Матю Арлидж
Куршум за двама (3)

3.

Ейми клечи на няколко крачки от мен. Чувството за приличие е изчезнало и тя пикае на пода, без да се притеснява. Гледам как тънката струйка урина удря плочките, а ситни пръски от нея отхвръкват и попиват в мръсните й пликчета. Няколко седмици по-рано бих извърнал поглед при тази гледка, но не и сега. Урината й криволичи бавно надолу по наклона, за да се влее в застоялата локва мръсна вода в по-дълбокия край. Следя като омагьосан движението й, но накрая последните капчици изчезват и забавлението приключва. Тя се оттегля в своя ъгъл. Нито думичка за извинение или признателност. Превърнали сме се в животни — немарливи към себе си, безразлични един към друг.

В началото не беше така. Тогава бяхме гневни, непокорни, твърдо решени, че няма да умрем тук, че заедно ще оцелеем. Ейми стъпваше на раменете ми, ноктите й се чупеха, докато дращеше по плочките, опитвайки се да достигне ръба на басейна. Когато това не помогна, пробва да отскочи от раменете ми. Ала басейнът е дълбок пет метра, ако не и повече, и спасението изглежда абсолютно недостижимо.

Опитахме да използваме телефона, но той е заключен с пин код и след като изпробвахме няколко комбинации, батерията му свърши. Крещяхме до прегракване. В отговор чувахме единствено ехото си, което ни се надсмиваше. Понякога имам усещането, че сме на друга планета — няма жива душа на километри около нас. Наближава Коледа, сигурно ни търсят, но е трудно да го повярваме точно тук, където ни заобикаля тази ужасна, потискаща тишина.

Бягството е невъзможно, затова вече просто оцеляваме. Изгризахме ноктите си до кръв, а после жадно смучехме кръвта си. По изгрев-слънце ближехме влагата по плочките, но стомасите ни продължаваха да стържат до болка. Обсъждахме варианта да изядем дрехите си… но проявихме разум и се отказахме. Нощем става ужасно студено и единственото, което ни пази да не умрем от премръзване, е оскъдното ни облекло и топлината от допира на телата ни.

Въобразявам ли си, или наистина прегръдките ни са станали по-хладни? По-несигурни? От самото начало се притискаме един до друг ден и нощ, всеки от нас отчаяно се моли другият да оцелее, за да не остане сам на това ужасно място. Играем игри, за да минава по-бързо времето; представяме си какво ще правим, след като ни открият — какво ще ядем, какво ще кажем на семействата си, какво ще получим за Коледа. Ала тези игри постепенно изгубиха смисъл с осъзнаването на факта, че сме доведени тук с определена цел и историята ни няма да има щастлив край.

— Ейми?

Тишина.

— Ейми, моля те, кажи нещо.

Тя не ме поглежда. Не говори с мен. Нима съм я изгубил завинаги? Опитвам се да предположа какво си мисли, но не мога. Може би вече няма какво да си кажем. Опитахме всичко, проучихме всеки сантиметър от нашия затвор в търсене на начин да се измъкнем. Единственото, което все още не сме докоснали, е пистолетът. Стои си там непокътнат и ни зове.

Вдигам глава и забелязвам, че Ейми го гледа. Погледите ни се срещат и тя навежда глава. Дали би посегнала да го вземе? Две седмици по-рано бих казал категорично „не“. Но сега? Доверието е нещо крехко — трудно се печели, лесно се губи. Вече не съм сигурен в нищо.

Знам единствено, че единият от нас ще умре.