Матю Арлидж
Куршум за двама (59)

59.

Чарли стигна до „Никълстаун“ точно за петнайсет минути. Щяха да ги съкратят до десет, ако бяха включили сирената, но този вариант бе изключен. Не искаха да плашат Микъри. Детектив Граундс остана да пази силно разгневената Марта Рийвс — съществуваше възможност тя да се свърже с Микъри и да я предупреди. По радиостанцията бе разпространено описание за патрулните полицаи и Чарли незабавно се зае с координиране на действията.

„Никълстаун“ е малък район и много от местните полицаи си кимат за поздрав с проститутките и наркоманите, които го обитават. В това затворено общество новините се разпространяват изненадващо бързо и слухът вече беше плъзнал. Сега подходящият анонимен сигнал би могъл да реши случая мигновено. Дали биха могли да заловят Микъри на местопрестъплението? Чарли усети как пулсът й се ускорява — тръпката от преследването винаги караше сърцето й да препуска. Но този път имаше още нещо. Това беше лично предизвикателство — тя нямаше да допусне Микъри да й се изплъзне за втори път.

Пет минути. Десет минути. Петнайсет. И никаква следа от нея. Влизане и излизане от клубове и барове. Офиси на таксиметрови служби и супермаркети „Теско“. Навсякъде едно и също — поглеждане на снимката и учтиво поклащане на глава.

И тогава на улицата настъпи суматоха. Викове за помощ. Някаква жена лежеше на паважа. Чарли покри разстоянието за секунди и откри млада жена в тежко състояние. Обезумял поглед, кръв течеше от раните по лицето й. Но тя не беше нейна грижа. Пияна местна девойка, пострадала от гнева на агресивния си любовник. Докато униформеният полицай отвеждаше настрана буйстващия насилник, Чарли възобнови преследването.

Двайсет минути. Трийсет минути. Радиостанцията продължаваше да мълчи. Чарли проклинаше късмета си. Каква беше тази жена, че успяваше да се измъкне безследно? Чарли бе сигурна, че Рийвс не я лъжеше за „Никълстаун“ — наложи й се да изтръгне информацията от нея — така че къде беше Микъри, по дяволите? Щеше да й даде още трийсет минути, може би и повече. Все нещо трябваше да се случи.

Започна да вали. Първо слабо, после едри тежки капки, които внезапно преминаха в градушка. Чарли ругаеше под носа си, докато ледените топчета я удряха по мократа глава. Ала нещата бяха на път да станат още по-зле.

— Прекрати издирването.

Чарли се обърна. Хелън бе дошла. И не изглеждаше щастлива.

 

 

Изминаха обратния път до полицейското управление в мълчание. Нямаше обяснения по повод на причината за прекратяването на издирването, нямаше го и очакваното смъмряне, че е изпуснала главната заподозряна (два пъти). Чарли не знаеше какво става и това не й харесваше. За пръв път през живота си осъзнаваше какво бе усещането да си под полицейско наблюдение. Да си заподозрян. Чарли отчаяно искаше да говори, да разсее безпокойството си и да разбере какво става. Но такива изгледи очевидно нямаше. Затова просто седеше и мълчаливо страдаше, а въображението й рисуваше хиляди мрачни сценарии.

Прекосиха управлението в мълчание. Хелън я въведе в една от стаите за разпити и изключи мобилния си телефон. Двете жени впериха погледи една в друга.

— Защо стана полицай, Чарли?

Лоша работа, мамка му. Ако това бе встъпителният въпрос, определено бе загазила.

— Да дам своя принос. Да преследвам лошите.

— И смяташ ли, че си добър полицай?

— Разбира се.

Последва дълго мълчание. И после:

— Разкажи ми за Хана Микъри. И за това как я пусна да избяга.

Чарли нямаше да си позволи да избухне. Каквото и да й говореше Хелън, тя трябваше да запази спокойствие. От това можеше да зависи всичко. Затова Чарли й разказа как Хана я е надхитрила. Как са я изгубили. Нямаше смисъл да крие нищо, след като очевидно бе загазила сериозно.

— Откога познаваш Хана Микъри?

— Да я познавам?

— Откога?

— Не я познавам. Прибрахме я, разпитахме я, преровихме компютъра й… това е. Познавам я точно толкова, колкото я познаваш и ти.

Отново мълчание.

— Развълнувана ли си от престъпленията й?

Ситуацията ставаше все по-странна и все по-необяснима.

— Не, разбира се. Тези престъпления са отвратителни. Ужасяващи. Ако Микъри е виновна, заслужава да изгние зад решетките.

