Матю Арлидж
Куршум за двама (88)

88.

Уитакър впери поглед в Хелън. Никой от двамата не говореше — служителите от „Антикорупция“ официално изреждаха обвиненията — но въпреки това Хелън имаше чувството, че присъстваше на собствения си разпит. Уитакър сякаш я изпепеляваше с поглед в опит да разгадае мислите й.

— Трябва да призная, че съм изненадан от теб, Хелън. Мислех те за много по-разумна.

Детектив сержант Летбридж от „Антикорупция“ спря рязко, учуден от внезапното прекъсване.

— Мислех, че сме изяснили тази тема — продължи Уитакър, — а ето че ти отново ме занимаваш с това. Няма нужда да ти припомням, че в момента тече важно разследване, на което трябва да посветиш цялото си внимание.

Хелън отказа да отклони поглед, нито пък да се почувства заплашена. Летбридж отново започна да говори, но Уитакър пак го прекъсна.

— Мога само да предположа, че си била подтикната от амбициите си. Може би си усетила, че не се изкачваш по стълбицата достатъчно бързо. Може би фактът, че те повиших в детектив инспектор и ти стана най-младата жена с този ранг в историята на управлението, не е бил достатъчна награда. Но нека ти кажа нещо — да забиеш злонамерено нож в гърба на командващ офицер, не е начинът да се изкачиш нагоре. Както тепърва ще разбереш.

Той не откъсваше очи от нея. Хелън първа отклони поглед — чувство за вина, гузна съвест — макар да нямаше представа защо трябваше да се чувства виновна. Типично за Уитакър — да й припомня какво му дължи, докато й отправя завоалирана заплаха. Беше експерт в това да не прекрачва границата, но все пак да успее да сплаши и неутрализира всеки, който разклащаше позициите му. Той наистина бе забелязал Хелън, виждайки в нея обещаващ детектив, и й бе помогнал да се изкачи нагоре по стълбицата до ранг „инспектор“. А сега тя се бе обърнала срещу него. Но той бе извършил нещо много лошо — не само връзката му с Микъри и предоставянето на секретна информация, но и фактът, че бе превърнал Марк и Саймън в изкупителни жертви — и на практика тя не биваше да изпитва към него нищо друго освен презрение.

Хелън остана доволна, че разговорът приключи за двайсет минути. Тепърва трябваше да се срещнат отново с адвоката на Уитакър, а Хелън вече нямаше да участва в този процес. Уитакър — съвсем разбираемо — бе казал съвсем малко и просто отрече обвиненията. Дали щеше да се пречупи? Всичко бе твърде ясно и очевидно, за да го опровергае. Чарли изглеждаше невинна. С ръка на сърцето Марк също се бе защитил убедително. А Саймън Ашдаун бе толкова искрен в показанията си. Всичко сочеше към вината на Уитакър. Но Хелън знаеше, че членове на командния състав рядко биваха публично осъждани. А в този случай това бе още по-малко вероятно, тъй като ставаше въпрос за сензационно разследване. Обикновено делата за корупция се влачеха при закрити врата месеци наред, дори години. И каква бе гаранцията, че в крайна сметка той нямаше да се пенсионира без реално порицание или наказание? Хелън ненавиждаше цялата тази политика.

Всичко това щеше да отнеме време, но две неща бяха очевидни. Първо — че Хелън щеше да поеме правомощията на Уитакър. И второ — че тя искаше Марк да се върне обратно в екипа.

Хелън пое дълбоко въздух и натисна звънеца на входната му врата. Нямаше да е лесно, но нямаше и време за колебание. Чарли все още проучваше Луиз Танер, от Стефани Байнс нямаше и следа, а краят на този кошмар все още не се виждаше. Хелън имаше нужда от най-добрите си хора плътно до себе си.

— Хайде, хайде — измърмори тя, докато се ослушваше за някакви признаци на живот. Измина минута. После още една. И тъкмо преди да се откаже и да тръгне, ключалката изщрака отвътре. Вратата се отвори и на прага се появи Марк. Или поне онова, което беше останало от него.

Беше жалка гледка. Небръснат, със зачервени очи, едва се крепеше на краката си. Човек, който пиеше от сутринта и нямаше нищо — или никой — което да го спре. Носеше спортен екип, но не защото спортуваше. Беше тотално изключил. Сърцето й се сви от мъка. Беше подала ръка за помощ на Марк, а после отново го бе тласнала към бутилката. Той се взираше в нея със смесица от изненада и презрение, затова Хелън започна направо:

— Марк, преживели сме твърде много неща заедно, за да говоря завоалирано или да се опитвам да смекча нещата, затова просто ще го кажа направо. Знам, че си невинен за всичко, в което те обвиних. Знам, че допуснах огромна грешка. И искам веднага да се върнеш в екипа. Ако нямаш нужната енергия или не желаеш да стоиш в една и съща стая с мен, ще те разбера, но искам да намеря начин да те върна в екипа — ти си твърде способен полицай, за да бъдеш захвърлен на боклука. Сгреших. Но открих истинския виновник и искам да поправя грешката си.

Дълго мълчание. Марк изглеждаше смаян. После попита:

— Кой?

— Уитакър.

Марк подсвирна, после се засмя. Не можеше да повярва.

— Все още не знаем дали връзката му с Микъри е била финансова, или романтична, но аз съм абсолютно убедена, че е той. Излъгал е за алибито си, принудил е други служители да лъжат… голяма каша е.

— Кой поема юздите?

— Аз.

— Е, поздравления.

До този момент се бе държал любезно, но в тона му започваха да се прокрадват първите саркастични нотки.

— Знам, че те обидих, Марк. Знам, че предадох нашето… приятелство. Не исках да те наранявам, но тогава вярвах, че го правя за добро. Просто съм се заблудила. Много, много дълбоко.

Тя пое въздух и продължи:

— Но нещата започнаха да се разплитат и аз имам нужда от теб. Вече знам, че убийцата е мотивирана от лична омраза към мен. Приближаваме развръзката, Марк, но аз имам нужда да ми помогнеш да продължа напред.

Тя бързо му обясни ситуацията — жертвите, грамотите. Марк я слушаше внимателно, отначало безучастно, но постепенно се осмели да задава въпроси и да се включва все по-активно в разказа й. Старите инстинкти се събуждат, помисли си Хелън.

— Каза ли на останалата част от екипа? Че съм невинен — атакува я Марк, без да дочака признанието й.

— Чарли знае, ще кажа на другите по-късно днес.

— Това е най-малкото, което трябва да направиш, преди изобщо да обмисля онова, което ми каза днес.

— Разбира се.

— И искам да се извиниш. Знам, че не те бива много в това…

— Съжалявам, Марк. Искрено, искрено съжалявам. Съжалявам, че изобщо се усъмних в теб. Трябваше да се вслушам в инстинктите си. Но не го направих.

Марк я гледаше втренчено, изненадан от искреността й.

— Знам, че аз те тласнах към това, но искам да се поправя. Освежи се, преоблечи се и ни помогни да я заловим. Моля те.

Той нямаше да се съгласи веднага. Хелън го усещаше, макар една част от нея да се надяваше, че ще го направи. Мигновената прошка е винаги желан вариант, но малко вероятен. Затова тя го остави да размишлява и се върна на работа. Дали не беше твърде късно да поправи щетите? Времето щеше да покаже.