Матю Арлидж
Куршум за двама (116)

116.

Вратата се разтресе от удара, по коридора отекна мощен металически грохот, но Мериан не трепна. Погледът й бе прикован в сестра й, а пръстът й галеше спусъка на пистолета.

Тряс. Още един удар по ключалката. Който и да блъскаше отвън, очевидно бе готов на всичко да влезе. Вратата изстена под натиска на упоритата атака.

— Време е да вземеш решение, Джоди — усмихна се Мериан. — Ще стрелям в мига, в който вратата се отвори.

— Недей, Мериан. Не е нужно да го правиш.

— Твърде късно е. Човекът всеки момент ще влезе. Така че избирай.

Вратата започваше да поддава. Бриджис полека-лека напредваше.

— Не искам да те убивам, Мериан.

— Тогава изборът е направен. Жалко, наистина… мислех, че няма да се откажеш от тази възможност.

Вратата злокобно скърцаше — оставаха броени секунди.

— Искам да ти помогна. Оставѝ пистолета.

— Ти вече имаше тази възможност, Джоди. И ми обърна гръб. Ти спаси всички онези хора. Всички онези непознати хора, но обърна гръб на мен.

— А не допускаш ли, че съм се чувствала виновна за това? Виж какво ми причини ти. И все още ми го причиняваш.

Хелън разкъса ризата си и обърна към нея обезобразения си гръб. За миг Мериан застина, потресена от гледката.

— Чувството за вина ме разяжда всеки ден, всяка минута. Естествено, че се чувствам виновна. Но аз бях на десет години. Какво друго можех да направя? Ти уби двама души. Уби мама и татко в собственото им легло, за бога. Ти уби нашите родители. Какво можех да направя аз?

— Очаквах да ме защитиш. Очаквах да се зарадваш.

— Аз никога не съм те молила да ги убиваш. Никога не съм искала да ги убиваш. Никога не съм искала това. Не го ли разбираш? Ти направи всичко това заради себе си.

— Ти наистина ли си вярваш? Наистина ли, с ръка на сърцето?

— Да, вярвам.

— В такъв случай няма какво повече да си кажем. Сбогом, Джоди.

И точно в момента, когато Бриджис разби вратата и нахълта, в стаята отекна един-единствен изстрел.