— За тази цел ще трябва първо да я открием.

Грубичко. Но може би заслужено. Чарли бе прецакала нещата с Микъри, в това нямаше съмнение. Щеше ли да има още трупове? И щяха ли да лежат на нейната съвест този път?

— Какво почувства, когато чу, че Питър Брайтстън се е самоубил?

— Какво „почувствах“?

— Сметна ли го за слабохарактерен?

— Не. Не, разбира се. Дожаля ми за човека. Трябваше да направим много пове…

— Ами за Ана и Мари? За тях дожаля ли ти? Или те си го заслужаваха? Те определено бяха слабохарактерни. Как ги наричаха местните момчета? Идиотки?

— НЕ. КАТЕГОРИЧНО НЕ. Никой не заслужава да умре така. И с цялото ми уважение…

— Пари ли ти трябват, Чарли? Дългове ли имаш?

— Не.

— Имаш нужда от по-голяма къща? От по-хубава кола?

— Не. Нямам нужда от повече пари.

— Всеки има нужда от пари, Чарли. Кое те прави по-различна от другите? Алкохол? Хазарт? Пари назаем от лоши хора?

— Не! Сто пъти не!

— Тогава защо го направи?

Чарли най-после вдигна глава и я погледна изумена.

— Какво съм направила?

— Ако ми кажеш сега, мога да ти помогна.

— Моля те, не знам какво очакваш да ти отговоря…

— Не се преструвам, че разбирам защо си й позволила да те използва по този начин. Най-приемливият сценарий е, че тя те изнудва за нещо. Най-лошият — че ти си извратена като нея. Но искам да проумееш едно нещо, Чарли, ако не ми кажеш истината сега — до най-малката подробност — ще прекараш остатъка от живота си в затвора. Знаеш ли какво се случва с корумпираните ченгета в затвора?

Внезапно всичко й стана ясно.

— Не съм го направила.

Мълчание.

— Явно ти смяташ, че някой й помага. Някой от това управление. Някой от екипа. Само че това не съм аз.

— Но аз вече знам, че си ти.

— Няма как да съм аз. Имам алиби. Ти знаеш, че имам алиби. Да, аз бях в управлението, но по това време разговарях с Джаки Тайлър от „Изчезнали хора“. Бях там поне четиридесет минути, ако не и повече. Преглеждах данните за двойки, обявени за издирване.

— Тя твърди, че не си.

— Не, не, не, не е така. Тя даде показания и каза…

— Оттегли ги. Сгрешила е в преценката си за времето.

Тежко, неловко мълчание. За пръв път от очите на Чарли рукнаха сълзи.

Хелън продължи:

— Отначало не смятала, че е важно, но сега уточни, че си отишла при нея рано следобед…

— Не, не, тя лъже. Бях там, наистина прекарах това време с нея, мога да ти кажа имената на всички хора от двойките, които…

— Ти ме предаде, Чарли. Предаде всички ни. Ако у теб имаше капчица достойнство и почтеност, можех да ти помогна, но сега всичко е в ръцете на отдел „Антикорупция“. Ще бъдат тук след пет минути, така че си подготви показанията…

Ръката на Чарли се стрелна и сграбчи лакътя на Хелън.

— Не съм аз.

Мълчание.

— Знам, че не ме харесваш. Знам, че не ме цениш. Но не съм аз, кълна се. Аз…

Сълзите вече обливаха лицето й.

— Никога не бих… не бих могла… как изобщо ти хрумна, че съм способна на нещо такова?

Изрече го с люта ярост, после се срина и захлипа почти безшумно.

— Не съм аз.

Хелън я наблюдава известно време, после каза:

— Всичко е наред, Чарли. Вярвам ти.

Чарли вдигна глава и я изгледа недоверчиво.

— Но…

— Няма да идва никой от отдел „Антикорупция“. И Джаки никога не е оттегляла показанията си — осигурила ти е желязно алиби. Съжалявам, че трябваше да се случи по този начин, но нямам друг избор. Трябва да разбера кой стои зад това.

— И?

— Чиста си, Чарли. Не е нужно някой изобщо да разбира, че сме провеждали този разговор. Няма да бъде отбелязано в досието ти. Освежи се и се връщай на работа.

След тези думи напусна стаята. Чарли зарови лице в шепите си. Облекчението и изтощението се смесиха с отвращение — толкова силна неприязън към Хелън не бе изпитвала никога досега.

Хелън излезе в коридора и пое дълбоко въздух. Гадеше й се. Не заради онова, което бе причинила на Чарли, а заради онова, което означаваше нейната невинност. Вече имаше само един възможен предател — Марк.