Матю Арлидж
Куршум за двама (75)

75.

В продължение на секунда-две се взираше в очната му ябълка. После изчезна. Хелън бе успяла да издири апартамента в центъра на града, нает от Саймън Ашдаун. Тя натисна входния звънец, като едва се овладяваше да удари с юмрук по вратата. Дълга пауза, никакво движение. Тя натисна звънеца още веднъж. И още веднъж. После спря и се ослуша. Стори й се, че чу проскърцване на паркет, после стъпки, съвсем тихи. А след това в шпионката се появи око. Хелън очакваше това — надяваше се — затова предвидливо вече самата тя надничаше през шпионката. Окото незабавно се скри от погледа й. Издайническите знаци на отдалечаващи се стъпки я накараха да се усмихне — беше разкрит, защо тогава стъпваше на пръсти?

В подобна ситуация полицаят е изправен пред няколко възможности. Може да избере официалната процедура, да подаде молба за съдебно разрешение и прочее, но когато работи сам, това почти винаги означава, че заподозреният изчезва, докато полицаят попълва формуляри. Може и да действа по неофициалния начин и да се престори, че си тръгва, а после да заеме наблюдателен пост на улицата. Това обикновено върши работа, тъй като беглецът бърза да напусне апартамента и често се озовава на улицата в рамките на един час. Но Хелън не беше от търпеливите. И точно поради тази причина решително се отправи към стаичката на портиера — стряскайки го по време на късната му закуска — и настоя да отвори апартамент №21.

Той спокойно би могъл да се възползва от правото си да помоли — да настоява — за съдебно разпореждане, но хората обикновено спират да разсъждават разумно, когато видят полицейската карта. Страхувайки се от порицание или развълнувани от драматичността на момента, те обикновено се подчиняват. Какъвто бе и случаят в момента — шашнатият портиер отвори апартамент №21 без никакво колебание. Изглеждаше някак изненадан и разочарован, когато Хелън хлопна вратата под носа му — за цялото си усилие получи единствено бегла усмивка на благодарност.

Ашдаун се подготвяше за бягство. Опакованите пътни чанти, ключовете за кола — човекът тръгваше на път. Но в момента стоеше неподвижен като пън, докато Хелън крачеше през стаята към него. Изглеждаше уплашен и роптаеше, че действията й са незаконни — но не звучеше заплашително. Хелън прибра полицейската си карта и посочи към свободен метален стол. След кратка пауза Ашдаун прецени ситуацията и избра да се подчини.

— Защо го направи, Саймън?

Хелън не я биваше в обиколния подход, затова заложи на директната атака. Бързо и решително тя изложи в прав текст обвиненията — нелегално източване на поверителна информация, компрометиране на действащо разследване за финансова изгода — с намерението да лиши Ашдаун от възможност да усуква или да си измисли оправдания. За нейна изненада той разпалено защити действията си.

— Не е възможно да съм бил аз.

— Защо?

— Защото всеки технически консултант има собствен уникален код за достъп. Това е единственият ни начин за влизане и излизане и винаги е ясно кога сме имали достъп до системата и как сме я използвали.

— Би трябвало да има начини да се заобиколи това…

— Не и за нас. Персоналът от техническата поддръжка непрекъснато щъка наоколо, понякога работим заедно с полицията, понякога не. Системата за достъп бе създадена с цел да не се компрометира разследване и за да се следи текучеството на кадри. Ако проверите…

— Защо тогава излъга? — прекъсна го Хелън. Нямаше желание да слуша лекции.

— Защо смятате, че съм излъгал?

— Разпитах всички, които са имали достъп до разследването, за да се информирам за действията им през онзи ден, и ти, заедно с останалите служители от техническия отдел, твърдеше, че си стачкувал. Но ти не си стачкувал. Бойкотирал си стачката.

— И какво от това? Бях против тази стачка, затова отидох на работа. Останах там съвсем за малко, така че, когато ме попитаха, реших, че ще е по-добре да излъжа, за да не разберат останалите.

— Обаче не се получи, нали? Кой им каза?

Ашдаун за пръв път се смути. Най-после напредък, помисли си Хелън.

— Не знам как са разбрали — измърмори той, вперил поглед в обувките си.

— Амбициозен човек ли си, Саймън?

— Предполагам.

— Предполагаш? Твърде млад си за толкова добра заплата, оценяван си много високо. Наистина би могъл да постигнеш много. Всъщност преместването ти в Хампширската полиция е било голямо повишение, нали?

Ашдаун кимна.

— И въпреки това само след четири месеца на страхотната ти нова работа ти се връщаш на старата си позиция. Работа, за която — ако се вярва на молбата ти за поста в Хампшир — ти смяташ, че си овладял до съвършенство и ти е станала досадна.

— Всички говорим такива неща на интервюта за работа.

Той продължаваше да се взира в обувките си.

— Какво се случи?

Дълго мълчание.

— Промених решението си. В Саутхамптън така и не успях да се почувствам у дома си, нямах никакви приятели, а после… когато момчетата започнаха да странят от мен, защото не членувах в профсъюза, реших, че мястото ми не е тук.

— Нека ти припомня обаче, че си подал молбата си за прехвърляне, преди момчетата да разберат, че си предал каузата. Колегите ти изрично подчертаха това. На 18-и, по време на запой в „Агнето и знамето“, са те принудили да признаеш, че си бойкотирал стачката. А ти си подал молбата си на 16-и.

