Матю Арлидж
Куршум за двама (27)

27.

Когато Хелън се върна в главното управление, там я чакаше началникът на полицията, старши детектив Майкъл Уитакър. Той бе чаровен четиридесет и пет годишен мъж — със слънчев загар и спортна фигура — любимец на жените от администрацията, които мечтаеха да се докопат до този влиятелен и преуспял ерген. Освен това той бе и прозорлив човек с набито око за всичко, което би могло да подпомогне — или спъне — кариерата му. В миналото се славеше като страшилище за крадците до момента, когато престрелка при злополучна полицейска акция по време на банков обир го лиши от половин бял дроб и го закотви зад бюрото. Заради невъзможността да ръководи операции на улицата, той бе склонен да важничи и да се разпорежда, когато усещаше, че нещата се движат твърде бавно или се изплъзват от контрол. Бе оцелял — и преуспял — толкова дълго време благодарение на завидното си умение да забелязва детайлите.

— Как го прави? — излая той към Хелън. — Сама ли действа, или някой й помага?

— На този етап е трудно да се каже — отвърна Хелън. — Действа незабелязано и никога не оставя следи, което предполага, че работи сама. Прецизна е, педантична и според мен е малко вероятно да е въвлякла и друг човек в толкова внимателно планирана операция. Използва упойващи средства, а не сила, за да подчини жертвите си, което отново загатва, че няма нужда или желание за помощ. Следващият логичен въпрос е как ги премества. Транспортирани са с товарен микробус, където лесно биха могли да се скрият, докато са упоени. Избира отдалечени и пусти райони за своите пленници, за да намали до минимум вероятността да бъде забелязана, докато ги мести от микробуса. Помага ли й някой да ги премести? Възможно е, макар че и четирите й жертви имат синини около глезените. Което може би означава, че първо е завързвала глезените им с въже, а после ги е влачила. Имат и охлузвания по краката, телата и главите, което подкрепя предположението, че са влачени през неравен терен, но въпреки това е трудно за осъществяване. Дори ако завържеш тел или въже около глезените на Питър Брайтстън, да речем, той пак ще си тежи деветдесет килограма, които трябва да влачиш след себе си. Възможно, но трудно.

— А микробусите? — продължи Уитакър, след като й даде възможност да си поеме дъх.

— Нищо конкретно. Ейми не е сигурна за модела, а близо до обекта няма пътни камери за наблюдение, които да ни помогнат. Питър е сигурен, че е бил отвлечен с „Воксхол Мовано“, но десетки такива биват откраднати всеки месец само в Хампшир. Червен на цвят, което е доста полезно като информация, но тя може да го е пребоядисала. Взела ги е от Ню Форест и ги е прекарала по селски път до електростанция „Фоли“, но не разполагаме със записи от камери за наблюдение, които да ни помогнат.

Уитакър въздъхна.

— Надявам се, че не съм те повишил напразно, Хелън — отбеляза той с равен тон. — Имах очаквания да поемеш поста ми някой ден… но случаи като този лесно могат да провалят нечия кариера. Имаме нужда от арести, Хелън.

— Разбрано, сър.

— Онази кучка Гаранита е опънала палатка във фоайето и насъсква останалата журналистическа паплач на местно ниво. Една-две национални медии започнаха да следят случая тази сутрин. Идиотите от Отдела за връзки с медиите получават нервен срив всеки път, когато им звъннат от „Таймс“, и веднага тичат при мен. Какво да им казваме?

— Смъртта на Сам се разглежда като престъпление от битов характер. Не търсим други извършители. Смъртта на Бен минава за нещастен случай. Придържаме се към историята, че той и Питър са ходили до „Фоли“ по служебни дела, станала е злополука и т.н. Засега пресата го приема за чиста монета.

Уитакър запази мълчание. Той никога не би признал, че неговите началници го въртяха на шиш, но Хелън знаеше как стояха нещата. При случаи като този напрежението се покачваше неимоверно.

— По някое време ледът може да се пропука, така че бихме могли да направим публично изявление, ако преценим, че това е правилният ход. Да кажем на пресата, че е намесена и трета страна. Да си осигурим обществена подкрепа…

— Твърде рано е за това — прекъсна я Уитакър. — Не разполагаме с достатъчно информация. Ще изглеждаме като идиоти.

— Да, сър.

Хелън усети тревогата му — и гнева му — и се изненада. Уитакър умееше да пази самообладание. Искаше й се да успокои страховете му — обикновено се справяше успешно — но в конкретния случай се чувстваше безсилна. Уитакър имаше склонност да се поддава на напрежение. А точно в момента Хелън нямаше нужда от това. Затова се постара да му вдъхне увереност, обяснявайки му надълго и нашироко за огромните усилия, които се полагаха за издирването на убиеца, и той постепенно започна да се успокоява. Той винаги бе имал доверие на Хелън — ако някой би могъл да държи нещата под контрол, това беше тя. И макар че Уитакър никога не би го признал на глас, Хелън бе точно от онзи тип полицаи, които началството обичаше. Женски пол, пълен въздържател, работохолик, нулево желание да ражда бебета. Никаква опасност от алкохолизъм, неочаквани изненади, отпуск по майчинство или каквито и да било други проблеми от страна на Хелън. Тя работеше като машина и успяваше самостоятелно да повиши процента на разкриваемост на престъпленията. Така че дори да им късаше нервите периодично, те се примиряваха, защото тя се нареждаше сред най-добрите.

Хелън бе говорила толкова убедително, че за момент изпита еуфория от собствените си глупости. Но докато караше мотоциклета си към къщи, тази фалшива увереност започна да се изпарява. Утре бе Коледа и празничното настроение заливаше целия град. Сякаш всички се подчиняваха на колективно решение да игнорират зловещите заглавия на първа страница в „Еко“ и да се отдадат на забавления. Музиканти от „Армията на спасението“ свиреха коледни мелодии, ярки евтини лампички весело мигаха над магазините по главната улица, навсякъде се виждаха усмихнати детски лица. Ала Хелън нямаше коледно настроение. Цялата тази работа й изглеждаше като натруфено и неуместно карнавално шествие. Някъде наоколо бродеше убиец, който ликвидираше жертвите си брутално и не оставяше следи. Може би точно в този момент дебнеше следващите си мишени. Или те вече бяха затворени някъде и молеха за милост. За пръв път през живота си Хелън се чувстваше толкова объркана. Не усещаше твърда земя под краката си, не можеше да разчита на никакви сигурни изводи. Щеше да се пролее още кръв, но засега всичко, което Хелън можеше да направи, бе да седи и да чака следващата жертва.