Матю Арлидж
Куршум за двама (8)

8.

— Е, какво мислиш, шефе?

За пръв път през живота си Хелън не можеше да отговори. Да или не, виновен или невинен — Хелън Грейс винаги имаше отговор. Но не и сега. Това тук беше нещо различно. Според професионалния й опит Ейми лъжеше. Историята с отвличането звучеше достатъчно безумно, а твърдението, че извършителят е жена без съучастници, надхвърляше всякакви граници. Жертви на жените убийци са съпрузите им, децата им или хора, за които се грижат. Те не отвличат непознати и избягват рисковани сюжети като този, който описваше Ейми, където жертвите превъзхождат по численост нападателя си. Но дори и така да беше, как би могла една жена да упражни необходимата физическа сила, за да измъкне двама души от микробус и да ги вкара в празен басейн? Хелън се изкушаваше да хвърли цялата вина върху Ейми. Може би, ако повдигнеха обвинение срещу нея, тя — под заплахата на присъда за убийство — най-после щеше да признае истината.

И все пак, защо трябваше да си измисля подобна история? Може би казваше истината? Ейми беше умно, уравновесено момиче, без психични заболявания. От самото начало показанията й бяха ясни и последователни. Даде точно и подробно описание на „похитителката“ — тъмноруса, късо подстригана коса; ниско подрязани, мръсни нокти — и строго се придържаше към него. До най-дребния детайл като това как форсирала двигателя на ниска предавка. А беше ясно, че обичаше — истински обичаше — Сам и бе съкрушена от смъртта му. Всички ги описваха като неразделни, две половини на едно цяло. Запознали се в университета в Бристол, после кандидатствали за магистърска степен в Уоруик, за да отложат започването на работа и възможната раздяла. Не разполагали с много пари, но през времето, в което били заедно, обиколили на автостоп цялата страна, рядко с компания.

Криминалистите бяха свързали оръжието с нея и нямаше никакво съмнение, че тя го бе извършила, но освен това бяха потвърдили и историята й за пленничеството им. Физическото им състояние — косата, ноктите — плюс човешките отпадъци в басейна, всичко това предполагаше, че са били там поне две седмици преди тя да го убие. Може би бяха изгубили надежда и бяха теглили жребий? Или просто се бяха споразумели?

— Защо той, а не ти? — Ейми отново се бе отнесла, но Хелън повтори въпроса.

Момичето едва намери сили да отговори:

— Защото той ме помоли да го направя.

В името на любовта значи. Саможертва. Доста тежък товар за нечия съвест… ако изобщо беше вярно. И точно това я човъркаше непрекъснато — простичкият факт, че Ейми беше съсипана от случилото се. Не просто травмирана. Тя бе смазана под тежестта на вината си. Това бе емоция, която Хелън познаваше твърде добре, и внезапно усети, че независимо от обстоятелствата, дълбоко в себе си съчувства на Ейми. Може би се държеше твърде сурово с тази уязвима млада жена.

Не можеше да е вярно. Защо изобщо някой би решил да направи това? Какво точно би могла да спечели „тя“? Според Ейми похитителката дори не е била там, за да ги наблюдава, така че какъв беше смисълът? Не можеше да е вярно, но въпреки това, когато отвори уста, за да отговори на типичния за Марк директен въпрос, Хелън сама се изненада от отговора си:

— Мисля, че момичето казва истината.