Матю Арлидж
Куршум за двама (34)

34.

Мари лежеше на леглото си и втренчено гледаше тавана. Това ли щеше да е последната гледка в живота й? Това потъмняло, неравно, жалко подобие на таван? Никога досега не му бе обръщала внимание, но от седмица го гледаше почти непрекъснато и в нея се надигаше гняв, който бе колкото свиреп, толкова и абсурден. Какво изобщо правеше тук? Тя трябваше да е в другата стая, при Ана. От самото начало знаеше, че трябва да й каже истината, но как да намери думите? Всичко бе толкова ужасно, толкова невероятно, какво би могла да й каже? Затова мълчеше. Ден след ден, един от друг по-кошмарни. Дъщеря й нямаше представа нито за смъртния ултиматум, нито за пистолета, който Мари криеше в чекмеджето на масичката до леглото. Ана се разкъсваше от мъка и объркване, затова Мари нямаше — не можеше — да й каже истината. Тя беше лоша майка. Лош човек. Защо иначе би допуснала да се случи това нещастие? Тя бе избрала боклука, за когото да се омъжи; тя бе заченала дете, чийто организъм едва функционираше. Без да дава какъвто и да било повод за агресия, тя бе провокирала нескончаем тормоз и безброй прояви на жестокост. А сега и това. Най-жестокият удар, който щеше да сложи край на тяхната жалка история. Отдавна бе спряла да се чуди защо тези неща се случваха точно на тях — просто го приемаше като факт. Вече се бе отказала и да се съпротивлява. Телефонната линия бе прекъсната от момента, в който Ела си тръгна, вратите бяха заключени от външната страна и никой не откликваше на виковете й. Веднъж й се стори, че видя нечий силует — дребен, може би детски — докато крещеше през прозореца. Но човекът избяга. Може би така й се бе сторило. Когато си заклещен в безкраен кошмар, трудно разбираш кое е истинско и кое не.

Ана отново плачеше. Това бе едно от малкото умения, които й се удаваха и което късаше сърцето на Мари. Дъщеря й бе самотна и уплашена — двете неща, от които Мари се бе заклела да я пази.

Мари не разбра кога бе станала от леглото. Тръгна към вратата, но спря. Не го прави. Но трябваше да го направи. Наистина трябваше. Единственото им оръжие срещу света бе взаимната им любов и сплотеност, а Мари безразсъдно унищожи това заради собствения си страх и малодушие. Жалка постъпка. След твърдото си решение да не казва на Ана истината, сега вече знаеше, че трябваше да го направи. Това бе единственото й оръжие. Единствената им надежда.

И все пак Мари се спря. Опитваше се да намери думите, с които да оправдае жестокостта си, мълчанието си. Но думите не идваха, затова тя просто събра сили, излезе от спалнята и влезе във всекидневната. Очакваше да бъде посрещната от обвинителния поглед на Ана, но — чудо на чудесата — момичето спеше. Плачът най-после бе изтощил крехкото дете и сега, макар и за кратко, то бе далеч от кошмара им. Ана бе намерила покой.

Ами ако никога не се събудеше? Мари внезапно се оживи от тази мисъл. Знаеше, че никога не би застреляла собствената си дъщеря — такъв вариант просто не съществуваше. Но имаше други начини. През годините след диагностицирането на Ана Мари бе чела за многобройни случаи, в които майки, неспособни да се справят с тежките недъзи на децата си, отнемаха живота им. Те твърдяха, че така слагат край на страданията на децата си, но разтоварваха и себе си. Обществото гледаше на тях със съчувствие, така че защо да не се отнесе така и с нея? Всичко друго би било по-добро от варианта да останат тук и да умрат от бавна гладна смърт. Съвсем скоро телата им и бездруго щяха да се вдигнат на бунт срещу тях, така че какъв избор имаха?

Мари осъзна, че отново се е върнала в спалнята. Запъти се към леглото, взе тънката възглавница и я претегли в ръцете си. Мислите й препускаха. Щеше ли да намери сили да го направи? Или смелостта щеше да я напусне? Устата й внезапно се изпълни със стомашни сокове — тя коленичи и мощно повърна в кошчето за боклук. Изправи се на крака и установи, че все още стиска в ръце възглавницата. Не биваше да се колебае повече. Не биваше да се двоуми. Затова Мари веднага излезе от спалнята си и нахълта във всекидневната, където кротко спеше дъщеря й.