Матю Арлидж
Куршум за двама (19)

19.

Не мога да си спомня кога за пръв път видях баща ми да удря майка ми. Имам лоша зрителна памет. Но ясно си спомням звуците. Звукът на юмрук върху лице. На тяло, което се сгромолясва върху кухненска маса. Череп, който удря стена. Скимтене. Крясъци. Тормоз и насилие до безкрайност.

Не можеш да свикнеш с това, никога. Но започваш да го очакваш. И всеки път, когато се случи, ставаш една идея по-гневен. И се чувстваш една идея по-безпомощен.

Тя никога не се съпротивляваше. И точно това ме вбесяваше. Тя просто го приемаше. Сякаш си го заслужаваше. Това ли си мислеше наистина? Както и да е, ако тя не възнамеряваше да му се опълчи, щях да го направя аз. Следващия път, когато й посегнеше, щях да се намеся.

Не се наложи да чакам дълго. Джоно — най-добрият приятел на баща ми — умря от свръхдоза хероин и след погребението баща ми пи в продължение на трийсет и шест часа без прекъсване. Когато мама се опита да го спре, той я удари с глава и счупи шибания й нос. Не можех да търпя повече и наритах тъпия негодник в топките.

Той ми счупи ръката, изби предните ми зъби и започна да ме души с колана си. Наистина си мислех, че ще ме убие.

Веднъж една психоложка изказа предположение, че това е основната причина за неспособността ми да създавам пълноценни връзки с мъже. Аз просто кимнах, обаче ужасно ми се искаше да се изплюя в окото й.