Матю Арлидж
Куршум за двама (15)

15.

Домът на семейство Брайтстън бе внушителна викторианска къща близнак в богаташкия квартал „Ийстлий“. Хелън сновеше нервно отвън, измъчвана от гняв и безсилие. Имаше предварителна уговорка с Марк да се чакат тук в 09:30. Вече бе почти десет, а от него нямаше и следа. Тя остави трето съобщение на гласовата му поща, после реши, че няма смисъл да чака повече, и натисна звънеца. Защо трябваше да й връзва тенекия?

Отвори й Сара Брайтстън, привлекателна жена в средата на четиридесетте. Беше скъпо облечена, безупречно гримирана и не показа никаква емоция, че на прага й стои полицейски служител. Тя покани Хелън да влезе.

 

 

— Кога съобщихте, че съпругът ви е изчезнал?

Любезностите бяха приключили, затова Хелън премина директно към въпросите.

— Преди два дни.

— Въпреки че не се е прибрал и в нощта преди тези два дни?

— Питър е човек на живота. Понякога обаче се увлича. Тези пътувания до Борнмът бяха за забавление и е напълно в стила на Питър да вбеси целия екип, а после да пренощува в някой местен хотел. Но той не е безчувствен човек и на следващата сутрин би звъннал на мен и на момчетата.

— А имате ли някаква представа къде би могъл да е в момента?

— Старият глупак сигурно се е загубил. Вероятно колата им се е повредила и е трябвало да вървят пеша до някой автомобилен сервиз. Може да е прекалил с алкохола и да е изкълчил глезен или нещо подобно — типично за него.

Звучеше напълно убедена в думите си — не изпитваше никакво съмнение, че съпругът й е жив и здрав. Хелън бе възхитена от твърдостта й, но и леко озадачена.

— Колко души сте ангажирали с издирването му? — продължи Сара.

— Всички свободни полицаи.

Това поне не беше лъжа. Издирването действително течеше с пълна сила, но до този момент не бяха открили нищо и с всеки изминал час страховете на Хелън за безопасността им нарастваха. Пътят, по който бяха тръгнали двамата мъже, би трябвало да ги изведе от гората при Калмор — дълга разходка, но без особени препятствия. Времето бе хладно, но приятно, така че…

Дълбоко в сърцето си Хелън знаеше, че премеждията на Ейми и изчезването на Питър бяха свързани, но бе забранила на всички останали да го споменават — официално това все още беше проучване на сигнал за изчезнали хора. Хелън все още не беше казала на Сара, че работи в отдел „Убийства“. Отлагаше това за по-късно.

— Питър имаше ли някакви тревоги? Нещо притесняваше ли го? — попита Хелън.

Сара поклати глава. Погледът на Хелън се плъзна по стилното обзавеждане. Питър получаваше високи хонорари за адвокатските си услуги, а Сара работеше в търговията с антики, така че не им липсваха пари.

— Някой искал ли му е пари наскоро? Забелязали ли сте някаква промяна във финансовото си положение? Повече пари? По-малко?

— Не, всичко беше… нормално. Разполагаме с достатъчно средства, живеем спокойно. Винаги е било така.

— А как бихте описали брака си?

— Любов. Доверие. Стабилност.

Тя наблегна на последната дума, сякаш се почувства обидена от въпроса.

— Някакви проблеми на работното място? — попита Хелън, ловко променяйки темата.

Питър и Бен работеха за престижна адвокатска кантора, специализирана предимно в морското право. Много пари бяха замесени в продължителните им дела, особено в онези, свързани с корабоплаване и превоз на стоки. Някой би могъл да има полза от изчезването им.

— Чувствал ли е натиск във връзка с конкретно дело?

— Не е споделял с мен.

— Оставаше ли на работа по-дълго от обикновено?

Сара леко поклати глава.

— Обсъждаше ли делата с вас?

Сара твърдеше, че няма никаква представа от делата на Питър, затова Хелън си отбеляза наум да проследи този въпрос на работното му място. Но през цялото време имаше неприятното усещане, че се хваща за сламки. Докато оглеждаше стените в търсене на вдъхновение, тя забеляза снимка в рамка на Питър от някакъв слънчев плаж — главата на семейството, широко усмихнат в центъра на група от хора. Сара проследи погледа й и разясни подробностите, после продължи да говори за бъдещите им планове — семейно пътуване до Бостън за Великден. Сара твърдо вярваше, че Питър ще се върне и че животът им ще си продължи постарому. Хелън също искаше да повярва в това, но не можеше. Дълбоко в сърцето й се таеше опасението, че Сара никога повече нямаше да види съпруга си.