Матю Арлидж
Куршум за двама (23)

23.

Електростанция „Фоли“ се издигаше гордо на западния бряг на пристанище Саутхамптън. Свързана чрез подземен тръбопровод с близката нефтена рафинерия, „Фоли“ някога бе осигурявала електричество за Южния бряг и далеч отвъд него. Ала през 2012 г. бе затворена — жертва на правителствено решение да се рестартират британските енергийни доставки. „Фоли“ бе стара, неефикасна и не можеше да се конкурира с нисковъглеродните алтернативи, които се изграждаха навсякъде другаде във Великобритания. Персоналът бе преназначен, а обектът — запечатан. Не се предвиждаше извеждане от експлоатация в близките две години, така че засега електростанцията бе просто празен паметник в чест на славното минало. Гигантският централен комин хвърляше дълга сянка над местопрестъплението и накара Хелън да потръпне, докато вървеше към полицейските заграждения от жълти ленти, които бясно плющяха от силния морски вятър.

Марк крачеше през обекта в синхрон с бързите стъпки на Хелън. Той настоя да шофира от управлението. Не беше пил и изглеждаше сравнително отпочинал. Може би Хелън бе успяла да го вразуми в крайна сметка. Докато вървяха рамо до рамо, погледът на Хелън се стрелкаше ту в една посока, ту в друга, оглеждайки обстановката.

В обекта бе имало алармена система, но след многократното й разбиване от крадци на мед бе взето решение да не се занимават повече с това. Всичко, което си струваше да бъде откраднато, вече го нямаше. А това означаваше, че всичко, което „тя“ трябваше да направи, за да влезе, бе да махне веригата от главния вход. Щяха ли да открият следи от автомобилни гуми? Отпечатъци от стъпки? Капакът на тавана на подземната яма бе леснодостъпен след влизане в обекта и макар и твърде тежък за вдигане от един човек, можеше лесно да се отвори с помощта на верига и микробус. Дълбоките отпечатъци от автомобилни гуми в близост до ямата предполагаха, че точно това се беше случило. Същият микробус, транспортирал жертвите.

— Как ги е прехвърлила от микробуса в ямата? — каза Марк, сякаш четеше мислите й. — Бен е около метър и осемдесет, но слаб. Колко ли е тежал? Седемдесет и пет килограма?

— Там някъде. Възможно е жена да успее да влачи сама такава тежест, но Питър…

— Поне деветдесет килограма. Ако не и повече.

Хелън се наведе, за да огледа по-добре. По земята около капака определено имаше доста следи, но дали се дължаха на влаченето на жертвите към ямата, или на ужасения Питър, докато се е мъчел да изпълзи навън?

Това очевидно се превръщаше в порочна практика. Всеки опитен полицай знае, че никога не бива да прави необмислени, инстинктивни заключения относно естеството на престъплението или самоличността на извършителя. Но Хелън знаеше, че това беше второто убийство. Дори ако оставеха настрана уликите за саботаж на колата на Бен, историята на Питър Брайтстън бе толкова близка до тази на Ейми, че безспорно можеше да се отхвърли всяко съмнение за случайно съвпадение. Болката, вината и ужасът, изписани върху лицето на Питър, когато го откриха, бяха същите като на Ейми. Те двамата бяха живи визитни картички, свидетелства от плът и кръв за нечий садизъм. Това ли бе целта на всичко това?

Очевидно си имаха работа със сериен убиец. Хелън бе преминала всички курсове, бе прочела купища практически анализи, но въпреки това се чувстваше абсолютно неподготвена за този случай. Обикновено мотивът и връзката с жертвата се установяваха лесно, но не и сега. Това не беше дело на женомразец, не беше сексуално престъпление, нямаше видима прилика по възраст, пол или обществено положение между жертвите. Хелън се почувства като засмукана в дълъг и тъмен тунел. Обзе я внезапно униние и тя се стегна, за да се измъкне от това състояние. Щеше да залови виновника. Без съмнение.

Хелън и Марк застанаха до отвора на ямата. Хелън помоли да им донесат стълба — нямаше търпение да слезе долу възможно най-бързо, за да види с очите си най-лошото. Капакът вече бе отворен и тя надникна вътре. Блъсна я непоносима воня на серен диоксид. Един бог знаеше какво бе усещането да си залостен там долу. Тя извърна глава, вдиша дълбоко чист въздух и отново надникна вътре. Там, в тъмнината, лежеше тялото. Мъжът, когото Питър бе убил. Бен Холанд.

— Искаш ли да слезеш долу, или предпочиташ аз да го направя?

Въпросът на Марк бе добронамерен и той полагаше усилия да не звучи снизходително. Но Хелън трябваше да види това лично.

— Добре съм. Няма да се бавя.

Тя внимателно се спусна по стълбата към дъното на ямата. Миризмата ставаше все по-тежка. Комбинация от бензинови пари, въглищен прах и екскременти. Криминалистите бяха открили следи от голямо количество от мощното сънотворно бензодиазепин в екскрементите на Ейми и Сам. Вероятно щяха да го открият и тук. Хелън насочи вниманието си върху трупа. Мъжът лежеше по очи насред локва съсирена кръв около главата му. Тялото му се бе усукало настрана при падането. Като внимаваше да не го докосва, Хелън коленичи и протегна врат, за да погледне лицето на жертвата.

Отвращение, а после изненада. Отвращение от кървавата дупка на мястото на лявото му око. И изненада при осъзнаването на факта, че това не беше Бен Холанд.