Матю Арлидж
Куршум за двама (77)

77.

Когато на другата сутрин Чарли влезе в стаята на разследването, Хелън отново бе поела юздите. Чарли усети леко раздразнение — ролята й на лидер бе продължила не повече от ден — но после веднага долови трескавото вълнение в помещението и ядът й се изпари безследно. Нещо се беше случило.

Две неща всъщност. Едно хубаво и едно лошо. Бяха открили „Мартина“ — от клиника в Есекс твърдяха, че операцията за смяна на пола е правена при тях. Но бяха изгубили Хана Микъри. Тя и личният й адвокат Санди Мортен бяха изчезнали от няколко дни.

— Защо не сте ми казали? — гневно попита Хелън.

— Ние самите току-що разбрахме — отвърна Чарли. — Мортен е бил обявен за издирване преди няколко дни, но за Микъри не се е обаждал никой. Едва когато започнаха да преглеждат имейлите на Мортен, открихме, че са били заедно. Двамата са имали уговорена среща с жена на име Катрин Констабъл. Представила се е като журналист от „Сънди Сън“, но ние се свързахме с тях, нямат служител с такова име.

— Констабъл^[1]? Тя просто ни лази по нервите.

Хелън много се разгневи. Ядосваше се на себе си и на ситуацията. Издирваше предателя в екипа им с такова упорство, че бе изпуснала Микъри от поглед. Ако не бе направила тази грешка, може би най-после щеше да успее да се изправи лице в лице с тяхната убийца.

Тя изпрати целия екип в къщата на Мортен. Вероятно нямаше нужда от толкова много хора, но там „Катрин“ се бе срещнала с Мортен и Микъри — може би ако впрегнеше всички, щяха да попаднат на нишка, улика, свидетелско показание, нещо, каквото и да е. Междувременно Хелън хукна на изток, към Есекс.

Отново бе в ролята на ловец и това й харесваше. Освен това й харесваше възможността да се измъкне от управлението в Саутхамптън — нуждаеше се от време за размисъл. Ашдаун се бе окопал в апартамента й, извън опасност, като преди това беше написал и подписал собственоръчно показанията си. След взривоопасния им разговор тя бе направила още проучвания. Изобщо не бе поставила под съмнение алибито на Уитакър и сега се проклинаше за това, защото при по-внимателна проверка то издишаше. Защото, въпреки отличните условия за плаване през онзи ден от Пул — времето бе великолепно и почти всички моторни лодки излезли от пристанището — две-три лодки останали на котва, в това число и „Грийн Пепър“, 8-метровата яхта на Уитакър, която той обсипваше с всеотдайни грижи и внимание. Значи Уитакър я бе излъгал за местонахождението си, а друг действащ служител го бе видял на местопрестъплението. Нещо повече, Ашдаун обвиняваше Уитакър и в тормоз, изнудване и нарушаване на закона. През цялото време Уитакър бе бранил собствените си интереси. Сцената с Гаранита бе изиграна с цел да й запуши устата, за да не разпространи историята за серийния убиец — нямаше нищо общо със загриженост към Хелън или екипа. Много деликатна ситуация, с която тя трябваше да се справи изключително внимателно. Успехът на разследването — да не говорим за кариерата на Хелън и нейното бъдеще — зависеше изцяло от следващия й ход.

Клиника „Портърхаус“ в Лаутън изглеждаше луксозна и реномирана. Фоайето беше безупречно, персоналът — също, а цялата обстановка имаше подчертано успокояващо въздействие. Клиниката извършваше множество различни операции, но беше специализирана в решаване на проблеми, свързани с половата идентичност. Терапията бе първата фаза на процес, който в девет от десет случая завършваше с операция и пълна смяна на пола.

Екипът бе разпространил подробна информация при издирването на Мартина. Времевият диапазон бе достатъчно широк, за да усложни проучването — решиха, че операцията е била направена преди три до пет години, и подготвиха дълъг списък от възможни претенденти — но все пак промяната на пола не беше често срещано явление. Освен това разполагаха с ръст, кръвна група, цвят на очите и история на заболяванията, така че имаха много добри шансове за успех. И все пак Хелън се чувстваше на тръни, когато я поведоха за среща с управителя на клиниката.

Управителят, привлекателен хирург с изненадващо космати ръце, поиска уверение, че клиниката няма да получи лоша реклама във връзка с „убийството на тази проститутка“ (както се изрази самият той), и Хелън се постара да го предразположи, но когато деликатно му напомни, че случаят е достатъчно сериозен и той вероятно ще бъде принуден да им помогне, отношението му се промени.

— Мисля, че може би ще успеем да помогнем — каза той и извади една папка. — Преди пет години при нас дойде млад мъж на около 25 години. Очевидно бе преживял много тежък период, физически и душевно. Препоръчахме му терапия, преди да вземе решение за операция за смяна на пола, предложихме му да обмисли списъка си с допълнителни манипулации и най-малкото да го съкрати. В крайна сметка успяхме да го убедим да се откаже от няколко интервенции, но нищо повече. Беше твърдо решен да се промени изцяло. Освен смяната на пола бе направено уголемяване на задните части, тониране на ръцете и краката и доста работа по лицето.

— Каква работа?

— Преправяне на скулите, уголемяване на устните, удължаване на носа, кожна пигментация, филъри…

— Колко му струваше това?

— Много.

— Имате ли представа по каква причина се е подложил на толкова драстична промяна на външния вид?

— Попитахме го. Винаги обсъждаме с пациента всяка процедура, за да разберем дали… изобщо е необходимо. Но той не желаеше да говори. А ние не можехме да го принудим.

В тона му се долавяше отбранителна нотка, затова Хелън реши да не губи повече време и кимна към папката:

— Може ли?

Той й я подаде. Веднага щом видя името му, стомахът на Хелън се сви на топка. Снимката му — млад, обещаващ, жив — го потвърди. Най-лошите й страхове се сбъдваха.

Всичко беше заради нея. От самото начало.