Матю Арлидж
Куршум за двама (58)

58.

Керълайн потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в Ада. А безжизненият труп на Мартина бе личният й демон, който я придружаваше по пътя. Колкото и силно да стискаше очи, да извръщаше глава, да пищеше, крещеше, хлипаше и стенеше, не можеше да заличи безмълвното обвинение на Мартина.

Още по-кошмарен бе смехът, който я преследваше. Смехът на злобната кучка, сътворила всичко това. Тя им бе дала обещание. Беше казала, че ако една от тях… Керълайн отново захлипа, но вече нямаше и сълзи. Не й бе останало нищичко.

Цялата тази работа беше измама. Жената отдавна беше изчезнала. А Керълайн? Керълайн бе убила момиче. Невинно момиче. И каква бе наградата й? Смърт. Може би трябваше да свърши и със себе си. Обзе я абсурдно въодушевление. Огледа се наоколо, за да потърси начин да сложи край на живота си. Би могла да се обеси с дрехите на Мартина, само че… нямаше къде да увисне. Таванът бе гладък, в стаята липсваха каквито и да било мебели. Нямаше остри ръбове, нямаше нищо, което да пригоди за оръжие. Започна да драска като обезумяла по дупката от куршума във вратата — излизай оттам, копеле! — но бързо се отказа и отново потъна в отчаяние. И тогава съвсем неочаквано ключалката изщрака и вратата се отвори.

— Браво, Керълайн.

Чуваше я, но не можеше да я види. За миг Керълайн застина неподвижно. Нейната мъчителка се бе появила отново. Цялото й тяло се скова от страх.

Но не се случи нищо. Дали жената бе все още там? Сякаш я нямаше, наоколо цареше пълна тишина. Керълайн внезапно скочи на крака и тръгна към вратата. Ако жената бе все още там, щеше да й извие врата. Хайде, давай! И тогава, докато тичаше към свободата си, Керълайн изведнъж се закова на място. И се обърна.

Мартина. Мартина, която лежеше на пода безжизнена и неподвижна. Бяха дошли две, а си тръгваше едната. Керълайн спря на прага. Докато се намираше вътре, беше жертва. Пристъпеше ли отвън, ставаше убиец.

Но имаше ли друг избор? Ако искаше да живее, трябваше да приеме престъплението си. Затова колебливо прекрачи прага.

Намираше се в основата на стълбище. Идващата отгоре светлина — през нещо като отвор в таван — временно я заслепи. Тя отново започна да се колебае. Дали похитителката я чакаше там горе? Керълайн бавно се заизкачва по скърцащите стъпала. И се озова насред море от ярка светлина.

Беше сама. Съвсем сама в рушаща се къща. Огромна. Нежелана, необичана къща, точно като Керълайн. И въпреки това точно в този момент тя обичаше тази къща. Светлината й, празнотата й, свободата й. Можеше да тръгне във всяка посока, без страх, без принуда. Тя отново бе господарка на съдбата си.

Започна да се киска, отначало плахо, а съвсем скоро вече виеше от смях — дивашки, хриплив, безумен смях. Тя бе оцеляла!

Продължаваше да се смее, докато вървеше към входната врата. Отвори я, затича се по късата градинска пътечка, излезе през портата и се озова на оживената градска улица.