— Явно грешат…

— Има няколко свидетели на разговора в бара. Не може всички да лъжат.

Още по-дълго мълчание.

— Истината е… истината е там, че на мен просто не ми харесва тук. Не харесвам хората, не харесвам работата. Искам да се махна.

— Това е доста любопитно, Саймън. Защото на тримесечната атестация си казал, че си много доволен от всичко. Че имаш по-големи отговорности и това ти харесва. И си получил отлични оценки за работата си, дори намек, че след година те очаква повишение, ако се справяш все така. Имам копие от служебната ти характеристика, ако искаш да я прочетеш.

Хелън му я подаде, но Ашдаун не каза нищо. Човекът изглеждаше дълбоко отчаян. Започваше да поддава. Тя реши да действа безмилостно.

— Ти си преминал полицейското обучение, Саймън, затова няма да ти обяснявам какви биха могли да бъдат последиците за кариерата ти, ако си бил принуден да признаеш, че си излъгал полицейски служител, който води разследване на убийство. Ако си бил принуден да признаеш, че си приел заплащане за предоставяне на поверителна полицейска информация.

Ашдаун седеше абсолютно неподвижно, но ръцете му трепереха.

— С кариерата ти ще бъде свършено. Точка. А аз знам колко важна е тя за теб. — Хелън смекчи тона си. — Знам, че си талантлив, Саймън. Знам, че би могъл да стигнеш далеч. Но ако сега ме излъжеш, ще те унищожа. Окончателно.

Раменете на Ашдаун се приведоха и започнаха да се тресат. Плачеше ли?

— Защо правиш това?

— Защото трябва да разбера истината. Ти ли предаде записа от разпита на Микъри? И ако да — защо? Мога да ти помогна само ако ти ми помогнеш.

Дълго мълчание.

— Мислех, че знаеш — дрезгаво каза той. — Той ми каза, че знаеш.

— Кой?

— Уитакър.

Уитакър. Думата увисна във въздуха, но Хелън все още не можеше да повярва.

— Какво ти каза? Какво е трябвало да зная?

Ашдаун поклати глава, но Хелън бе твърдо решена да получи отговор.

— Кажи ми. Кажи ми веднага, в противен случай ще те арестувам за…

— Уитакър изтегли записа от разпита.

— Но той беше в отпуск тогава…

— Видях го. Наминах през офиса. Заради стачката там нямаше хора. Но Уитакър беше там. Съвсем сам. Каза, че преглежда материалите по случая, а когато по-късно проверих, видях, че е свалил записа от разпита. Не си помислих нищо. Той е началник, така че — защо не? Но когато по-късно разбрах, че разпитваш всички, за да разбереш какво са правили през онзи ден, осъзнах, че Уитакър е сгрешил. Объркал е дните. Отидох да говоря с него. Не исках да си има неприятности заради някаква глупава грешка.

— Подмазал си му се.

— Нещо такова. Уитакър ме харесваше, смяташе, че ме чака добро бъдеще. Затова просто го споменах… за по-сигурно. Да, обаче на него това не му хареса. Изобщо. Каза, че съм се заблудил, но аз знаех, че не съм.

Той замълча, изглеждаше уплашен.

— Продължавай. Какво стана после?

— Каза, че може да разруши кариерата ми с едно телефонно обаждане. Че не си давам сметка в какво се забърквам. Ние… той реши още тогава, че аз трябва да бъда прехвърлен обратно в Лондон по най-бързия начин. Предполагам, че той е разгласил новината, че съм бойкотирал стачката. Като причина за напускането ми. Каза ми, че ти знаеш всичко това. Че е твоя идея.

В Хелън се надигна мощен пристъп на гняв, но умело го овладя. Трябваше да остане спокойна и концентрирана. Това наистина ли се случваше?

— Казал ти е, че аз съм замесена?

— Да, че ти се занимаваш с всичко това, така че няма смисъл да ти казвам каквото и да било.

— Ти какво направи след това?

— Опитах се да продължа да си върша работата, но просто не можех, а и момчетата допълнително напрягаха обстановката. Затова си взех отпуск по болест. Оттогава се крия тук и чакам да мине времето до преместването ми…

Той замълча, сякаш изведнъж осъзна ситуацията, в която се намираше.

— Положението ти не е толкова отчайващо, Саймън. Ако това, което ми каза сега, е вярно, аз ще направя всичко възможно да ти помогна. Можеш да се върнеш обратно в Лондон, да научиш урока си и да започнеш отначало, на чисто. Можеш да правиш всичко, което си искал да правиш, да постигнеш всичко, което си искал да постигнеш.

Ашдаун вдигна поглед, едновременно смутен и изпълнен с надежда.

— Но в замяна на това искам да направиш нещо за мен. Ще дойдеш с мен в апартамента ми още сега и ще напишеш на хартия всичко, което току-що ми каза. После ще чакаш. Няма да вдигаш телефона си, няма да се обаждаш на никого. Няма да изпращаш имейли, нито съобщения по телефона или в „Туитър“. Ще си седиш тихо и кротко и ще запазим разговора ни в тайна от останалата част на света, докато аз не преценя, че опасността е преминала. Ясно ли е?

Ашдаун кимна. Щеше да направи всичко, което Хелън му кажеше.

— Добре. Да тръгваме тогава.