Матю Арлидж
Куршум за двама (25)

25.

— Кажи ми още веднъж какво се случи?

Ейми затвори очи и наведе глава. Чарли изглеждаше мила жена и се държеше внимателно с нея, но защо трябваше да й причинява това? От момента, в който я освободиха от ареста, всячески се опитваше да спре да мисли за случилото се. В началото майка й я преследваше навсякъде като ловджийско куче, но се бе отдръпнала за малко след избухването на Ейми. Възползвайки се от моментната си свобода, тя претърси къщата и намери останали бутилки алкохол, както и тайните запаси на майка си от валиум, но когато и те не помогнаха, прибягна до сънотворните таблетки на баща си. Огромна грешка. В сънищата й — кошмарите — винаги присъстваше Сам. Усмихваше й се. Смееше се. Беше непоносимо и тя се събуждаше с писъци — за да открие, че се намира до входната врата и отчаяно дърпа веригата в опит да се измъкне. Тогава реши, че ще остане будна до края на живота си — без да мигне — и ще избягва всякакви контакти с хора. Но ето че полицията отново дойде, припомняйки й за ужасното й предателство.

— Пътувахте на автостоп. Валеше. До вас спря микробус.

Ейми кимна безмълвно.

— Опиши ми микробуса.

— Вече дадох показания, аз…

— Моля те.

Тежка, измъчена въздишка. Усещането, че се задушава. От очите й отново бликнаха сълзи, но този път Ейми не направи опит да ги спре.

— Товарен микробус.

— Каква марка?

— „Форд“? „Опел“? Нещо такова. Беше бял.

— Какво ви каза тя? Точните думи, моля.

Ейми замълча, докато неохотно се ровеше в паметта си.

— „Имате нужда от спасение?“ — ето това каза. „Имате нужда от спасение?“ После отвори пътническата врата, имаше място за трима в купето, така че се качихме. Мамка му, да не бяхме го правили.

И този път тя се разплака. Чарли изчака за момент, после й подаде салфетка.

— Имаше ли акцент?

— Южняшки.

— Нещо по-специфично от това?

Ейми поклати глава.

— После какво каза?

Ейми отново разказа случилото се, дума по дума. Жената обяснила, че е инженер топлотехник и се прибира вкъщи след спешно повикване за авария. Ейми не помнеше да е видяла лого или име на фирма, изписано на микробуса. Ако е имало, просто не бе забелязала. Жената говорела за съпруга си — който бил безполезен за всякакви практични неща — и за двете си деца. Попитала ги къде отиват в студената зимна нощ и им предложила напитки.

— Как точно го формулира?

— Забеляза, че леко треперя, и подхвърли: „Имаш нужда да се постоплиш“. Това беше. После ни подаде термоса си.

— Напитката гореща ли беше? На какво миришеше?

— Миришеше точно на каквото си беше. Кафе.

— А вкусът.

— Приятен.

— Как изглеждаше тази жена?

Кога щеше да свърши всичко това?

— Имаше къса руса коса. Носеше огледални очила на главата си като диадема. Работни дрехи. Малки обеци, без висулки, ако не се лъжа. Къси, мръсни нокти. Виждаха се върху волана. Мръсни ръце. Виждах лицето й само в профил. Голям нос, възпълни устни. Никакъв грим. Среден ръст. Изглеждаше нормална. Абсолютно нормална, разбирате ли?

След тези си думи Ейми излезе от всекидневната и се качи на горния етаж, давейки се от сълзите си. Измъчваше я ужасна вина, затова не се овладя. Сам се бе измъкнал лесно. Той беше мъртъв. Неговите страдания бяха приключили. Но нейните нямаха край. Тя никога нямаше да забрави какво бе сторила. Ейми се загледа в паважа, който се виждаше от прозореца на таванската й стая, и се запита дали Сам щеше да я посрещне, ако решеше да го последва. Идеята внезапно я обсеби и тя задърпа дръжката на прозореца, но той бе заключен, а ключа го нямаше. Дори семейството й я измъчваше.