Матю Арлидж
Куршум за двама (30)

30.

Сандра Лотън. Възраст: 33. Психически тормоз.

Хелън прегледа досието й. Сандра Лотън имаше склонност към романтично обсебване и ставаше отмъстителна след отхвърляне. Вече имаше три присъди за психически тормоз и заплашване. Спокойно можеше да се каже, че лечението й не даваше резултат, а убеждението й, че умни и образовани мъже на отговорни постове тайно желаеха да спят с нея, бе по-твърдо от всякога.

Хелън премина към следващото досие. Сандра бе луда, но нямаше склонност към насилие.

Изабел Скрийд. Възраст: 18. Киберпреследвачка.

Хелън отхвърли и нея. Дребно момиченце, което прекарваше живота си в словесно малтретиране на актриси от сапунени сериали посредством съобщения в „Туитър“ и през телефона си. Заплашваше да ги разпори, да изтръгне матките им и прочее, но на практика почти не излизаше от стаята си, така че не се вписваше. Класическа киберстрахливка.

Алисън Стедуел. Възраст: 37. Притежание на оръжие. Нанасяне на лека телесна повреда. Множество присъди за тормоз.

Звучеше по-обещаващо. Опитен рецидивист. Арестувана и излежала присъдата си в психиатрична клиника след опит да стреля с арбалет по свой колега, когото е преследвала. Вече отново се подвизаваше сред обществото — под надзор, очевидно — и не бе упражнявала тормоз от няколко месеца. Беше ли тази жена способна да организира нещо такова? Хелън се отпусна назад в стола. Кого заблуждаваше? Алисън може и да беше кофти жена, но далеч не пипаше фино и прецизно — тя действаше открито и шумно, а и не наблюдаваше жертвите си. Описанието на Питър Брайтстън за красавица с гарвановочерна коса по никакъв начин не се доближаваше до дебеланата с раздалечени зъби, която се взираше в Хелън от екрана. Поредното име, което отпадаше от списъка.

Хелън ровеше в HOLMES 2 от часове и проучваше всички регистрирани жени, получили присъда за тормоз и преследване през последните десет години. Но усилията й бяха напразни. Търсената от полицията жена бе коренно различен тип от недодяланите преследвачки, които я гледаха от екрана. Тяхната заподозряна сигурно бе наблюдавала жертвите си в продължение на седмици, след като бе наясно с предпочитанията на Ейми и Сам да се прибират на автостоп, както и с детайлите около седмичните пътувания на Бен и Питър до Борнмът. Да планира отвличанията им по начин, който позволяваше да бъдат извършени на отдалечени пътища, в райони без обхват на мобилните телефони, бе удивително. Но да открие места, където да ги затвори и където никой не би могъл да ги чуе или открие, места, на които те можеха бавно да полудеят от глад и ужас — това пък беше истински впечатляващо. Подобна жена нямаше как да бъде изровена от архивите на HOLMES 2; тя щеше вече да се е превърнала в жива легенда, в редовна тема за обсъждане на полицейски семинари и в научни публикации.

След разкритието относно колата на Бен, Хелън и Марли отново разпитаха Ейми, Питър и техните семейства в опит да открият доказателства, че някой ги е наблюдавал в периода преди отвличанията. Ейми и Сам бяха добродушни, без каквато и да било мнителност спрямо околните. В оживеното им студентско общежитие нищо — и никой — не бе привлякло вниманието им по начин, който да предизвика безпокойството им. Питър Брайтстън каза, че би забелязал, ако го следи красива жена, и думите му прозвучаха по-скоро като безпочвено самохвалство — но той също не бе имал причина да бъде подозрителен. При Бен беше по-различно, той бе предпазлив и внимателен по природа, но вече нямаше как да бъде разпитан лично, а годеницата му твърдеше, че не е споделял нищо тревожно с нея в дните преди отвличането.

