Матю Арлидж
Куршум за двама (43)

43.

Любопитните досадници са лесна мишена, нали? Те са вампири, които се хранят с чуждото нещастие. И все пак, кой от нас може да се закълне, че не би се изкушил да погледне? Че не е хвърлял поглед, докато бавно е подминавал верижна катастрофа на магистралата или местопроизшествие, обградено от полицейски кордон? Какво очакваме да видим? Признаци от живот? Или следи от смърт?

Питър Брайтстън определено събра огромна тълпа от хора, нетърпеливи да видят как изглеждат 90 килограма плът и кости след сблъсък с паважа. Хелън и екипът й пристигнаха само няколко минути след парамедиците. Но за разлика от клетите хора, чиято работа бе да съберат останките, Хелън, Чарли и Марк не се интересуваха от Питър. Негови колеги бяха станали свидетели на случилото се — и дума не можеше да става за принуда — така че ставаше въпрос за стандартно и очевидно самоубийство. Онова, което интересуваше Хелън, бяха любопитните наблюдатели. Онези, които бяха дошли да се насладят на касапницата.

Нещо подсказваше на Хелън, че убийцата не би зарязала жертвите си, след като ги е пуснала в действие. Самоубийството на Питър със сигурност бе кулминацията на всичките й мечти и надежди.

Живата визитна картичка, неспособна да понесе вменената от похитителя вина. Този път убийцата дори нямаше нужда да се намесва. Можеше просто да си седи и спокойно да се порадва на делото си. Всеки на нейно място би искал да види това, нали?

Точно по тази причина бяха донесли камери и ги бяха поставили на различни дискретни места — някои отвисоко, други на нивото на улицата — те сканираха тълпата и записваха масовия нездрав интерес към отчаянието на един мъж на средна възраст.

Преглеждането на записите впоследствие се оказа депресиращо занимание. Бяха уловили момента, в който се появява съпругата му Сара. Беше обезумяла. Все още не бе преодоляла напълно отвличането и трагичното му завръщане. Все още не бе успяла да се справи с всепоглъщащата му потиснатост — пробва с психоанализа, но защитната му обвивка бе твърде дебела. А сега това. Целият й свят — и мястото й в него — бе разрушен в рамките на седмици. Нейният свят на удобства, частно образование, ски курорти и усещане за спокойствие и задоволеност. Сега светът изглеждаше мрачно място, пълно със злини, опасности и садизъм.

— Нека превъртим малко напред — предложи Хелън и никой не възрази.

Кадрите запрепускаха на бързи обороти, после отново тръгнаха нормално. Безкраен парад от парамедици и любопитни минувачи.

— Търсим жена със среден ръст между 165 и 175 см, стройна. Остър нос, пълни устни. Среден до голям бюст. С пиърсинги на ушите. — Марк припомни на екипа какво точно търсеха.

Но още докато го изричаше, се запита дали не си губеха времето. Дори ако видеха убийцата, щяха ли да я разпознаят? Разполагаха с изображения от фоторобот, компилирани от Чарли след разпита на Ейми, но те бяха груби и нагласени, с различна коса и прочее. Дали бе възможно да погледнат убийцата право в очите, а да не я разпознаят?

Скоро след това записът свърши.

— Какво ще правим сега, шефе? — попита Чарли.

Бяха изгледали записа два пъти, без да успеят да забележат нещо интересно. И все пак бе трудно да огледат всички — на екрана имаше толкова много хора — затова след кратък момент на колебание Хелън отвърна:

— Нека го видим още веднъж.

Настроиха се да изгледат записа за пореден път. Марк почерпи присъстващите с бисквитите си „Орео“ — всички имаха нужда от допълнителна доза захар и с благодарност се възползваха от тайните му запаси с лакомства. После отново впериха погледи към екрана и се опитаха да се съсредоточат повече от всякога.

— Ето.

Чарли го каза толкова отривисто, че Марк и Хелън подскочиха от изненада. Чарли върна записа и отново го пусна. После рязко го спря на пауза.

— Ето тук.

Сочеше към жена в далечния край на тълпата, която наблюдаваше как парамедиците качват торбата с трупа на носилка.

— Ако увелича мъничко картината, може да успеем да подобрим изображението…

— Коя е тя? — прекъсна я Хелън.

— Виждала съм я и друг път. На погребението на Бен Холанд. Беше сама и изчезна веднага след края на службата. Тогава не се замислих особено, но всъщност не си спомням да е разговаряла с някого от присъстващите.

Лицето на жената зае почти целия екран. Това ли беше първата снимка на тяхната серийна убийца? Имаше слабо лице, с добре изразен нос, руса коса до раменете, добре облечена, порядъчна на вид. Тя би могла да бъде жената от рисунките на фоторобота. Трудно е да си сигурен за тези неща — толкова много ти се иска да паснат, че понякога зрението ти погажда номера.

 

 

По пътя към дома на семейство Андерсън Хелън изпита дълбоко чувство на облекчение. И още нещо — надежда. Най-после разполагаше с нещо, от което да започне.

Докато Марк шофираше, тя впери поглед в принтираното изображение на заподозряната — коя беше тази жена?

Приеха ги неохотно, както обикновено. Странно как жертвите започват да ненавиждат намесата на полицията, дори когато се нуждаят от помощта й. Хелън влезе във всекидневната и премина директно на въпроса, без да губи излишно време в любезности.

— Имаме снимка на заподозрян, Ейми. Бихме искали да я погледнеш.

Това вече събуди интереса им. Хелън забеляза как родителите се спогледаха — дали и те започваха да се надяват? Тя подаде снимката на Ейми. Момичето я разгледа внимателно, после затвори очи и се опита да си спомни образа на похитителката си. След това ги отвори и отново се вгледа в снимката.

Дълго, дълго мълчание, а после:

— Възможно е да е тя.

Възможно?

— Доколко си сигурна, Ейми?

— Трудно е да се каже. Трябва да я видя на живо, за да съм напълно сигурна, но определено е възможно да е тя. Косата, носът… да, възможно е.

Не беше идеално, но засега стигаше. Ейми подаде снимката на родителите си, които изгаряха от нетърпение да видят кучката, отвлякла дъщеря им. Хелън изпита желание да дръпне снимката от ръцете им — моментът не бе подходящ за разглеждане на снимки.

— Познавам я. — Гласът на Даян Андерсън отекна в стаята ясно и отчетливо.

Известно време никой не обели и дума.

Накрая Хелън наруши мълчанието:

— Искаш да кажеш, че си я виждала и друг път?

— Познавам я. Говорила съм с нея. Знам коя е.

Хелън хвърли поглед към Марк — връзка между жертвите, най-после. Отне им много време — твърде много — да стигнат дотук. Но вече имаха основен заподозрян. Хелън усети мощен прилив на адреналин и за един кратък момент си спомни защо изобщо бе станала полицай.