Матю Арлидж
Куршум за двама (64)

64.

В главата на Хелън се въртяха хиляди въпроси. Дали Микъри казваше истината? Може би тя не беше убиецът — може би маниакалният й интерес към тези убийства бе свързан с нещо съвършено различно: пари. Микъри знаеше, че тази история щеше да се превърне в световна сензация, когато се разчуеше, и вероятно отчаяно копнееше да използва вътрешната си информация по случая, за да изпъкне сред гилдията.

Колкото повече мислеше Хелън за това, толкова по-логично й се струваше. Микъри може би вече подготвяше черновата на авторитетен доклад за убийствата, който включваше и психологически профил на убиеца, и достоверни улики от полицейското разследване. Случайната й връзка с две от жертвите я бе насочила към дирята, но тя бе амбициозна жена и искаше още. Кога за пръв път бе потърсила Марк? И защо точно него? И откъде имаше дързостта да подкупи действащ полицай, за да получи точна и подробна информация от текущо разследване? Ако можеше да се докаже, че корумпиращото й въздействие бе възпрепятствало опитите на полицията да залови убиеца, тя можеше да получи присъда. Това поне е някаква утеха, мрачно си помисли Хелън.

Докато Хана бе на сигурно място в килията на ареста, Хелън разполагаше с прозорец за действие. Но трябваше да го направи предпазливо и по всички правила. Затова първата й работа бе да се види с Уитакър. Докато му описваше случая, той просто седеше и слушаше с мрачно изражение на лицето. Очевидно трябваше да отстранят Марк от разследването, но дали биха могли да го направят, без да събудят подозрението на Марк или на останалите? Не, разбира се, че не. Значи трябваше да го отстранят официално и да повдигнат обвинение срещу него. Тогава той, разбира се, би могъл да се свърже с пресата — за отмъщение и от желание да спечели пари. Но Уитакър смяташе, че едно тлъсто възнаграждение, а може би дори запазване на полицейската му пенсия и допълнителното заплащане за прослужени години, би могло да го убеди да държи езика си зад зъбите. Този номер доказано вършеше работа, а Марк не произхождаше от богато семейство. И макар че Хелън се противеше на мисълта да възнаграждават предателството на Марк по този начин, Уитакър изглеждаше по-оптимистично настроен.

— Искаш ли аз да се заема? — попита той.

— Не, аз ще го направя.

— По правило по-старшият по длъжност поема инициативата при дисциплинарно отстраняване.

— Да, знам и разбирам причината за това, но искам да разбера какво точно е предоставил като информация и на кого. Мисля, че имам по-голям шанс да изкопча това, ако го притисна насаме.

Уитакър я изгледа подозрително.

— Някаква специална тактика ли имаш спрямо него?

— Не, но той ме уважава — бързо отвърна Хелън. — Знае, че аз не увъртам и ако му предложа сделка, тя ще е истинска и добронамерена.

Това обяснение очевидно задоволи Уитакър и Хелън побърза да тръгне. Никога досега не бе напускала кабинета му с такова облекчение. Но пък, от друга страна, това бе лесната част. По-трудното предстоеше — да се изправи лице в лице с Марк.

Хелън се качи в колата си и хлопна вратата. За момент звуците на външния свят с всичките му грижи бяха заглушени. Миг спокойствие от действителността, която непрестанно я залива с помия. Защо бе допуснала Марк толкова близо до себе си? Защо бе избрала точно него за душеприказчик, когато той очевидно издаваше всички подробности от разследването? Тя се намръщи, когато си спомни разговорите им в бара, в стаята на разследването, обсъждането на теории и заподозрени. Кой знае, може би някакъв неин противен карикатурен образ — бъбривата, некадърна полицайка — вече се оформяше в книгата на Микъри. Брилянтен убиец фантом, безуспешно преследван от глупави ченгета.

Хелън извика от болка и погледна надолу, за да установи, че ноктите й се впиваха в дланта й. Беше ги забила до кръв от гняв и безсилие. Проклинайки глупостта си, тя се опита да събере отново мислите си. Сега не му беше времето да се разсейва с фантазии. Нямаше смисъл да води въображаеми битки. Беше го правила достатъчно често в миналото. Сега трябваше да бъде спокойна, силна и решителна. Сега беше време за действие.