Матю Арлидж
Куршум за двама (31)

31.

Гневът й достигаше пределната си точка и й се искаше да вика, докато дробовете й се пръснеха. Последните няколко дни бяха кошмарни и объркващи за Ана, но майка й вече отказваше да говори с нея и това влошаваше положението неимоверно.

Когато Ела бе нахлузила торбата на главата й, първоначално Ана си бе помислила, че ще се задуши, защото изобщо не можеше да движи врата си и с покрита глава щеше да умре от бавна и мъчителна смърт. Но за щастие торбата беше голяма и не стягаше гърлото й, така че можеше да диша спокойно. Отдъхна си и се напрегна да чуе какво се случваше. Обир ли беше това? Щяха ли да убият майка й? Ала не чу нищо друго освен звука от затварянето на входната врата, а после и на металната решетка. Ела ли излизаше? Или майка й? Моля те, Господи, не ме оставяй сама тук, молеше се Ана. Никой обаче не отговори на молитвите й и тя си остана там, съвсем сама и безпомощна, потънала в ужасяващ мрак.

Стоя така часове наред, после някой рязко свали торбата от главата й. Обля я ослепителна светлина. Тя стисна очи, после бавно ги отвори, опитвайки се да се приспособи към свободата си. Докато тънеше в мрак, си бе представяла всякакви чудовищни сценарии — че домът им е претършуван, а майка й е убита — но сега, когато се огледа, установи, че всичко изглежда сравнително… нормално. Нищо не липсваше, двете с майка й отново бяха сами в апартамента. Отначало Ана изпита облекчение и зачака Мари да й обясни, че онази луда жена е откраднала някои неща, но си е тръгнала и вече всичко е наред. Ала майка й не каза нищо. Ана изръмжа в опит да привлече вниманието й. Очите й трескаво се въртяха в орбитите си и отчаяно се опитваха да срещнат погледа на Мари. Но майка й не я поглеждаше. Защо? Какво се бе случило, та се чувстваше твърде засрамена да погледне собствената си дъщеря?

Ана отново започна да плаче. Тя бе само на четиринайсет и нямаше никаква представа какво се случваше около нея. И въпреки това майка й отказваше да я погледне и дори не направи опит да я успокои. Вместо това излезе от стаята. Бяха минали три или четири дни от посещението на Ела и през цялото това време майка й не беше казала и една смислена думичка. Четеше й, водеше я до тоалетната, помагаше й да си легне, но не й говореше. Ана никога не се бе чувствала толкова самотна. И толкова объркана. Знаеше, че винаги е била в тежест на майка си, и я обичаше безрезервно заради търпението, обичта и нежността, с които се грижеше за нея. Но сега я мразеше. Мразеше я с цялото си сърце заради жестокостта, с която я измъчваше.

Освен това умираше от глад. Стомахът й непрекъснато се свиваше от болезнени спазми, виеше й се свят, а устата й бе толкова суха, че усещаше вкус на кръв. Но майка й отказваше да й даде каквато и да било храна. Защо? И защо самата тя не се хранеше? Какво ставаше тук, по дяволите?!

Шум в коридора. Ужасяващо блъскане, писъци. Удари от юмруци, майка й виеше. Внезапно Мари влетя обратно в стаята. Профуча покрай Ана като обезумяла и отвори прозореца.

Тъй като сградата бе висока, прозорците имаха панти през средата и се отваряха съвсем мъничко, за да не скочи някой — разумно решение предвид отчаянието на обитателите. Но човек би могъл да поеме глътка свеж въздух, ако пожелаеше.

Мари крещеше и молеше за помощ. Молеше се някой — който и да било — да дойде и да ги спаси. И точно тогава Ана разбра. Те бяха пленници. Ето това не й казваше майка й. Ела ги бе заключила вътре като в затвор. Намираха се в капан.

Ето защо майка й крещеше в нощта. Таеше нищожната надежда, че някой ще мине оттам и ще я чуе. Че някой ще прояви загриженост. Но Ана знаеше от опит, че не можеше да разчита на добрина от непознати. Мари се свлече сломена на пода — тя най-после осъзна, че бяха погребани в собствения си дом.