Матю Арлидж
Куршум за двама (6)

6.

Щяха ли някога да спрат да я тормозят?

Ейми си мислеше, че в болницата в Саутхамптън ще бъде в безопасност. Че ще я оставят на спокойствие да скърби и да се възстановява. Но те упорито я изтезаваха. Не й позволиха да яде или да пие въпреки настойчивите й молби. Езикът й бе подут, стомахът й — твърде свит, а червата й можеха да се разкъсат, ако през тях минеше твърда храна. Затова й сложиха интравенозна система. Може би това беше правилното решение, но не беше онова, което тя искаше. Те някога бяха ли гладували в продължение на три седмици? Представа нямаха какво е.

Бяха й сложили и система с морфин, която помагаше до известна степен, макар че внимателно следяха да не я препълват. Ейми натискаше бутончето с лявата си ръка всеки път, когато болката ставаше непоносима. Дясната й ръка бе закопчана с белезници към леглото. На сестрите това ужасно много им харесваше и споделяха предположенията си шепнешком. Дали е убила бебето си? Или съпруга си? Очевидно им доставяше огромно удоволствие.

И тогава — за бога! — тогава пуснаха майка й в стаята. Ейми обезумя; крещеше като подивяла и дори се наложи майка й да излезе по препоръка на лекаря. Какви ги вършеха, по дяволите? Тя не можеше да види майка си, не и сега. Не и в това състояние.

Тя просто искаше да я оставят сама. Тогава би могла да фокусира цялото си внимание върху нещата около себе си, да втренчи поглед в сложната плетеница на памучните нишки на калъфката на възглавницата си, да се взира часове наред в хипнотизиращите, нажежени жички в лампата на нощното си шкафче. По този начин би могла да се изолира от реалността и да успокои мислите си. А когато призракът на Сам изскочеше изневиделица, тя щеше да натисне дозатора на морфина и поне за кратко да се отнесе на някое по-щастливо място.

Но дълбоко в сърцето си тя знаеше, че никой нямаше да я остави на спокойствие за дълго. Демоните вече я обграждаха, влачеха я обратно към реалната смърт, която бе оставила зад гърба си. Тя виждаше как полицаите сновяха навън в очакване да влязат и да започнат да я разпитват. Нима не разбираха, че тя нямаше никакво желание да отговаря на въпросите им? Нима не беше страдала достатъчно?

— Кажи им, че не мога да говоря с тях.

Медицинската сестра, която разлистваше медицинския й картон, вдигна поглед.

— Кажи им, че имам висока температура — продължи Ейми. — Кажи им, че спя…

— Не мога да ги спра, скъпа — равнодушно отвърна сестрата. — Най-добре ще е да приключиш с това, а?

Колкото и да страдаше, никога нямаше да е достатъчно. Ейми вече бе наясно с това. Тя бе убила мъжа, когото обичаше, и нищо не можеше да се поправи.