Матю Арлидж
Куршум за двама (22)

22.

Часове след случката нивото на адреналина все още стигаше до небесата. Гневът не бе отстъпил пред усещането за вина и затова Питър Брайтстън сновеше напред-назад и обиждаше жертвата си. Бен имаше ясното намерение да го застреля, да го застреля от упор в главата — какво, по дяволите, очакваше?!

Питър се засмя горчиво, когато се сети, че самият той бе назначил Бен на работа в кантората, предпочитайки го пред по-квалифицирани кандидати, защото хареса решителността и енергията му. И така ли му се отплащаше той? Младокът просто щеше да му пръсне главата, без да му мигне окото. Никаквец.

Питър стисна още по-здраво гладката метална шина, върху която бавно се съсирваше кръвта на Бен. Най-лошото вече беше сторено, но Питър не можеше да се успокои.

Беше самозащита. Разбира се. Трябваше да си го повтаря непрекъснато. Ала от друга страна, си бе подготвил оръжие толкова старателно, толкова потайно и може би се заблуждаваше, че не го бе планирал? Той знаеше, че Бен не го харесваше. Държеше се неуважително с него. Шегуваше се за негова сметка зад гърба му. Нима някога бе изпитвал съмнение, че Бен би сложил себе си на първо място? Питър го знаеше и се бе подготвил. Това бе единственото разумно решение. Той имаше съпруга и деца. Какво имаше Бен? Годеница, която хората смятаха за безмозъчна и алчна. Сватбата им щеше да си съперничи по безвкусица с тази на Кейти Пери — розова каляска, рокли като сметанови торти, понита и пажове, кичозна имитация на светско събитие, което щеше да се коментира…

Бен е мъртъв. От дупката в лицето му се стича кръв. Сватбата се отменя.

Тишина. Най-ужасната, самотна тишина, в която Питър някога бе попадал. Убиецът насаме с жертвата си. О, боже.

И после — заслепяваща светлина. Капакът на тавана се отвори и дневната светлина рязко нахлу в ямата, причинявайки му остра болка в очите. Нещо тежко падна на главата му.

Въжена стълба.

Дробовете му се изпълниха със свеж въздух, с кислород и цялото му тяло потръпна от усещането за еуфория. Той бе свободен, той беше жив. Бе оцелял.

Питър бавно пристъпваше по пустия черен път. Тук вече не идваше никой, така че какви бяха шансовете му да открие помощ? И макар че бе извоювал свободата си, той все още подозираше, че всичко това бе някаква измама. Че тя му се присмиваше отнякъде, докато той влачеше изтощеното си тяло по пътя. Че щеше да го погне отново. Питър се бе примирил, че ще умре в онази тъмна дупка — дали бе възможно тя наистина да изпълни своята част от сделката? Тогава забеляза в далечината признаци на живот и ускори крачка.

Засмя се, когато я видя. Табела „Добре дошли“, изписана със закачлив шрифт над входа на малък супермаркет. Надписът имаше толкова приветлив вид, че Питър се разплака. Нахълта през вратата и се озова насред море от уплашени лица — пенсионери и ученици, шокирани от безумния му вид. Вонящ на урина, с опръскано с кръв лице, Питър хукна към касата. Изгуби съзнание, преди да стигне дотам, и се срути върху промоционален щанд на чипс „Доритос“. Никой не му се притече на помощ. Изглеждаше точно като труп.