Матю Арлидж
Куршум за двама (41)

41.

Всички бяха изненадани от бързото завръщане на Питър Брайтстън в службата. Съдружниците му го убеждаваха да си вземе три месеца почивка — или шест, ако иска — водени донякъде от загриженост, но по-скоро се страхуваха от реакцията на колектива. Питър бе грубиян, но в общи линии хората го харесваха, макар и само заради факта, че познаваше закона като петте си пръста. Но той бе убил Бен. Бе отнел живота на колега. В наръчника за управление на човешки ресурси нямаше инструкции за подобна ситуация. Най-вероятно срещу него нямаше да се повдига обвинение. От полицията се въздържаха да дават изявления, но намекваха, че това е някакъв ужасяващ нещастен случай. Питър поддържаше тази версия и не споделяше с никого подробностите, които те копнееха — но и се страхуваха — да чуят.

Появи се след три седмици почивка и възстановяване, което бе в разрез със съветите на лекарите и на адвокатите му. Но Питър бе непоколебим — през януари винаги имаха много работа — а и какво можеха да му направят? Да го изгонят, при положение че срещу него нямаше повдигнато обвинение? Да прекратят двайсетгодишното му сътрудничество с кантората и да го изхвърлят на боклука заради една злополука? Истината бе, че никой не знаеше какво да прави, така че — логично — никой не правеше нищо.

Пристигна рано сутринта в понеделник. Точен както винаги. Офисът бе странно притихнал в онзи ден, докато Питър написа няколко имейла и си направи чаша кафе. Но никой не бе насрочил срещи с него — влез плавно в ритъм, Питър — и скоро колегите му си намериха причини да изчезнат — някои тръгнаха към офиса в Борнмът, други отидоха на дълъг обяд с клиенти. В крайна сметка интересът към завръщането му, учтивите въпроси относно здравето му продължиха едва половин час и после всичко си тръгна постарому.

С изключение на празния стол. Все още не бяха назначили никого на мястото на Бен — толкова скоро след погребението — така че столът и бюрото му стояха празни. Личните му вещи бяха събрани и изпратени на годеницата му и цялото му работно пространство изглеждаше голо. Празна дупка на мястото, където някога бе имало живот.

Дупка, която бъркаше в очите на Питър. И в очите на всички. Упорито напомняне за случилото се. Всички — от ръководството до работниците в столовата — бяха очаквали, че на Питър ще му е много трудно. Но никой не очакваше, че в 3:30 следобед в първия ден след завръщането си на работа Питър ще се качи на покрива на сградата, ще изкрещи името на съпругата си, а после ще се прехвърли през парапета и ще скочи, за да намери смъртта си.