Матю Арлидж
Куршум за двама (9)

9.

Бен Холанд ненавиждаше ежеседмичното си пътуване до Борнмът. Намираше го за безсмислено, за един прахосан на вятъра ден. Ала фирмата имаше твърди правила относно преките контакти между отделните офиси, така че веднъж седмично Бен и Питър (Портсмут) хапваха сандвичи и пиеха кафе с Малкълм и Елинор (Борнмът) и Хели и Сара (Лондон). Обсъждаха тънките особености на морското право, банковите съдебни дела и международната легализация на завещания, а после се впускаха в оплаквания срещу клиентите си. Понякога имаше полза, чисто информативно, дори бе забавно, но като се вземеше предвид времето за пътуване от Портсмут и обратно, всичко си беше колосална загуба на време.

Това пътуване се очертаваше да бъде дори по-зле от обикновено. Както винаги, Бен шофираше до мястото на срещата в Борнмът и обратно, за да може по-възрастният му колега Питър да пие алкохол по време на обяда. Питър имаше бърза мисъл и постигаше отлични резултати. Освен това се отличаваше с просташко поведение, повтаряше едно и също и имаше неприятна телесна миризма. Достатъчно мъчително бе да си в една конферентна зала с Питър. А сега Бен беше заклещен с него в тясното купе на колата за цели два часа. Или поне щеше да бъде, ако не беше свършил бензинът.

Бен тихо изруга и извади мобилния си телефон. После се ококори и пребледня.

— Няма обхват.

— Какво?! — възкликна Питър.

— Нямам обхват. Ти?

Питър провери телефона си.

— И аз.

Последва дълго мълчание.

Бен полагаше огромно усилие да сдържа гнева си. Какви грехове имаше да изплаща, за да се озове тук, насред Ню Форест, с Питър, на свечеряване? Бен бе заредил догоре на бензиностанцията на излизане от Борнмът — там горивото беше най-евтино — и въпреки това едва час по-късно резервоарът беше празен. Не повярва на предупредителната лампичка и беше сигурен, че ще има достатъчно гориво да стигнат поне до Саутхамптън. Но само минута след светването на лампичката колата спря. Едно зло никога не идва само. Нима трябваше да вървят пеша до следващата бензиностанция? И да прекарат нощта заедно?

— Пълно автокаско и каква полза от това? — услужливо се обади Питър.

Бен огледа пустия горски път в двете посоки. Никой не го натякваше, но негова бе идеята да минат напряко през Ню Форест. Бен винаги го правеше — за да избегне магистрала M27 около Саутхамптън, използваше таен пряк път, който го извеждаше директно до Калмор — но днес не им провървя. Бен имаше усещането, че натякването нямаше да му бъде спестено, но чак когато драмата приключеше. Питър задължително щеше да се възползва от това. Просто изчакваше подходящия момент.

— Ти ли ще отидеш, или аз? — попита Питър.

Риторичен въпрос. Уважавай по-възрастните, това първо, и второ, Питър имаше „проблем с коленете“. Така че Бен нямаше избор. Той погледна картата и видя, че само на два-три километра имаше някакво малко вилно селище. Може би, ако побързаше, щеше да успее да стигне, преди да се е стъмнило. Той вдигна яката си, кимна на Питър и тръгна надолу по пътя.

— Ще се срещнем отново… — запя Питър.

Кретен, помисли си Бен.

И после неочаквано късметът му се усмихна. В сумрака отсреща се появиха две малки светли точици. Той присви очи. Да, никакво съмнение. Автомобилни фарове. За пръв път през този ден Бен почувства как цялото му тяло се отпуска. Имаше господ в крайна сметка. Той енергично размаха ръце във въздуха, но шофьорът на микробуса така или иначе вече намаляваше скорост, за да му се притече на помощ.

Слава богу — помисли си Бен. — Спасение.