Матю Арлидж
Куршум за двама (51)

51.

Разсъдъкът й сякаш бе размътен. Тя положи усилие да се изправи на крака, замаяна, после потръпна. Зрението й все още бе замъглено, но усети мирис на влага и ледена тръпка прониза цялото й тяло. Къде се намираше?

В съзнанието й бавно започнаха да нахлуват образи — но всеки от тях я пронизваше като мъчителен пристъп на главоболие от махмурлук, така че отново седна. Подът бе твърд и неудобен. Спомни си микробуса, Син, Керълайн… Погледна часовника си и присви очи. Наистина ли бе спала повече от 24 часа?

Звукът от повръщане я накара да вдигне поглед. И видя Керълайн. Просто бе повърнала, а сега плачеше и сълзите й капеха в собствения й бълвоч.

Стегни се. Събуди се. Но това не беше сън. Беше твърде странно, за да е измислено. Син ли я бе довела тук? И къде бе самата Син? Мартина изкрещя, но получи единствено приглушен отговор от ехото. Намираха се в някакво мазе — подземие със сводест таван от тухли. Тясно и плесенясало — забравен склад в някоя голяма къща, може би. Нищо не разбираше. Не проумяваше абсолютно нищичко.

Вратата бе заключена отвън. Масивно дърво, но въпреки това тя заблъска по нея. Удря с юмруци, докато ръцете й започнаха да пулсират, а главоболието й стана нетърпимо — после рухна обратно на пода в пълно отчаяние.

— Керълайн?

Извика името й, но не получи отговор. Затова отново се надигна и тръгна към нея. Пътьом кракът й закачи нещо твърдо, което изхвърча настрани. Тя извика от болка, после осъзна, че буквално е стъпила върху мобилен телефон. Мартина се наведе и го вдигна. Не беше нейният, според нея не беше и на Керълайн. Тя натисна един от бутоните и екранът се озари от зловещо зелена светлина. Имате едно ново съобщение.

Мартина инстинктивно натисна ОК.

До този телефон има пистолет. Вътре има един куршум. За Мартина или за Керълайн. Заедно трябва да решите кой ще живее и кой ще умре. Цената за свободата е смърт. Няма победа без саможертва.

И това беше всичко. Мартина стрелна поглед към предмета, който неволно бе ритнала в другия край на помещението. Пистолет. Шибан пистолет.

— Ти ли направи това? — излая тя към Керълайн. — Тази извратена шега твое хрумване ли е?

Но Керълайн просто изскимтя и поклати глава.

— Какво искаш да кажеш? Не знам какво…

Тогава Мартина хвърли телефона към нея.

— Това.

Керълайн трескаво грабна телефона. Ръцете й трепереха, докато четеше съобщението. После апаратът се изплъзна от ръката й и изтрака на пода, а тя наведе глава и тихо продължи да хлипа. Мартина усети, че й призлява — момичето очевидно не знаеше нищо. Усещаше как дъхът й замръзва пред лицето й. Дали в тази гробница щеше да стане още по-студено? Дали щяха да измръзнат до смърт, преди някой да ги открие?

Животът й не можеше да завърши така. След толкова много несгоди просто не можеше да умре в тази влажна дупка.

Мартина се огледа в сумрака и погледът й спря върху пистолета.