори.

— Защото е моя сестра.

 

 

Чарли се подготви за битка на живот и смърт. Но противницата й не направи и крачка към нея, а вместо това разхлаби хватката си около металния прът и той издрънча на пода. Звукът отекна в изоставената сграда. Чарли застина, очакваше някакъв подъл номер. Ала убийцата просто свали качулката си и разкри суровото си, но хубаво лице. За момент Чарли изпита смътното усещане, че я познава. Но то мигновено изчезна. Коя беше тази жена? Беше добре сложена, с мускулести рамене, но чертите й бяха нежни и красиви, макар и без никакъв грим. Вероятно не се гримираше, за да изглежда максимално естествена.

— Не знам защо ни доведе тук, но можем да приключим с това кротко и тихо. Обърни се и сложи ръце на стената.

— Аз няма да се бия с теб, Чарли. Не затова сме тук.

Да чуе името си от устата на убийцата, я смути дълбоко. Но по-лошото тепърва предстоеше. Жената се усмихна, спокойно измъкна пистолет от джоба си и го насочи към Чарли.

— Наясно си какво може да причини, нали? Ако не ме лъже паметта, обучавала си се със „Смит & Уесън“, така ли е?

Необяснимо и за самата себе си Чарли кимна. Тази жена излъчваше някаква особена сила — дали по природа, или просто заради факта, че знаеше всичко за нея?

— Сега остави палката си на пода и свали колана си. Ако ще влачиш колегата си надолу по стълбите, трябва да махнеш всичко излишно.

Убийцата хвърли нещо като хамут към нея и с жест й показа да си го сложи. Чарли просто я гледаше и не можеше да помръдне.

— Веднага! — изрева жената. Любезното й изражение мигновено се замени с гняв.

Чарли пусна палката си на пода. Бяха влезли в гигантски капан. Очевидно тя бе човекът, който се бе обадил да уведоми полицията за „местонахождението“ на Танер. И те се бяха хванали на въдицата. Срещата с Танер бе неприятна, но най-лошото предстоеше.

 

 

Екипът засипваше Хелън с въпроси — някои бяха породени от любопитство, други — от гняв, но тя запази самообладание и им отговаряше с цялата искреност и спокойствие, на които бе способна.

Откога подозираш?

Откога знаеш?

Какво иска тя?

Ще те атакува ли директно?

Но все още имаше толкова много неща, които Хелън не знаеше, а тя не искаше да разпалва въображението им с хипотези. Затова час и половина по-късно тя сложи край на разпалената дискусия. Крайно време бе целият й екип да излезе навън и да тръгне по следите на убийцата.

Докато крачеше по коридора към чакащите журналисти, тя осъзна, че ръката й трепери. Бе заровила миналото си толкова отдавна, че разкриването му сега отваряше стара рана. Дали екипът й щеше да продължи да я следва? Да й вярва? Хелън се молеше за това — измъчваше я отвратителното усещане, че най-лошото тепърва предстои.