Единственият миниатюрен напредък се дължеше на колата на Бен. Убийцата бе разполагала с ограничен времеви промеждутък, в който да пробие дупка в резервоара. Въпрос на не повече от три или четири часа, тъй като този път служебната среща в Борнмът била по-кратка от обичайното. Бен обикновено оставял колата на паркинга пред офиса, но той бил пълен заради обяд с клиенти в сградата, така че се наложило да ползва обществен паркинг зад ъгъла. Инстинктът на Хелън й подсказа, че всяко нещо извън рутинното поведение на Бен би могло да създаде проблем на убийцата, така че си струваше да бъде проверено. Записът от охранителната камера показваше как Бен и Питър паркират на четвъртия етаж, недалеч от асансьорите. Пет минути след напускането им пред камерата премина женска фигура в жълто-зелено шушляково яке и бяла бейзболна шапка с надпис Kappa. Дали оглеждаше обстановката? Вероятно, защото секунди по-късно пред обектива на камерата внезапно изникна ръка в ръкавица и го напръска с боя, заличавайки видимостта. Хелън разпореди анализ на записа и по възможност допълнителна обработка, за да се изчистят образите. Тя възложи на Сандерсън да провери и останалите камери в близост до паркинга, за да установят маршрута на заподозряната до сградата, но засега трябваше да се задоволят с наличната информация. Не беше много, но все пак разполагаха с бегла визуална представа за тяхната убийца и този образ сякаш потвърждаваше всичко, което Ейми и Питър им бяха казали за нея. Или поне факта, че наистина беше „тя“. Имаше хора в екипа й — Граундс и Бриджис например — които се съмняваха, че зад всичко това стоеше жена. Но вече имаха доказателства.

Хелън затвори системата HOLMES 2, излезе от офиса и се отправи към кръчмата зад ъгъла — „Папагал и двама председатели“. Днес там се провеждаше служебното коледно парти на управлението и независимо от факта, че считаше това събитие за крайно неуместно при тези обстоятелства, Хелън, като част от командния състав, трябваше да отиде — доста нелепо всъщност, защото редовите служители едва ли имаха нужда от присъствието на шефовете си, когато се забавляваха.

Хелън видя екипа си и си проправи път през тълпата, за да стигне до тях. Не им се празнуваше, когато имаше толкова много за вършене по случая, но полагаха усилие да се насладят на момента. Марк бе в добро настроение и гордо се перчеше с диетичния си тоник като с трофей на трезвеността. А и добре му се отразяваше: изпитото му лице имаше повече цвят, а в очите му — повече блясък. Той поздрави Хелън с усмивка и прояви ентусиазъм да я включи в груповото бръщолевене на новогодишна тематика. Според Хелън се стараеше прекалено и на няколко пъти тя улови многозначителния поглед на Чарли.

— Е, кой иска целувка под клонката имел?

Уитакър. Извън офиса бе напълно друг човек. Нервността и пресметливостта изчезваха, а на тяхно място се появяваше непринудена дружелюбност.

— Толкова много красавици, толкова малко време — каза той и хвърли престорено похотлив поглед към присъстващите жени.

— Тези сме ги чували — иронично отвърна Хелън. — Не ме впечатляваш.

— Е, тогава Чарли — продължи невъзмутимо Уитакър. — Зарадвай ме на Коледа.

Чарли се изчерви до корените на косата си, смутена от шеговитите задявки на подпийналия полицейски началник.

— Тя е омъжена, сър. Или поне сериозно обвързана — намеси се Хелън.

— Чух, че все още живее в грях, което трябва да означава, че има някакъв шанс — самоуверено отвърна Уитакър.

— Аз бих се отказала, сър. Имате голям избор.

— Жалко. Все пак човек трябва да умее и да губи. — Погледът му се спря върху младата и красива детектив Макандрю.

— Ако сте толкова отчаян, ще се прежаля с удоволствие — намеси се Марк.

Хелън се засмя заедно с останалите, но Уитакър остана сериозен. Не си падаше особено по подчинените си от мъжки пол — интересуваха го жените.

— Ще пропусна, благодаря. А сега ме извинете…

И тръгна да си търси други жертви. Останалите подновиха разговора си и детектив Сандерсън попита всички къде смятаха да прекарат Коледа. Хелън прие това като знак, че трябва да си тръгне.

Изненада се, когато разбра, че е била в кръчмата повече от час. Всъщност й се бе отразило освежаващо — възможност за мозъка й да изключи за известно време — но сега, когато крачеше обратно към управлението в студената нощ, случаят отново изпълни мислите й. Искаше й се да започне да разследва нишката с бензодиазепина. Откъде си го набавяше убийцата? Дали това би могло да ги насочи към нея?

Хелън се върна в празната стая за разследване на случая и за пореден път се залови с търсенето на неуловимата убийца.